| More

translator

Средновековна история на Македония 

<< Назад: Кратка история на Македония: Античност

Промяна на етническият състав на населението в областа Македония през V-ІХ в.

През втората половина на VII век в Мизия окончателно се настаняват Аспаруховите прабългари, като в същото време Куберовите им събратя (Кубер е брат на Аспарух) се за­селват в Македония — по поречието на река Брегалница, в районите около Прилеп и Би­толя (Пелагонийската котловина). След известно време отделни техни родственици достигат на юг до Солун и на запад-до Елбасан и Корча. За присъствието им по тези места свидетелстват намерените останки от характерните за тях жилища (аули) при с.Чемрен и Прилеп, Кичево, Девол, Кавадарци, Тетово.

За да устоят на постоянните заплахи идващи от страна на Византия, племенния съюз на славянските племена в Мизия и ръководителите на Аспаруховите прабългари достигат до решение да сформират съюз, който поставя началото на средновековната славяно-българска държава.

С течение на времето тя става притегателно място за  почти цялата източна­та група славянски племена. В нейния географски ареал влизат още  от самото начало три основни дяла — Мизия, Тракия и Македония.

Едновременно с основаването и раз­витието на българската държава започ­ва и процес на формиране на общобългарски етнически субстрат. В неговия състав наред със славяните и прабългарите, участват и наследниците на древните траки. Утвърждаването на християнството като официална религия на територията на цялата българска държава и развитието на Охрид като втори общобългарски просветен и културен център в края на ІХ и началото на Х в. са последните два заключителни етапа  от този процес.

Независимо от политическите промени и от появилите се през ХІ в. дуалистични течения в духовния живот, българската народност продължава своя естествен ход на развитие до началото на османското завоевание.

Накратко за някои пропагандни твърдения на скопската историография

Вече са добре известни твърденията на официална македонска историография, според които в края на Х в., по времето на Самуил се поставя началото на средновековната "македонска" държавност. Всъщност, т.нар. "Самуилова държава," която е създадена в 969 г. на практика обаче про­дължава българската държавна тради­ция, защото се явява основния организатор на съпротивата на българския народ срещу завоевателната политика на Византия. Историческата заслуга на цар Самуил е тази, че в условия на непрестанни борби в продължение на около половин столетие, той и неговите наследници защи­тават правото на самостоятелно политическо развитие на българската народност.

Когато в 972 г. византийският император Йоан Цимисхий поко­рява източните предели на българското царство, Самуил успява да пренесе центъра на българската държава от Преслав в югозападните земи (отначало в София, а по-късно в Мъглен, Преспа и Охрид) и да се утвърди като авторитетен български владетел.

Няколко години по-късно, през 976 г. той предприема поход в Североизточна България, с който отхвърля византийската власт и възстановява целост­та на българската държава. И тъкмо поради тези свои заслуги в борбата срещу Византия и в защита на българ­ската държавна неприкосновеност, Самуил бива избран от бо­лярите отначало за владетел (архон) на България, а по-късно (след смъртта на Роман) и за български цар.

Отстоявайки възстановеното държавно единство, Самуил води няколко воини с византийците, като след една от тях (злополучната битка при село Ключ, Петричко) виждайки ослепени своите воиници, той умира. Из­вестно е също така, че византийският император  Василий, наречен "македонец" по мястото от където произхожда (днешния град Одрин) след въпросното сражение става по-популярен сред съвременниците си като "българоубиец", тъй като именно той дава нареждане пленените самуилови воини да бъдат ослепени.

За това, че Самуиловата държава се явява пряко продължение на българ­ската държавна традиция говори и факта, че българският патриарх е променял своето седалище успоредно с преместването на официалната българска столица от Преслав в София, а по-късно в Преспа и Охрид. Нужно е да се подчертае, че във всич­ки исторически извори Самуиловата държава недвусмислено е определяна като продължител на българската държавническа традиция. Особено ценен и неоспорим източник за народностния и състав, ни е оставил един от наследниците на Самуил, последният цар от Първото българско царство — Иван Вла­дислав (1015—1018 г.).

През 1958 г. при ремонтни дейности в една от битолските джамии, работници се натъкват на плоча със старобългарски надпис. По-късно в науката това откритие става популярно, като "Битолски надпис на Иван Владислав".

Повиканите за експертиза македонски учени-епиграфи и историци са единодушни за две неща.  Първото-няма никакви съмнения относно датировката на паметника  (началото на ХІ в.), и второ-изследването на надписа потвърждава, че Иван Владислав е „син на Арон" (един от братята на Самуил) и „български цар", че е „родом бълга­рин" и, че поданиците му са българи.

Обсъждайки този ценен паметник на българското средновековие, интересно ще бъде да отбележим и един друг факт. Известният сръбски учен-медиевист и дипломат професор Стоян Новакович, в нача­лото на научната си кариера представя Самуиловата държава като българска, отбелязвайки, че „средището на българската държава бил Охрид".

Установяването на българската столица в Охрид и новото засилване на българ­ското царство чрез сияйните Самуилови подвизи — пише Новакович — са увели­чили българската държава към Адриа­тическия бряг по-силно от всякой друг път.

За съжаление, години по-късно той изменя на историческата правда и става родоначал­ник на така наречения „македонизъм", т. е. на тезата, че славяните в Македо­ния са нещо отделно от българския на­род. Още по жалкото в случая е това, че дори след повече от 20 години относително самостоятелно развитие на Р Македония, все още официалната позиция на нейната историография относно "Самуиловото царство" не е променена. Необяснимо е как хора с висши научни степени, претендиращи за впечатляваща научна осведоменост, продължават да изопачават историческата истина като твърдят, че Самуил е първия независим от България "средновековен македонски" владетел?

Без да навлизаме в излишни подробности ще се спрем и на един друг момент от техните писания. Скопската историография твърди, че България по времето на цар Самуил е била  феодално разпокъсана на отделни територии. Очевидно стремейки се да "подскажат" извода, че щом има "независими" (макар и само на думи) земи, значи защо да няма и независими едни от други народности. Истината, обаче е съвсем друга.  Познато е, че в историческото развитие на България през средните векове съществуват и редица други случаи, при които върху пределите на бъл­гарските земи, при известни исторически условия, са се обособявали наред с цен­тралната власт и области, царства, кня­жества със своя самостоятелно управление. Така на основата на средновековната българска държава, поради отслабване­то на централната власт и усилване се­паратизма на болярите по времето на турските нашествия, наред с Търновско­то царство на Иван Шишман се създават Видинското българско царство на Иван Срацимир и Добруджанското българско княжество на Добротица.

Но от този факт историческата наука не прави из­води за някаква видинска, или за някак­ва добруджанска народност, защото та­кива действително не е имало. Още по-малко основания има да се говори за от­делна „македонска" народност по време­то на Самуил, тъй като тогава българ­ската държава е била единна, а не фео­дално раздробена.

Единни и в съпротива си срещу Византия

След окончателното падане на България под византийско владичество бъл­гарите от всички райони, включително и от Македония, правят неколкократни опити да се освободят. И тук историческите изво­ри са отново единодушни за българския етнически харак­тер на тази част от населението, което обитава македонските земи.

Първото въстание на българите в Македония избухва през 1040-1041 г. Негов водач става внука на Самуил - Петър Делян. Малко по-късно, през 1072 г.,  начело с Георги Войтех хиляди се вдигат срещу  чуждата власт. Ви­зантийският летописец Йоан Скилица от вто­рата половина на XI век подчертава, че „българите вдигнаха въстания", че вожда е българин и подбудил „към въстание българското племе". За второто въ­стание летописецът отбелязва че е организирано от българските велможи в Скопие и, че ръководителят му Георги Войтех е бил от рода на кавханите. А под думата кавхан се е разбирало тъкмо прабъл­гарска благородническа и служебна тит­ла.

 Начало на сръбското господство в Македония

В края на ХІІІ в., за пръв път в своята многовековна история Македония попада под сръбска власт. Когато след 1282 г. сръбският крал Урош II Милутин успява да завладее Северна Македония, той никъде не споменава в титулата си "Македония", или "македонци", а българи: „... и крал на България".

По-късно, вече през XIV век, сръбският крал Душан за­владява по-голямата част от Македония, но и той подобно на предшественика си продължава да се именува като „цар на българите".

Да напомним...

В заключение ще припомним, че през почти цялото средновековие географската област Македония (съзнателно не казваме държава, тъй като такава просто не е съществувала) се е намирала не къде да е, а... в днешна Одринска Тракия! Нещо повече, названието на сегашната територия на Р Македония, в случаите когато е попадала в пределите на Византийската империя е било... "България".

>> Напред: Кратка история на Македония (ХІV-ХІХ)