| More

translator

ЙОРДАН ПОПГЕОРГИЕВ, СТ.Н. ШИШКОВ-"ЕДНА СТРАНИЦА ОТ ИСТОРИЯТА НА СРЪБСКАТА ПРОПАГАНАДА В ЕПАРХИЙТЕ ДЕБЪРСКА И ВЕЛЕШКА, ПРЕЗ 1907-1911 ГОД. "

С., 1918 г.

Съдържание:

Прeдговор

I. Сръбството в Македония в старо врeме
II. Сръбството в Македония в ново врeме
III. Засилване на сръбството в Македония слeд Съединението
IV. Борба за назначаване на Велешко-Дебърския гръцки митрополит Партения със сърбите
V. Заключение

Предговор

[+/-]... Прочети текста

От времето на първия будител на народната ни свест, Отца Паисия, вече близо век и половина, се борим едно след друго за своето културно, национално и политическо пробуждане и обединение. Много кризиси е преживел нашия жилав народ в тия епохални борби. Сега сме вече към края и ще зависи само от нашата издържливост, за да завършим успешно това велико дело, което са започнали нашите патриоти-монаси, от нашите родолюбиви еснафи, издигнали се цариградските ни търговци и писатели и пламенните ни емигранти — революционери, а са градили и доизграждат днес нашите многобройни училища и нашите беззаветно храбри войници. Но както в миналото, така и сега, не е достатъчна само сплотената народна сила за окончателно надмощие над враговете. Потребно е също да се изтъкне и докаже правото, което имаме, за да се убеди и външният свят, че ние сме се борили и продължаваме да се борим за нашето, а не за чуждо.

Водими от тия мисли, ние приготвихме тоя скромен труд, който, наистина, се отнася повече до борбата между сърби и гърци, но в който пък само с гръцки документи се най-ярко изтъква, каква насилническа е била сръбската пропаганда в последно време в Македония, а само със сръбски официални статистики се доказва, че, въпреки всички усилия, в навечерието на балканската война съзнателния български елемент в най-затънтените и най-изложените на посърбяване краища в Македония-Кичевско и Дебърско, е бил почти два пъти по-голем от всички насила посърбени българи и погърчени власи там, взети наедно.

В заключение много съжаляваме, задето, поради липса на хартия и на гръцки букви, сме заставени да напечатаме документите само в превод на български. Но за всеки случай, прилагаме поне факсимилета на пет от най-важните документи.

От съставителите

І. Сръбството в Македония в старо време.

Сръбското нахлуване в българските земи е започнало във втората половина на ХІІ век, когато сме били под византийска власт. Поради натиска на маджарите отвън и с техна подкрепа, основателя иа сръбската държава Стефан Неман (Стефан Неманя, Стефан Душан) дал първия потик на сръбското разширение в нашите земи, като нахлул към Ниш и София. Същата политика-държали и сръбските господари през втората половина на ХІІІ век, когато България отпаднала поради татарските налитания и опустошения. Тогава сърбите завоювали Скопско, Кичевско и Дебърско (през 1282—1283 г.) а когато през 1330 г. с помощта на немски наемници и с вероломство, разбили и убили българския цар Шишмана при Велбжъжд (Кюстендил), сърбите, възползувани от вътрешните размирици на Византия, слалучили да завоюват, постепенно цела Македония, като завзели още през същата (1330) година Велешко, през 1334 г. Прилепско, а след това и по-южните области. Македония стояла под сръбска власт само до 1355 г., след която година държавата на Душана се разкапала на отделните си съставни части, а от македонските области се образували неколко отделни държавици, които били в същност български, а само господарите им били сърби. Що се отнася епархиите Дебърска и Велешка, попаднали отначало под властта на краля Вълкашина, след смъртта му (1371 г.) ги наследил син му, чутовният крал Марко, а след неговото загинване (1394 г.) те станали турска област. Така щото от всички македонски земи, Скопско, Дебърско и Кичевско стояли най-дълго под сръбска власт — 73 години.

Сърбите държали Македония като окупирана страна. Те заселвали в градовете свои колонисти и настанявали в монастирите свои монаси. Но тия техни колонисти и калугери не успали да претопят ни най-малко българското население, защото сръбското господаруване било кратковременно; защото българската култура, която сърбите заварили в Македония, била - доста висока и, най-после, защото почти цела Македония си останала и при сръбската власт под духовното управление на своята Охридска българска архиепископия, а това последното е поддържало духа и името на българщината. Поради всичко това, случило се тъкмо обратното: когато се разкапала държавата на Душана, българският характер на българското самосъзнание на народната маса се отразили и на самите местни господари, та най-чутовния от техен крал Марко, се титулувал обикновено „български крал ".

Ето защо, когато нахлули турците, сърбите в Македония се бързо се изпарили: монасите им били ограбени и прогонени от монастирите, а гражданите сърби, били отчасти потурчени, отчасти се пръснали по села и чифлици, дето се претопили между многобройните български селяни. Сега от средновековното владичество на сърбите в Македония останали за пример само няколко черкви и монастири, градени и подновявани от сръбските владетели, а сръбски народни следи от онова време там нема никакви.

За сърбите се явил съвсем случайно един нов благоприятен случай за културно влияние в Македония, през ХVІ-я век, когато бившия херцегозински дякон, а тогава вече велик везир Мехмед Соколович, за да запази фамилните си интереси, склонил в 1557 г. султана, да възобнови старата сръбска Ипекска патриаршия и поставил в нея за патриарх брата си Макария, като му подчинил даже и българските епархии на Видин, София, Самоков с Рилския монастир. Но тая патриаршия обхванала от Македония само северната й част. При това, през войните през XVII-я и ХVІІІ-я век между Австрия и Турция ипекските патриарси взели страната на Австрия, та станали с това причина за унищожаването и прокудването на огромно число българско и сръбско население и за създаването на една чужда преграда между българи и сърби. Така, при двукратното нахлуване на австрийците към Македония, патриаръ Арсений III се оттеглил с австрийските войски (в 1691 г.) с 36, 000 души, а Арсений IV (в 1740 г.) с 80, 000 души. Поради тия изселвания, както и поради изтребването и заробването на голема част от останалото население от турците, Северозападна Македония и Косово поле почти запустели и били постепенно заселени с арнаути, които образували един дебел пояс, който, станал преграда между македонските българи и който попречил на евентуалното по-сетне възможното сръбско влияние върху Македония. А пък унищожението на сръбската Ипекска патриаршия през 1766 г. станало причина да изчезне всичко сръбското име даже и от Северна Македония.

ІІ. Сръбството в Македония в ново време.

Сърбите започнали да влияят отново в Македония, когато се основало сръбското княжество (1830 г.). Тогава поради близостта на езика и еднаквостта на верата, а най-вече поради надеждите на близките български области, че сърбите могат да ги освободят, започнало се едно духовно общение със Сърбия. Мнозина сръбски учители отишли за прехрана в Западна България и в Македония, дето във Велес, Прилеп, Кичево и другаде учителствували дълго време. Населението ги приемало добре, защото имало нужда от по-учени хора, които да дадат по-добра наредба иа училищата му. Но тия учители били задължавани от общините да преподават по български, на българска книга и в български дух. Така във Велес е учителствувал пръзъ1850 г. Будимирович, след него Нешкович с госпожата си, а след него Георги Милетич, който преподавал в много български градове. Но когато през 1864 г. дошла във Велес за учителка сръбкинята Мария, и велешани видели, че тя не могла да усвои българския език и да преподава по нашите ръководства, уволнили я и след това вече не назначавали сърби. Повечето от учителите сърби в Македония и в другите български земи се оженили за българки, погълнали се от народната ни маса и се побългарили, та станали полезни дейци за народното ни възраждане.

През това време сърбите смятали Македония за земя, населена с братски тям поробен български народ. Те се отнасяли съчувствено към нашето национално пробуждане и изпращали не само в Македония, но и в България черковни книги, между които промъквали по некога и книги със светски характер, без да преследват некакви свои определени национални цели. Но бързите успехи на българите: създаването на българската Екзархия, освобождението ни от русите, а най-вече съединението на България с Тракия ги стреснали. Тогава те, подбутнати от Австрия, изоставили своите мъчно осъществими стремления, да обединят многобройните сърби от Австро Унгарската империя, а започнали усилена дейност за присъединяването на македонските българи към сръбството.

Идеята, че Македония е сръбска страна, се появила в Сърбия през 1865 г. Пръв про-поведник на тая идея бил писателя Милош Милоевич, към когото се присъединил Панта Среткович. Тия двамата проповедвали сърбизма и в самата Македония, дето със събрани от Сърбия помощи изпращали книги и учители, но немали особни успехи, защото и самите тогавашни сръбски учени осъждали шовинистическитв им цели. При все това, сръбския княз Михаил изпратил през 1867 г. свои агенти в Албания и Македония, които работили доста тръскаво за разширение на сърбизма в тия земи.

Тия сръбски агитатори, за да привлекат българите на своя страна, убеждавали ги, че, за да се избавят от всички теглила на робството, достатъчно било да се казват не „българи", а сърби , и тогава сръбското правителство щело да залегне да ги избави. А същевременно ги съветвали да учат дъцата си на сръбски, да се учат сами да говоря сръбски, да иматъ сръбски книги и да казват пред чужденците, че "земята им е Стара Сърбия и че говорят по български поради сношенията си със българите”. Тъй проповядвали отначало сръбските агитатори направо всред народните маси, но българската подозрителност, неподатлизост и упоритост ги накарала да прибегнат и до друг начин: да привличат отделни влиятелни между масата лица, които от своя страна да я привлекат към сърбизма. Тоя начин дал по-осезателни резултати. На първо време сърбите привличали българските търговци и занаятчии в Белград. Това вършил сам Милош Милоевич, като посвещавал всички и ги убеждавал, че българите в Македония са сърби. А пътниците българи бивали всекак улеснявани и увещавани-представяли ги даже пред Министра на Просветата за да ги поласкае, след което ги снабдявали със сръбски книги да ги отнасят в отечеството си, само и само да се повлияе некак си чрез тех в родното им место. Вследствие на това, много слабодушни хорица ставали неусетно орждия на сърбизма, като разнасяли сръбски книги и съдействували за назначаване на сръбски учители в Македония.
В това време, заловени в борба с гърците, българите малко обръщали внимание на сръбската пропаганда. Те даже до толкова не вервали в нейните успехи, че покойния Славейков нарекъл тия успехи „бълхосранки". Но когато сърбите сполучили да открият свое училище във Велешкото село Богомил и когато сръбското Министерство на Просветата поканило писмено селяните от ( това село (през 1869 г.) да въздействуват на съседните села да открият и те училища, нашите цариградски българи се стреснали. Тогава (през 1870 г.) те основали в Цариград “Македонска добродетелна дружина”, която имала за цел културното повдигане на македонските българи: но това дружество било далеч и слабо в материално отношение, та всъщност борбата против сръбската пропаганда се подела чрез основаване на читалища от местното население, което сполучило да изтика сърбите от Велес и от други места.

Но когато през 1870 година се учредила Българската екзархия и се високо повдигнало националното самосъзнание, та сърбизмът не можал вече да се разширява на наша сметка: когато новата българска черква, се явила като огромна културна сила, която започнала да привлича не само българите в Македония, но започнала също да навлиза в Призрен и Прищина, тогава сърбите се организирали наново, но вече с потдръжката на сръбската държава и сръбската пропаганда.. Отначало, по подбуда от държавата, в Белград се основало особенно дружество с цел да проучва и да прави предложения на Външно министерство, къде да се откриват сръбски училища, къде да изпращат книги, къде да се назначават учители и пр. Настоятелството на това учителско дружество се състоело от старите фанатизирани проповедници на сръбството: Милош Милоевич, Панта Сречкович и Архимандрит Дучич, към които бил причислен след 1872 година и сръбския учен Стоян Новакович. Това настоятелство като имало потдръжката от държавата, започнало бързо да отваря училища в Моравско и Македония. А за да има по-големи успехи в Македония, в Куманово, Велес и Скопие през 1875 година се основали и клонове на въпросната.

Тази дейност имала успех, защото българите били изцяло погълнати от борбите за Българска Екзархия, но и от друга дейност: борбите за земя, за училища и църкви за участие в управлението и най-после за свобода. Сърбите се здружили с гърците и започнали да привличат с разни средства някои наши предатели, като склонили даже някои от тях да се обяват за сърби.

С помоща на тези отцепници от българската народност, сърбите сполучили да отворят тук-таме свои училища, дето изпратили там безплатни учители и под закрилата на гръцките духовни власти нахълтват, особенно в Северозападна Македония, уж за да запазят православната вера у народа, като го изтръгнат от еретическата българска екзархия, а всъщност да го изтръгнат от българската му народностна общост. В това си стремление, те сполучили да отворят още през 1872 г., ако и временно, девическо училище в най-българския град Велес. А през 1875 г. сръбската пропаганда успява да се загнезди чак в Битоля. Тогава сръбските агенти се пръснали главно по селата и убеждавали селското население, че българите са татари, които говорят развален сръбски език, че македонците не били българи, а чисти стари сърби.

Като се сдобила с привърженици в самата Македония, сръбската пропаганда-потдържана вече богато от държавата, започнала да организира около себе си сръбското обществено мнение, привлекла към своите услуги и сръбската наука, създала постепенно огромна специализирана литература и най-после, в края на краищата, обявила Македония за Стара Сърбия, а нейното население—за сърби. Впрочем това развитие на сръбската пропаганда сатало постепенно и то във свръзка с развитието на следващите исторически събития.
Първото събитие, което дало нов и то много по силен поттик в Македония, било освобождението на България. Тогава Астрийците окупирали чисто сръбските земи Босна и Херцеговина, помогнали на сърбите при сключване на Берлинския договор да завземат част от западните български земи, а през 1881 година Австрия сключила конвенция със Сърбия да не бунтува населението в Босна и Херцеговина, но затова пък свободно да се разширява на юг за сърби. По този начин, пристиснати от Австрийците, сърбите се видяли в положение да оставят техните стремежи към обединение на сръбството и да се разпрострят на юг, където съпротивата била най-малка. В този период, вместо отделни лица и сдружения, самата държава започнала да ръководи пропагандата в Македония. То започнало да събира чрез своите агенти ученици от Македония, които настанявала в училища в Сърбия, дето трябвало да се приготвят за бъдещи емисари на сръбството в родните си земи. Същевременно сърбите обърнали голямо внимание на работниците, които отивали от Македония в Сърбия за да търсят поминък. На тях се проповядвало, че са стари сърби, като им се раздавало същевременно по 100-тина книжки, за да ги разнасят по своите места. Но същевременно, въпреки тия усилени мерки, както и въпреки пречките, които турската власт създавала отначало на българското развитие и сплотяване в Македония, сръбската пропаганда немала очаквания успех; защото тогава зад гърба на македоните българи, стоели като стража двете вече свободни области: България и Тракия, дето бедното и притиснато македонско население започнало да намира подслон и прехрана и дето македонските дейци намирали морална и материална подкрепа. Благодарение на това, българските черкви и училища в Македония закрепнали и се умножили, като създали от своя страна мнозина съзнателни и енергични дейци, които отстоявали на влиянието и на натиска и на сърби, и на гърци.

Второто събитие, което пък съвсем изплашило сърбите, е че българите ще вземат хегемонията на Балканския Полуостров и ще си усигурят един ден и Македония за себе си, било съединението на Северна България с Тракия. За да отстранят тая опасност, сърбите, под предлог, че искат да запазят установеното в Берлинския трактат равновесие на Балканския Полуостров, обявили война на България, но били бити при Сливница и Пирот, та немогли да попречат на нашето обединение.

ІІІ. Засилване на сръбството в Македония слeд Съединението.

Като не успели да ни сломят с братоубийствената си война, сърбите засилили агитациите си в Македония. Тогава сръбското правителство било подкрепено от целата сръбска интелигенция, та на сръбската пропаганда в Македония се дал не само патриотичен, но и общенароден характер, а за поддържка на тая засилена пропаганда сърбите започнали ежегодно да отделят големи суми от държавния си бюджет.

В тая усилена борба на помощ на сърбите се явили редица фактори: руската политика, турската политика, интересите на патриаршията и економическата немощ на македонското население, които фактори спомогнали за засилването и закрепването на сръбската пропаганда в Македония. Понеже Съединението се извърши без съгласието на Русия, руското правителство помислило, че сме станали оръдия на Австрия, та, за да образува една по-сигурна преграда против разширението на Австро-Унгария на полуострова, започнало да помага всечески за засилването на Сърбия. За тая цел на руските консули в Македония бе заповедано да действуват с всички средства за разширяването на сьрбизма. Ог друга страна пък турците, като се основателно страхували, да не би българите, като се засилят в Македония, да се опитат да си я присъединят, както си присъединили Тракия, допуснали и подпомогнали сръбската пропаганда, с което сметали да достигнат едновременно две цели: да разкъсат българската компактна маса в Македония и с това я обезсилят, а като поставят българите и сърбите в такива кръвно враждебни отношения, то да изхабяват силите си и в борба помежду си. При това и гърците били много зле настроени против нас, защото болшинството от българите в Македония било екзархийско и всички опити на патриаршията да го призлече отново към себе си излезли безуспешни. Сърбите използували майсторски това положение. Те признали патриаршията и й обещали, че, ако им съдействува да посърбят българите, Цариградската черква ще може един ден да стане отново духовна господарка на всички християни в Македония; защото, който се признаел за сърбин, требвало да се подчини тутакси и на местния гръцки митрополит. Тогава сърби и гърци направили условия за съвместна борба против българите в Македония, а именно: гръцките владици да убеждаватъ патриаршистките българи да се обяват за сръби, а в замена на това Сърбия да отпуща помощи на гръцките митрополити и на гръцките училища и да подчинява на патриаршията всичките посърбени в Македония. Най-после, като не намирало доходна работа и като немало достатъчно свой имот, българското население от Македония прибегвало за прехрана не само в България, но и в Сърбия, дето мнозина македонци се препитавали като дюлгери, млекари и др. Некои от тех завеждали и децата си да им помагат. Сръбската пропаганда събирала много от тия деца и ги настанявала на свои средства в сръбските училища, дето от най-крехка възраст тия българчета се надъхвали със сръбски шовинистичеки идеи и ставали после най-ревностни разсадници на сръбството в Македония. Тогава било основано и специално дружество „Св. Сава” , което взело върху себе си пропагандата. За засилване на сръбските успехи, много спомогнало и обстоятелството че сърбите успели през 1890 г. да настанята свои консули в Битоля, Солун и Скопие, които взело върху си грижи разпространението на сръбската пропаганда в Македония Така Битолския сръбски консул започнал още от самото си идване в града, да привиква по-видните и по-влиятелни граждани и да им предлага заплати, за да работят между населението в полза на сръбството. При това сърбите взели свободно да отварят в Македония, свои училища, особенно в северозападната част, като раздавали безплатно учебници и учебни помагала. Но понеже според турските нормативни актове, едно училище може да се отвори в една махала, само ако поне 30 къщи от нея го пожелаят, а пък сърбите така и не могли почти никъде да спечелят толкова, както и поради протестите от страна на българските отдавна признати местни училища, сърбите се видели в положение, така щото за кратко време затворели всички училища, които нямали разрешително от турската власт.

Тогава през 1893 г. сърбите се тайно спогласили с турците, и започнали да отварят не вече народни, а частни училища, които законите позволявали само под надзора на турската власгь и под коствения тъкъв на консулите. Само една едничка българска къща да се отцепила некъде от некоя българска община, сърбиете отварялеи там тутакси сръбско училище... Сръбската пропаганда държала в Скопие готови десетки учители, и щом некъде се отворяло училище, пращали на места по един-двама, че и повече. При това тя раздавала в изобилие, черковни книги и одежди-безплатно, определила постоянна заплата на всички ония свещенници, които се съгласявали отново да признаят Патриаршията като върховна институция и подпоматали разпространението на сърбизма. Сръбската пропаганда, подпомагала и онези кветове на населени места, които помагали или премали сръбските мисионери и били привърженици на тяхната агитация. Поради всичко това, сръбските училища започнали да никнат като гъби в Македония. Разбира се, те отново не сполучвали, тъй като на много места се откривали сръбски училища с по 1-2-5-6 ученика от местни сръбомански семейства, но твърде бързо се разваляли тъй като не успевали да привлекат повече ученици. Все пак, сръбската пропаганда успевала най-вече в Западна Македония и по-точно в планинските и райони, където въпреки че действували 1до 3 години повече от тех, с безплатните учебници, с подаръците, и с много други похвати, постепенно печелили терен. Не случайно към 1896 година, в Западна Македония, сърбите имали 58 училища с 96 учители и с 1631 ученика.

За да противостои на тоя сръбски натиск, Българската екзархия сполучила да склони турците да дадат през 1894 година берат за български митрополит във Велес, а през 1897 г. — такъв за Дебър. При все това, сръбската пропаганда, станала един от най-големите врагове на българщината. Сърбите се възползвали от обстоятелството че българските местни власти били компроментирани вече пред турците (особно поради Винишката афера (1898 г.). Тогава сръбските агенти за да засилят дейността си, прибегнали за пръв път до явни насилствени действия. При мълчаливото съгласие на турците, те образували чети, които с огън и меч заставяли селата да се обяват за сърби. Благодарение на тия действия, сръбската пропаганда се засилила още повече, и през 1901 година в Дебър имало вече 7 училища(1 в Кичево и селата със 117 ученика), във Велеската епархия 18 училища с 15 учители и 413 ученика , в Прилеп и селата общо 7 училища с по 1 учител във всеко и общо 211 ученици. Най много ученици (50) имали сърбите в Прилепското училище.

Учениците в сръбските училища били поддържани във всичко от сръбската пропаганда, те всички били стипендиянти—пансионери. През това време турските власти убедени, че ако преследват системно българските училища, ще направят добра услуга на държаваната си, започнали да измислят разни пречки на на българите — учители и не зачитали постановленията на Екзархията. Сърбите спечелили най-много, когато нашето големо “Илинденско въстание” (1903) било потушено. Турските власти, притеснени от българщината и нейните усилия за освобождаване на Македония, започнали всячески да притесняват българщината и да правят всички възможни пречки за развитието на нашето културно дело в Македония. А за да успеят да разнебитят българския елемент, те не само позволявали, но и поощрявали образуването на гръцки и сръбски чети, които свободно кръстосвали на всекъде и принуждавали с насилие българите да сменят народността си.

Илинденско възстание и освобождение на Македония

Всички възможни пречки българския и сръбски чети, които се отказват от Тогава много от селата в Дебърско, Кичевско и Велешко били принудени да се подчинят на Патриаршията и да се обяват за сърби. Това преследване на българщината, траело почти пет години-от 1903 до обявяването на турската конституция в 1908 г.

През това време на помощ на сръбската пропаганда се явила и сръбската наука начало сръбските учени (Цвийч, 1906 г.) обосновавали сръбските стремежи за обладаване на
Македония с две неща:

1) че Сърбия и Македония, свързани с долините на Морава и Вардар, представлявали един геологически строеж, и 2) че най-близкия търговски път от средня Европа за Суецкия канал е оня, който минава през Сърбия и Македония по долините на същите реки (Морава и Вардар) за Солун, затова сърбите трябвало да владеят Македония.

- Но сърбите забравят, че еднаквият геологически строеж на Добруджа не попречи на техните съюзници ромъните да ни отнемат през 1913 г. по-големата част от нея, и че при сегашните технически усъвършенствувания и при сегашната сила на капитала, пътища могат да се прокарват на всекъде, та нема нужда да се заграбва чуждото. По-после, като видели, че е невъзможно да се докаже, че македонското население е от сръбска народност, сръбските учени прибегнали до друго. Те почнали да твърдят, че македонците не са ни сърби, ни българи, а просто славяни, които немали нито определено национална чувство, нито пък некакво национално съзнание, та можали еднакво да стават както българи, тъй и сърби; а следователно, че за помирение, Македония може да се раздели между българи и сърби, което, за жалост, наши политици косвено възприеха в навечерието на Балканската война, като се договориха със Сърбия и разделиха Македония на две зони: безспорна българска и спорна.

Сърбите спечелили в Македония най-много от съюза си с гърците, защото тоя съюз им дал вьзможността да турят ръка още отначало на българските патриаршески общини в Северна и Северозападна Македония и да ги посърбят. А през 1896 г., когато сръбскияг крал посетил Цариград, патриаршията била окончателно спечелена за сръбското дело. Тогава патриархът се съгласил и поставил при Скопския си митрополит сърбин архимандрит, който взел в ръцете си организацията на сръбското народно дело в Скопско. Като се организирали здраво, сърбите започнали да претендират и за митрополитското место в Скопие, та да превърнат целата Скопска епархия в сръбска. За тая цел, когато на следната 1897 г. дошъл от Цариград нов митрополит, Амвросий, сърбите сполучили с помощта на властите да го прогонят. Тогава патриаршията се съгласила срещу голема ежегодна парична помощ от Сърбия, да постави сърбския архимандрит Фирмилиян като протосингел в Скопие да управлява епархията, а титулярният митрополит Амвросий да си живее в Цариград на сметка на сръбското правителство. След това било вече лесно да се склони патриаршията да посвети Скопския протосингел за Скопски митрополит. По тоя начин сърбите се сдобили със свой йерарх в Македония.

След посърбяването на градската Скопска архиепископия, сърбите прибегнали през 1907—1911 г. до посърбяването и на следващата след нея на юг Дебърско-Велешка гръцка митрополия, предмет на което са и приложените тук документи. При тая нова борба те следвали същия път и достигнали в края на краищата до същия успех — да се управлява епархията от сърбин.

ІV. Борба за заместване на Велешко-Дебърския гръцки митрополит Партения със сърбин.

Колкото патриаршията и да поддържала сръбството в Северна Македония, тя все пак гледала да запази българогласните патриаршески общини поне в другите македонски епархии за себе си, като задоволи, дето се налага, най необходимото — свещеникът да знае езика на паството, български, или поне турски. За тая цел патриаршията се видела принудена да се обърне още през 1902 г. с окръжно към македонските си архиереи, на които препоръчва, в ония епархии, в които населението е смесено от елиногласни и българогласни, свещениците председатели на православните общини, а особно изпълняващите длъжността на архиерейски наместници, да знаят покрай гръцкия език, и български и турски, или поне един от тия два езика. А ако липсват такива свещеници, св. Синод заповедва — за да не страдат съществени епархиални и обществени интереси — архиереите да избирате сгодни миряни учители или други образовани лица, които да знаят тия местни езици, да ги ръкополагат, за да изпълняват свещеническите длъжности (в. № I). — С това окръжно, издадено 5 години след посърбяването на Скопската гръцка митрополия, патриаршията, която е най-добре знаела народността на своето македонско паство, сама признава, че е било българско, а не сръбско; инак щеше да настои да се избират за свещеници и архиерейски наместници лица знаещи сръбски, а не български, нещо повече. Поради засилването на българизма гръцките архиереи отдавна търсели даже и такива свои наместници, които, като не знаели добре гръцки, продължавали да си четат повече по славянски, както е бил случая с гръцкия архиерейски наместник в Кичево, поп Андрея, който 27 г. наред, поради слабото си познаване на гръцкия език, си четел повече на славянски (в. № XI).
При това положение на работите, сърбите сполучили да подкупят Дебърско-Велешкия митрополит Поликарпа, та той взел за свой секретар главния сръбски агитатор Йован Киркович, който бил същевременно и инспектор на училищата в сърбоманските села на епархията (з. № III). Тогава съседните подчинени на патриаршията сръбски митрополити, Рашко-Призренския и Скопския, започнали да изпращат ръкоположени от тех свещеници сърби, какъвто е бил и поп Никола в Кичево (в. № III). Каква играчка е бил митрополит Поликарп в ръцете на сръбската пропаганда и какво е вършила тая пропаганда в епархията му, се вижда най-добре от думите на едного от синодалните- старци, който го нарича „фалшив характер, или крайно безмислен," та в негово време „сръбската пропаганда вършела там оргии" (в, № VI).

Благодарение на подкупничеството на Поликарпа, сърбите склонили на своя страна не само ония български села, които оставали верни на патриаршията, но заставили с въоръжени чети и много чисто екзархийски села да пригърнат сръбството. Само четниците на войводата Григора заставили цели 8 села от Велешко да преминат към сръбството (в. № XXXII). По тоя начин сърбите си образували едно доста силно ядро, а подкупения гръцки митрополит останал с няколко погърчени влашки фамилии във Велес и Кичево, които държали местните общини и черкви.
Тогава сръбската пропаганда се почувствувала до толкова силна в Дебърско-Велешката епархия, че когато през 1907 г. патриаршията вдигнала подкупения митрополит Поликарпа, искали с редица заявления от сьрбоманските общини, да им се назначи, както в Скопската епархия, за митрополит сърбин. Но патриаршията, за да не изгуби окончателно Велеската епархия, назначила за митрополит Полянския епископ Партения (в. № II), като му определила ежегодно парично пособие, защото било явно, че от паството си можел да очаква не поддържка, а борби и преследвания.

Недоволна, сръбската пропаганда започнала още отначало открита борба против новия митрополит. Сърбоманските общини изпратили до патриаршията оплаквания, задето не се изпълнило желанието им и заявили, че за водене на черковните и обществените си дела, си съставили свой епархиялен съвет, който заседавал в Кичево, и че не искали да признавате Партения за митрополит. Патриаршията с особни писма до Партения и до наместниците му в Кичево и Дебър порицала това дело и настояла, всички да се подчинят на изпратения митрополит, но сръбската пропаганда не искала и да чуе. Тя продължавала да си управлява сьрбоманските села чрез уредения си епархиален съвет в Кичево и заповедала, да се поменува в черквите само името на патриарха, но не и онова на изпратения митрополит (в. № III).
Борбата между сърби и гърци се съсредоточила в Кичево, дето сърбите имали само две сърбеющи се семейства: едно влашко и едно българско, с двама свещеници; поп Мисгил, аргосан още от Поликарпа, и поп Никола, докаран от призренските села, 1 директор сърбин с 1 учител, с 1 учителка, 5 ученици и 1 училищен инспектор, поменатия по-горе Йован Киркович (в. № III и № XI). А гърците в Кичево достигали до 30 гърчеющи се влашки фамилии (в. № XI), преселени от разни места, главно от Крушево, дето стоели и семействата на повечето от тех. Всички останали християни в градеца били българи екзархисти. Черквата държала гръцката община, а във време на черковната борба българите завзели училището и там си направили параклис. Българската община претендирала и за зданието на митрополията, защото било записано на името на монастиря „Св. Богородица , който бил в ръцете на българите. Игуменът на тоя монастир сполучил даже да осъди гръцката община да му предаде това здание, но гърците апелирали, и делото останало недорешено (в. № III).

Сърбите употребявали всички средства за борба против гърците в Кичево. Още отначало сръбския директор сполучил, разбира се с подкуп, да тури ръка на писмата, които Партений пратил на гръцката Кичевска община и предал тия писма на гръцкия свещеник доста късно (в. № IV). Тогава Партений отишъл сам в Кичево, но сърбите докарали, както той лично ни разправи, много селяни сърбомани, които го посрещнали с викове: „не искаме грък владика". Партений, като видел, че най-опасния му противник бил инспектора Йован Киркович, писал против него в патриаршията, за да се подействува, дето треба, за отстранението му. Но главният инспектор на Македония, Хилми паша, поискал да му изложи владиката чрез такрир поведенито на. Дал ли е Партений, съответния такрир не знаем, но Киркович си останал в Кичево и продължил борбата срещу него (в. № V).

V. Заключение.

Следват схеми.