Saturday, November 11, 2006
0
Кратка история на Македония, ХІV-ХІХ век
История на Македония, ХІV-ХІХ век
Развитието на българската народност за дълго се забавило, но не се прекратило. През целия период на турското владичество следвала непрекъсната поредица от борби, от въоръжени въстания на народа във всички краища на бившата българска държава. В условията на борбата срещу османските завоеватели, а след това и срещу потисничеството на гръцкото духовенство продължавало развитието на българската народност.
През XVIII и XIX век, когато в турската империя започнали да се развиват стоково-паричните отношения, да се заражда капитализмът, да се формира и развива буржоазия, тогава на основата на българската народност се създали условия за възникване и развитие на българската нация. Това станало във всички части на българските земи, в това число и в Македония. Както в Дунавска България и Тракия, така и в Македония национално-освободителната борба във всички нейни етапи — за нова просвета и църковна свобода, за национално освобождение — се развивала като борба на българския народ.
Нещо повече. През този период в Македония са родени и живели редица изтъкнати дейци на българското възраждане, които са работили против погърчването, за запазване на българската народност, за формиране на българско национално съзнание и се борили срещу османското робство и гръцката патриаршия.
Тук са се родили: първият наш възрожденец Паисий Хилендарски, Йордан Джинот, братя Миладинови, Неофит Рилски, Райко Жинзифов, Кузман Шапкарев, Григор Пърличев, Георги Динков (учителят на Димитър Благоев) и др. Ио всички те, както и дейците на българското националноосвободително движение от останалите краища на българските земи, в това число Георги Раковски, Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев и др., единодушно се вдъхновявали от идеята да видят своето отечество — България, свободно от турски гнет. Те се борели от името на една нация — българската нация.Още преди два века именно Паисий, роден в будното българско селище Банско в Македония, издигнал своя страстен призив:
И неговата славянобългарска история се преписвала от ръка на ръка, обикаляла страната — Мизия, Тракия и Македония — и будела националното съзнание на българите.В статия до българския вестник в Цариград Йордан Хаджиконстантинов (Джинот), роден във Велес, книжовник и просветен деец, пише:
Сред поредицата от светли имена на пламенни родолюбци, родени в градовете и селата на Македония, особено силно блестят имената на братята Димитър и Константин Миладинови от Струга. Те пламенно се борили в защита на своя народ, за българско възраждане, и в тази борба мъченически загинали в цариградската тъмница. С голяма енергия двамата братя работили за осъществяване на възрожденския идеал — независима българска църква, български училища, обучение на свой роден български език, за събуждане националното съзнание сред широките маси на нашия народ. През 1861 г. те издали сборник „Български народни песни". Тези песни представляват най-добрите образци на българския фолклор. В поканата за събиране абонати за сборника, напечатана през същата година, К. Миладинов писал:
За високото патриотично самочувствие на братя Миладинови говори и извънредно интересното писмо на Димитър Миладинов, което той изпратил в 1852 г. до редактора на „Цариградски вестник" — Александър Екзарх.
В него той изтъкнал опасността от разпространението на гръцкия език в Македония, посочил необходимостта децата в училище да започват обучението на майчиния славянски (т. е. на български) език. В това писмо той пише:
При арестуването му Д. Миладинов заявил:
Само няколко дни след като научил за гибелта на братя Миладинови, Любен Каравелов писал:
А народният поет Иван Вазов възторжено възпял техния подвиг:А бедните братя в предсмъртни страданья изпущаха своите последни стенанья. И вече обвзети от гробния хлад, те пращаха сбогом на божия свят и шушняха тихо с гаснееща сила:
"Друг деец на нашето национално-освободително движение — Григор Пърличев от Охрид, автор на поемите „Арматолос" („Сердарът") и „Скендербей", пише:
Забележителният възрожденец Райко Жинзифов от Велес посочвал, че българите населяват Северна България. Тракия и Македония. В литературното си творчество той изразявал дълбоко своето българско национално чувство.
В статията „за превода на „Слово за полка Игорев" Жинзифов намерил за нужно да отбележи: „Мие за българский язик броиме той язик, кой ся говорит по цела Македония, Тракия и България, между говорите на кой има мало много разлика, ...нема македонци, нема тракийци като отделни народи, а има само славя-небългаре, които живеят по речените места, имената на кои, може би, имаят си право в землеописанието, а не в народността; накъсо да речеме, има един целен народ българский и един язик българский, който, как секой други язик, ся делит на наречия". В своето стихотворение „Гусляр в собор" Райко Жинзифов казва:
Необходимо е да се посочи още един важен извор, който показва, че по време на нашето възраждане и освободително движение в Македония се формира българско национално съзнание и се развива националноосвободителната борба както против османската робия, така и против елинизирането на българското население. Този извор е свързан с името на сръбския учен Стефан Веркович.
През 1850 г. сръбското правителство изпратило Ст. Веркович в Македония с определена научна и политическа мисия. Отначало той се проявил твърде активно, раздавал сръбски учебници и книги, агитирал в полза на Сърбия. Но сблъсквайки се с компактната българска маса в Македония, той скоро разбрал, че е на крив път, че в Македония няма място нито за сръбска, нито за гръцка пропаганда, и се отдал на работа в полза на българите, започнал да ги съветва да отворят свои народни училища, да се учат на български език. Така Веркович станал един от ревностните дейци па българското възраждане.
Той издал няколко книги, между които сборник под заглавие „Народни песни на македонските българи" — 1860 г., напечатан в кралската сръбска печатница в Белград. Веркович изрично наблягал върху българския характер на песните, създадени от народ, който гордо можел да каже за себе си:
През 1868 г. в Москва излязла неговата книга „Описание на бита на българското население в Македония".Противоположно на Веркович и други изтъкнати сръбски учени и културни дейци някои белградски шовинисти започнали антибългарска дейност в Македония. Срещу техния поход за загнездяване в българските земи през 70-те години се възправили най-светлите умове на българския народ. Многократно сам Христо Ботев е писал против сръбската националистическа пропаганда
В иронична форма във вестник „Тъпан" от 1875 г. под заглавие „Сръбските добрини в Българско" той пише:
Подемът на освободителната борба и широката организация на българското национално-революционно движение, обхванало Мизия, Тракия и Македония, са друго ярко доказателство за това, че и в последните десетилетия преди освобождението на България от османско робство не е имало нито отделна македонска народност, нито отделна македонска нация, а се е формирала една единна българска националност.
Още в 1842 г., като студент в Атина, Георги Раковски създал така нареченото „Македонско дружество", целта на което била да организира въстание в българските земи срещу османското робство едновременно с подготвяното по това време гръцко въстание на остров Крит и в Тесалия.
По-късно през 1853 г. един .от неговите близки сподвижници - Павел Грамадов, се опитал да организира въстание в Македония. В своята многостранна и напрегната революционна дейност, в борбата за освобождение на българския народ Раковски поддържал тесни връзки с дейци на българското национал ноосвободител но движение в Македония: Константин Ми-ладинов, Райко Жинзифов, Киряк и Георги Държилович от Солун, Георги Икономов от Велес, Гого Папаяни от Воден, Нако Станишев и Христо Павлов от Кукуш, Константин Ташов от Струмица, Кузман Шапкарев от Охрид и други.
В плановете за въстание, които Раковски съставил през 1858 г., се предвиждали въоръжени действия и в Македония. В създадената от него Българска легия участвували и много българи от Македония, между които Ильо Марков (дядо Ильо) от Берово (Малешевско), който и сам ръководил въоръжена чета. Войвода на чета бил и Христо Н. Македонски от с. Горни Тодорак (Кукушко). Революционната дейност на Раковски намерила широк отзвук във всички български .земи, включително и в Македония.
„Безкрайно се благодарихме, като узнахме за пламъка, който носите в душата си за нашия народ и за нашия бащин език — пише на 3 април 1861 г. от Охрид учителят Йоаким Маленков на Раковски ...
— Записахме името ти в черковната кондика, за да се споменава във вечни времена". В четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа са известни имената на 15 българи от различни краища на Македония, в четата на Христо Ботев — 12 души. Такива имало и в четите на Филип Тотьо. В редица градове и села на Македония възникнали тайни революционни комитети. В Охрид действувала революционна група от 14 души начело с Иван Паунчев. Спиро Джеров от Битоля — известен четник на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, изградил революционна група в този град и в много села на Битолска околия, а също така и в съседните Ресенска, Охридска и Леринска околии.
Такива групи съществували в Крушево, Щип, Кукуш, Прилеп, Горна Джумая (Благоевград) и други.Българите в Македония взели живо участие в борбата за създаване на самостоятелна българска църква. При учредяване на Екзархията обаче само Велешката епархия била включена в новоучредената българска църква. Но съгласно чл. 10 от Фермана за създаване на Екзархията в редица епархии били проведени плебисцити, при които огромното мнозинство от населението се изказало за присъединяване към Екзархията.При изграждането на Вътрешната революционна организация от Васил Левски (БРЦК) в редица селища на Македония се създали частни (първични) революционни комитети. Сам Левски се е срещал с дейци от Белица (Разложко) и от Крива Паланка.
Помощникът на Левски — Димитър Общи, е искал „упълномощение" от Левски за посещение в Македония по организиране на революционната борба. В някои доклади на Стефан Веркович до сръбското правителство в периода 1870—1873 г. са изнесени данни за организационна дейност на комитети на БРЦК в Разложко, Неврокопско (Гоцеделчевско), Серско, Воденско и други райони на Македония.По време на Априлското въстание гр. Горна Джумая влизал в района на Рилския революционен комитет. От този град е и организаторът на въстанието в Търновски окръг през 1876 г. — Георги Измирлиев. Особено активно участие в българското революционно движение взело населението от Разложка околия, която била в IV (Пловдивски) революционен окръг под ръководството на Георги Бенковски и Панайот Волов. В подготовката на Априлското въстание постоянни революционни комитети действували в Разлог (тогава Мехомия), Якоруда, Белица, Горно и Долно Драглище, Банско, Годлево, Баня, Недобърско.На събранието в Оборище 1876 г., което взело решение за обявяване на въстание, разложани изпратили като свой представител Георги Чолаков от Долно Драглище.
След събранието пратеникът на Бенковски — Кузман П. Томов (Шарланджията), донесъл в Разложко прокламацията за вдигане на въстанието. През май същата година избухнало въстание и в с. Разловци, Малешевско — в района на горното течение на р. Брегалница, известно в историята като Разловско, или Пиянечко въстание. Това въстание е достоен епизод и финал на Априлската епопея, а неговите организатори Димитър Попгеоргиев, поп Стоян Разловски, Ильо Марков и др. са известни дейци на българското национално-освободително движение.В българското опълчение през 1877— 78 г. имало повече от 500 българи от различните краища на Македония. След потушаването на Малешевското (Пиянечкото) въстание Димитър Попгеоргиев и други ръководители на въстанието се оттеглили към Беласица и повечето от тях останали да действуват чак до Руско-турската война, като извършвали диверсионни действия в тила на турците. Прочута е акцията на дядо Ильо Марков за установяване на местна власт в Малешевско и Пиянечко.След въстаническите действия през 1876 г. в Цариград се събрали дипломатическите представители на великите сили, които се занимали с назрелия български въпрос. В Цариградската конференция, заседавала през декември същата година, участвували посланиците на Русия, Англия, Германия, Франция, Австро-Унгария и Италия. Тук граф Игнатиев предложил проект за създаване на българска автономна държава от всички български земи — Мизия, Добруджа, Тракия, Македония и българското Поморавие. Никой не оспорил, че в тези райони живеят българи. Френският делегат представил колективен документ за даване автономия на България, но по определени политически съображения — без Одринско и Беломорието, като българските земи се обособят в две области с центрове Търново и София. Английският представител Солсбъри очертал границите на българската етническа общност, която имала пълно мнозинство в територията: на север — от долното течение на р. Тимок до устието на Дунава (от Видин до Тулча), на изток — Черно море, на юг — линията Лозенград—Банско— Петрич—Струмица—Костур, на запад — линията Охрид—Тетово—Враня—Леско-вец—Ниш, като всички споменати градове остават навътре в България.В резултат на Руско-турската война България била освободена от османско иго, а нейните граници — определени от Санстефанския мирен договор по етническия принцип, залегнал в решенията на Цариградската конференция. В границите на Санстефанска България влизала и Егейска Македония. Това не било в интерес на големите западноевропейски държави по онова време — Англия, Австро-Унгария и Германия. Западните капиталистически държави не се съгласили със създаването на една голяма българска държава. Те се страхували да не би България да попадне под влиянието на Русия, да стане неин съюзник и да се засили рускотовлияние в центъра на Балканите, близо до Босфора и Дарданелите. Англия, Германия и Австро-Унгария не взели участие в Руско-турската война, но поради това, че били силни, отхвърлили Санстефанския договор, продиктували условията на известния Берлински договор и успешно провели своята линия — „разделяй и владей". България била разпокъсана, като цяла Македония и Лозенградско били отнети от нея и оставени под турско робство. Значително била намалена територията и на Черна гора, определена със Станстефанския договор. Босна и Херцеговина били окупирани от Австро-Унгария. Сърбия и Румъния, които по Санстефанския договор се разширявали с български земи, по Берлинския договор получили нови български територии — част от Моравско и Средна Добруджа. Димитър Благоев по-късно отбелязва в статията „Националното обединение и работническата класа", поместена в „Работнически вестник" през 1909 г.:
„В силата на Берлинския договор българската нация биде разпокъсана на части, от които главно две — княжество България и Източна Румелия, днес Южна България — бяха освободени, но разделени една от друга със съвсем различни управления и права. От другите й части една остана под Турция, другите влязоха в състава на Сърбия и Румъния. Това разпокъсване на нацията създаде въпроса за националното обединение.
"Берлинският диктат е един от най-несправедливите и реакционни международни договори. Той бил порицан от много учени и обществени дейци в различните европейски държави. Френските историци Ернест Лавис и Алфред Рамбо оценили Берлинския договор като „паметник на егоизма, дело на завистта, на личните отношения, акт неморален и долен, защото вместо да осигури мира, той създаде много поводи за конфликти и войни в бъдеще". Известният сръбски радикал-социалнет Васа Пелагич писал: „Според Санстефанският мир цяла България бе обединена в една държава и обхващаше земите от Дунав до Солун и от Черно море до Охрид ... Такава българска държава не одобриха господа дипломатите."
По-късно и самите вдъхновители на Берлинския договор като германския държавник Бисмарк и британския държавник Биконсфилд признали, че в Берлин е била накърнена националната цялост на България. За този договор в „Британската енциклопедия" (изданието от 1911 г.) се казва:
Този договор предизвикал голямо недоволство сред българското население в Македония. Още преди заседанията на Берлинския конгрес в интерес на великите сили и под тяхно влияние билпуснат слух, че населението на Македония иска да си остане под турска власт. В отговор на тия интриги на турските власти и фанариотското (гръцко) духовенство българските общини в Македония издигнали високо глас на протест. Те изпратили апел до великите сили от 20 май 1878 година, в който се казва:
„Всичкий българский народ ся зарадва, като виде, че желанията му се изпълниха и нуждите му се удовлетвориха, и ний вейте българе в Македония с силата на Св. Стефанский договор, чекахме с големо нетърпение освобождението си от беенующето още над нас Турско варварство. Но на место това, за голема жал виждаме, че местните власти от една страна, и гръцкото духовенство, от друга, с различни средства изнудиха от некои наши невинни братия подписи, за да ги злоупотребат, като уверат Великите Поручителни Сили, че уж ний сме били гърци и сме желаеле само улучшено статукво, а не присоединението си с новоучреждаемото българско княжество. Това безнаказано подигравание с нашите подписи, сиреч с народното ни име и чувство, дълбоко наскърби всички ни особито при предположението, че такво едно лъжливо изявление от страната на Македонските българе, мож да ся е вече подало и на Ваше Високопревозходителство".
Протестирайки против тази лъжа, те настояли да се изпрати комисия, която да се увери на самото място, че желанията и нуждите им са общи с тия на техните „братия българе, които населяват Мизия и Тракия".
Апелът от 20 май 1878 година е подписан от „македонски българи — представители от разни общини от Македония", подкрепен с печатите на общините и други български организации. Подписите и печатите под апела представляват почти всички краища на Македония: Ве-лес, Струмица, Скопие, Битоля, Прилеп, Неготино, Гевгели, Кукуш, Солун, Ватата, Тетово, Куманово, Радовиш, Воден, Петрич, Неврокоп (Гоце Делчев), Демирхисар (Валовище), Щип, Сер, Драма.По такъв начин за по-малко от 10 години българският народ за втори път (първия път при създаването на българската екзархия) очертал своите югозападни етнически граници и на два пъти крупни международни актове, като проекта на Цариградската конференция и Сан-Стефанския мирен договор, признали съществуването на българската народност на територията на Македония, без да се смятат мненията на видни учени (географи, етнографи, историци), пътешественици, публицисти и други, както и етнографските карти на Шафарик, Ами Буе, Киперт, Лежан, Макензи и Ърби и други.
Тук трябва да отбележим също, че до това време, както и няколко десетилетия по-късно — до годините на Втората световна война, всички съседи на македонските българи — албанци, гърци и сърби, както и живеещите в Македония турци, власи, евреи и цигани, са наричали славянското й население българи и езика му български.Израз на съпротивата срещу решенията на Берлинския конгрес в Македония било Кресненско-Разложкото въстание през есента на 1878 година. В знак на протест населението от целия Мелнишки окръг, от Разложко, от Кресненското дефиле до Демирхисарско (Валовишко) се вдигнало на въоръжена борба. Цялата документация на Кресненско-Разложкото въстание показва българския характер на въстанието и населението от Македония. Непосредствено след Берлинския договор и откъсването на Македония от българската държава селяните от Мелнишко писали открито писмо до петричкия каймакамин: „Ние. няма да оставим оръжието, докато не се съединим с княжество България — нашето отечество, нашата майка". Особено голямо било огорчението и недоволството в ония райони, които били заети от руските войски и съгласно договора трябвало отново да бъдат дадени на Турция. Завърналите се турци жестоко отмъщавали на мирното население. Такъв е случаят с Горноджумайско (Благоевградско). Всички застрашени българи избягали в княжество България, в освободената част на своята родина. Сред тях са били и родителите на Георги Димитров.Българите от Македония и Одринска Тракия, които останали под властта на султан Абдул Хамид, били подложени на още по-страшен национален и политически гнет, защото според турските власти те станали виновници за злополучната за Турция война. Не бил приложен и „новият закон за вилаетите", който обещавал равенство за всички граждани без разлика на вяра и народност, неприкосновеност на личността, свобода на съвестта, просветна организация за всяка националност, реформиране на администрацията, модерно правосъдие и др. Този закон бил изработен по решение на Берлинския конгрес за „утешение" на останалите под робство, „но той — както се изтъква в Мемоара на ВМОРО от 1904 г. — просто бе захвърлен в дълбоките торби на турската архива, откъдето се излиза само във вид на мухъл и прах".
При създаденото положение съществували всички икономически, политически и идеологически предпоставки за развитие на ново революционно движение в неосвободените български територии в Македония и Тракия.Икономическото положение на населението прогресивно се влошавало. То се утежнявало още повече от политическото безправие, от грабежите на професионални бандити и насилници. Народът с право виждал злото преди всичко в султанската власт, която поддържала господствуващата система на експлоатация, грабеж, безправие и насилие. За голяма част от населението, особено за селяните, националното потисничество се покривало с класовото. Угнетените селяни, пропадащите занаятчии и търговци и произлязлата от техните среди интелигенция търсели изход в отхвърлянето на османското владичество, в борбата за независимост.
В такива условия се родила идеята да се създаде организация, която да възглави борбата за освобождение на Македония и Одринско. В 1893 г., върху демократични основи, била създадена такава организация, като организация преди всичко на българското население в Македония и Одринско. Това се вижда и от самото нейно име — Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК), преименувана три години по-късно в Тайна македоно-одринска революционна организация (ТМОРО), а след 1905 г. — Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО).
През XVIII и XIX век, когато в турската империя започнали да се развиват стоково-паричните отношения, да се заражда капитализмът, да се формира и развива буржоазия, тогава на основата на българската народност се създали условия за възникване и развитие на българската нация. Това станало във всички части на българските земи, в това число и в Македония. Както в Дунавска България и Тракия, така и в Македония национално-освободителната борба във всички нейни етапи — за нова просвета и църковна свобода, за национално освобождение — се развивала като борба на българския народ.
Нещо повече. През този период в Македония са родени и живели редица изтъкнати дейци на българското възраждане, които са работили против погърчването, за запазване на българската народност, за формиране на българско национално съзнание и се борили срещу османското робство и гръцката патриаршия.
Тук са се родили: първият наш възрожденец Паисий Хилендарски, Йордан Джинот, братя Миладинови, Неофит Рилски, Райко Жинзифов, Кузман Шапкарев, Григор Пърличев, Георги Динков (учителят на Димитър Благоев) и др. Ио всички те, както и дейците на българското националноосвободително движение от останалите краища на българските земи, в това число Георги Раковски, Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев и др., единодушно се вдъхновявали от идеята да видят своето отечество — България, свободно от турски гнет. Те се борели от името на една нация — българската нация.Още преди два века именно Паисий, роден в будното българско селище Банско в Македония, издигнал своя страстен призив:
„О, неразумни и юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин!''
И неговата славянобългарска история се преписвала от ръка на ръка, обикаляла страната — Мизия, Тракия и Македония — и будела националното съзнание на българите.В статия до българския вестник в Цариград Йордан Хаджиконстантинов (Джинот), роден във Велес, книжовник и просветен деец, пише:
„Ако ме пита некой школски человек, си ли ти Болгарин? Аз пълноответствам: Болгарин съм! Че не е честно на моето славяноболгарство да творим зло и лукавство. Прави Болгарин не лаже, не завидуе, не денгубуе, не лицемерствуе, не блудуе, за печена кокошка верата не разменуе ... По-истине, нема по-величествено от Болгарин. Болгарин чрезмерно ради, оре, сее, торгуе, войнствуе, верност има, гостолюбие ... Болгарин е любител всекое добро. Болгарин е срамота да се отрицуе от свой род и язик..."
Сред поредицата от светли имена на пламенни родолюбци, родени в градовете и селата на Македония, особено силно блестят имената на братята Димитър и Константин Миладинови от Струга. Те пламенно се борили в защита на своя народ, за българско възраждане, и в тази борба мъченически загинали в цариградската тъмница. С голяма енергия двамата братя работили за осъществяване на възрожденския идеал — независима българска църква, български училища, обучение на свой роден български език, за събуждане националното съзнание сред широките маси на нашия народ. През 1861 г. те издали сборник „Български народни песни". Тези песни представляват най-добрите образци на българския фолклор. В поканата за събиране абонати за сборника, напечатана през същата година, К. Миладинов писал:
„Песните преди 6 години зафатихме да собираме от секакви страни от Западната Болгария, т. е. от Македония, например от Охрид, Струга, Прилеп, Велес, Костур, Кукуш, Струмица и други места, още и от Восточна Болгария".
За високото патриотично самочувствие на братя Миладинови говори и извънредно интересното писмо на Димитър Миладинов, което той изпратил в 1852 г. до редактора на „Цариградски вестник" — Александър Екзарх.
В него той изтъкнал опасността от разпространението на гръцкия език в Македония, посочил необходимостта децата в училище да започват обучението на майчиния славянски (т. е. на български) език. В това писмо той пише:
„ ...Шест осмини почти на Македония, населени от eдноезични българи, се учат на елинско писмо и от елините се наричат елини..."
При арестуването му Д. Миладинов заявил:
„Аз отивам на вярна смърт, но народът български, за когото съм ратувал и за когото ще умра. няма да умре заедно с мене. Той ще остане и подир мене и един ден ще възкръсне величествен".
Само няколко дни след като научил за гибелта на братя Миладинови, Любен Каравелов писал:
„Ще преминат цели стотин хиляди години, а тяхното име ще се произнася с благоговение и в българските песни, и в българските приказки, и на седенките."
А народният поет Иван Вазов възторжено възпял техния подвиг:А бедните братя в предсмъртни страданья изпущаха своите последни стенанья. И вече обвзети от гробния хлад, те пращаха сбогом на божия свят и шушняха тихо с гаснееща сила:
„Как много те любим, Българио мила!
"Друг деец на нашето национално-освободително движение — Григор Пърличев от Охрид, автор на поемите „Арматолос" („Сердарът") и „Скендербей", пише:
„ ... Дотолкова ние българе сме били ругани и презрени от вейте народности, щото време е вече да се опомним... Време е да се покажем хора между хората. Българското трудолюбие рядко се на мира в другите народи; то ни е облагородило ..."
Забележителният възрожденец Райко Жинзифов от Велес посочвал, че българите населяват Северна България. Тракия и Македония. В литературното си творчество той изразявал дълбоко своето българско национално чувство.
В статията „за превода на „Слово за полка Игорев" Жинзифов намерил за нужно да отбележи: „Мие за българский язик броиме той язик, кой ся говорит по цела Македония, Тракия и България, между говорите на кой има мало много разлика, ...нема македонци, нема тракийци като отделни народи, а има само славя-небългаре, които живеят по речените места, имената на кои, може би, имаят си право в землеописанието, а не в народността; накъсо да речеме, има един целен народ българский и един язик българский, който, как секой други язик, ся делит на наречия". В своето стихотворение „Гусляр в собор" Райко Жинзифов казва:
Македония, чудна страна, Нема да бидит гърчка она! Шума и гора, и планина, Самий камен на тая страна. Птица и риба в Вардар река, Живо, мъртво на свои крака ке станат и ке дадат ответ На цела Европа, на цел свет: Я българка сум, българин сум. я, Българе живеят в тая страна!
Необходимо е да се посочи още един важен извор, който показва, че по време на нашето възраждане и освободително движение в Македония се формира българско национално съзнание и се развива националноосвободителната борба както против османската робия, така и против елинизирането на българското население. Този извор е свързан с името на сръбския учен Стефан Веркович.
През 1850 г. сръбското правителство изпратило Ст. Веркович в Македония с определена научна и политическа мисия. Отначало той се проявил твърде активно, раздавал сръбски учебници и книги, агитирал в полза на Сърбия. Но сблъсквайки се с компактната българска маса в Македония, той скоро разбрал, че е на крив път, че в Македония няма място нито за сръбска, нито за гръцка пропаганда, и се отдал на работа в полза на българите, започнал да ги съветва да отворят свои народни училища, да се учат на български език. Така Веркович станал един от ревностните дейци па българското възраждане.
Той издал няколко книги, между които сборник под заглавие „Народни песни на македонските българи" — 1860 г., напечатан в кралската сръбска печатница в Белград. Веркович изрично наблягал върху българския характер на песните, създадени от народ, който гордо можел да каже за себе си:
„Аз съм българин и езика си наричам български".
През 1868 г. в Москва излязла неговата книга „Описание на бита на българското население в Македония".Противоположно на Веркович и други изтъкнати сръбски учени и културни дейци някои белградски шовинисти започнали антибългарска дейност в Македония. Срещу техния поход за загнездяване в българските земи през 70-те години се възправили най-светлите умове на българския народ. Многократно сам Христо Ботев е писал против сръбската националистическа пропаганда
„в чисто български села и градове в Македония и в някои северозападни краища на България" и по-специално сред „българите в Македонско".
В иронична форма във вестник „Тъпан" от 1875 г. под заглавие „Сръбските добрини в Българско" той пише:
„ ... не видите ли какви добрини и слънца ни е изпроводила Сърбия-в Ниш, Враня, Скопия, Призрен, Прищина,Куманово, Велес и околностите? Не видите ли вий светлите слънца, Милош-Милоевци, как интригуват и гонят нашите учители от Македонско?".
Подемът на освободителната борба и широката организация на българското национално-революционно движение, обхванало Мизия, Тракия и Македония, са друго ярко доказателство за това, че и в последните десетилетия преди освобождението на България от османско робство не е имало нито отделна македонска народност, нито отделна македонска нация, а се е формирала една единна българска националност.
Още в 1842 г., като студент в Атина, Георги Раковски създал така нареченото „Македонско дружество", целта на което била да организира въстание в българските земи срещу османското робство едновременно с подготвяното по това време гръцко въстание на остров Крит и в Тесалия.
По-късно през 1853 г. един .от неговите близки сподвижници - Павел Грамадов, се опитал да организира въстание в Македония. В своята многостранна и напрегната революционна дейност, в борбата за освобождение на българския народ Раковски поддържал тесни връзки с дейци на българското национал ноосвободител но движение в Македония: Константин Ми-ладинов, Райко Жинзифов, Киряк и Георги Държилович от Солун, Георги Икономов от Велес, Гого Папаяни от Воден, Нако Станишев и Христо Павлов от Кукуш, Константин Ташов от Струмица, Кузман Шапкарев от Охрид и други.
В плановете за въстание, които Раковски съставил през 1858 г., се предвиждали въоръжени действия и в Македония. В създадената от него Българска легия участвували и много българи от Македония, между които Ильо Марков (дядо Ильо) от Берово (Малешевско), който и сам ръководил въоръжена чета. Войвода на чета бил и Христо Н. Македонски от с. Горни Тодорак (Кукушко). Революционната дейност на Раковски намерила широк отзвук във всички български .земи, включително и в Македония.
„Безкрайно се благодарихме, като узнахме за пламъка, който носите в душата си за нашия народ и за нашия бащин език — пише на 3 април 1861 г. от Охрид учителят Йоаким Маленков на Раковски ...
— Записахме името ти в черковната кондика, за да се споменава във вечни времена". В четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа са известни имената на 15 българи от различни краища на Македония, в четата на Христо Ботев — 12 души. Такива имало и в четите на Филип Тотьо. В редица градове и села на Македония възникнали тайни революционни комитети. В Охрид действувала революционна група от 14 души начело с Иван Паунчев. Спиро Джеров от Битоля — известен четник на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, изградил революционна група в този град и в много села на Битолска околия, а също така и в съседните Ресенска, Охридска и Леринска околии.
Такива групи съществували в Крушево, Щип, Кукуш, Прилеп, Горна Джумая (Благоевград) и други.Българите в Македония взели живо участие в борбата за създаване на самостоятелна българска църква. При учредяване на Екзархията обаче само Велешката епархия била включена в новоучредената българска църква. Но съгласно чл. 10 от Фермана за създаване на Екзархията в редица епархии били проведени плебисцити, при които огромното мнозинство от населението се изказало за присъединяване към Екзархията.При изграждането на Вътрешната революционна организация от Васил Левски (БРЦК) в редица селища на Македония се създали частни (първични) революционни комитети. Сам Левски се е срещал с дейци от Белица (Разложко) и от Крива Паланка.
Помощникът на Левски — Димитър Общи, е искал „упълномощение" от Левски за посещение в Македония по организиране на революционната борба. В някои доклади на Стефан Веркович до сръбското правителство в периода 1870—1873 г. са изнесени данни за организационна дейност на комитети на БРЦК в Разложко, Неврокопско (Гоцеделчевско), Серско, Воденско и други райони на Македония.По време на Априлското въстание гр. Горна Джумая влизал в района на Рилския революционен комитет. От този град е и организаторът на въстанието в Търновски окръг през 1876 г. — Георги Измирлиев. Особено активно участие в българското революционно движение взело населението от Разложка околия, която била в IV (Пловдивски) революционен окръг под ръководството на Георги Бенковски и Панайот Волов. В подготовката на Априлското въстание постоянни революционни комитети действували в Разлог (тогава Мехомия), Якоруда, Белица, Горно и Долно Драглище, Банско, Годлево, Баня, Недобърско.На събранието в Оборище 1876 г., което взело решение за обявяване на въстание, разложани изпратили като свой представител Георги Чолаков от Долно Драглище.
След събранието пратеникът на Бенковски — Кузман П. Томов (Шарланджията), донесъл в Разложко прокламацията за вдигане на въстанието. През май същата година избухнало въстание и в с. Разловци, Малешевско — в района на горното течение на р. Брегалница, известно в историята като Разловско, или Пиянечко въстание. Това въстание е достоен епизод и финал на Априлската епопея, а неговите организатори Димитър Попгеоргиев, поп Стоян Разловски, Ильо Марков и др. са известни дейци на българското национално-освободително движение.В българското опълчение през 1877— 78 г. имало повече от 500 българи от различните краища на Македония. След потушаването на Малешевското (Пиянечкото) въстание Димитър Попгеоргиев и други ръководители на въстанието се оттеглили към Беласица и повечето от тях останали да действуват чак до Руско-турската война, като извършвали диверсионни действия в тила на турците. Прочута е акцията на дядо Ильо Марков за установяване на местна власт в Малешевско и Пиянечко.След въстаническите действия през 1876 г. в Цариград се събрали дипломатическите представители на великите сили, които се занимали с назрелия български въпрос. В Цариградската конференция, заседавала през декември същата година, участвували посланиците на Русия, Англия, Германия, Франция, Австро-Унгария и Италия. Тук граф Игнатиев предложил проект за създаване на българска автономна държава от всички български земи — Мизия, Добруджа, Тракия, Македония и българското Поморавие. Никой не оспорил, че в тези райони живеят българи. Френският делегат представил колективен документ за даване автономия на България, но по определени политически съображения — без Одринско и Беломорието, като българските земи се обособят в две области с центрове Търново и София. Английският представител Солсбъри очертал границите на българската етническа общност, която имала пълно мнозинство в територията: на север — от долното течение на р. Тимок до устието на Дунава (от Видин до Тулча), на изток — Черно море, на юг — линията Лозенград—Банско— Петрич—Струмица—Костур, на запад — линията Охрид—Тетово—Враня—Леско-вец—Ниш, като всички споменати градове остават навътре в България.В резултат на Руско-турската война България била освободена от османско иго, а нейните граници — определени от Санстефанския мирен договор по етническия принцип, залегнал в решенията на Цариградската конференция. В границите на Санстефанска България влизала и Егейска Македония. Това не било в интерес на големите западноевропейски държави по онова време — Англия, Австро-Унгария и Германия. Западните капиталистически държави не се съгласили със създаването на една голяма българска държава. Те се страхували да не би България да попадне под влиянието на Русия, да стане неин съюзник и да се засили рускотовлияние в центъра на Балканите, близо до Босфора и Дарданелите. Англия, Германия и Австро-Унгария не взели участие в Руско-турската война, но поради това, че били силни, отхвърлили Санстефанския договор, продиктували условията на известния Берлински договор и успешно провели своята линия — „разделяй и владей". България била разпокъсана, като цяла Македония и Лозенградско били отнети от нея и оставени под турско робство. Значително била намалена територията и на Черна гора, определена със Станстефанския договор. Босна и Херцеговина били окупирани от Австро-Унгария. Сърбия и Румъния, които по Санстефанския договор се разширявали с български земи, по Берлинския договор получили нови български територии — част от Моравско и Средна Добруджа. Димитър Благоев по-късно отбелязва в статията „Националното обединение и работническата класа", поместена в „Работнически вестник" през 1909 г.:
„В силата на Берлинския договор българската нация биде разпокъсана на части, от които главно две — княжество България и Източна Румелия, днес Южна България — бяха освободени, но разделени една от друга със съвсем различни управления и права. От другите й части една остана под Турция, другите влязоха в състава на Сърбия и Румъния. Това разпокъсване на нацията създаде въпроса за националното обединение.
"Берлинският диктат е един от най-несправедливите и реакционни международни договори. Той бил порицан от много учени и обществени дейци в различните европейски държави. Френските историци Ернест Лавис и Алфред Рамбо оценили Берлинския договор като „паметник на егоизма, дело на завистта, на личните отношения, акт неморален и долен, защото вместо да осигури мира, той създаде много поводи за конфликти и войни в бъдеще". Известният сръбски радикал-социалнет Васа Пелагич писал: „Според Санстефанският мир цяла България бе обединена в една държава и обхващаше земите от Дунав до Солун и от Черно море до Охрид ... Такава българска държава не одобриха господа дипломатите."
По-късно и самите вдъхновители на Берлинския договор като германския държавник Бисмарк и британския държавник Биконсфилд признали, че в Берлин е била накърнена националната цялост на България. За този договор в „Британската енциклопедия" (изданието от 1911 г.) се казва:
„Берлинският договор, със своето изкуствено разделяне на българската раса, създаде трудния и заплетен „македонски въпрос".
Този договор предизвикал голямо недоволство сред българското население в Македония. Още преди заседанията на Берлинския конгрес в интерес на великите сили и под тяхно влияние билпуснат слух, че населението на Македония иска да си остане под турска власт. В отговор на тия интриги на турските власти и фанариотското (гръцко) духовенство българските общини в Македония издигнали високо глас на протест. Те изпратили апел до великите сили от 20 май 1878 година, в който се казва:
„Всичкий българский народ ся зарадва, като виде, че желанията му се изпълниха и нуждите му се удовлетвориха, и ний вейте българе в Македония с силата на Св. Стефанский договор, чекахме с големо нетърпение освобождението си от беенующето още над нас Турско варварство. Но на место това, за голема жал виждаме, че местните власти от една страна, и гръцкото духовенство, от друга, с различни средства изнудиха от некои наши невинни братия подписи, за да ги злоупотребат, като уверат Великите Поручителни Сили, че уж ний сме били гърци и сме желаеле само улучшено статукво, а не присоединението си с новоучреждаемото българско княжество. Това безнаказано подигравание с нашите подписи, сиреч с народното ни име и чувство, дълбоко наскърби всички ни особито при предположението, че такво едно лъжливо изявление от страната на Македонските българе, мож да ся е вече подало и на Ваше Високопревозходителство".
Протестирайки против тази лъжа, те настояли да се изпрати комисия, която да се увери на самото място, че желанията и нуждите им са общи с тия на техните „братия българе, които населяват Мизия и Тракия".
Апелът от 20 май 1878 година е подписан от „македонски българи — представители от разни общини от Македония", подкрепен с печатите на общините и други български организации. Подписите и печатите под апела представляват почти всички краища на Македония: Ве-лес, Струмица, Скопие, Битоля, Прилеп, Неготино, Гевгели, Кукуш, Солун, Ватата, Тетово, Куманово, Радовиш, Воден, Петрич, Неврокоп (Гоце Делчев), Демирхисар (Валовище), Щип, Сер, Драма.По такъв начин за по-малко от 10 години българският народ за втори път (първия път при създаването на българската екзархия) очертал своите югозападни етнически граници и на два пъти крупни международни актове, като проекта на Цариградската конференция и Сан-Стефанския мирен договор, признали съществуването на българската народност на територията на Македония, без да се смятат мненията на видни учени (географи, етнографи, историци), пътешественици, публицисти и други, както и етнографските карти на Шафарик, Ами Буе, Киперт, Лежан, Макензи и Ърби и други.
Тук трябва да отбележим също, че до това време, както и няколко десетилетия по-късно — до годините на Втората световна война, всички съседи на македонските българи — албанци, гърци и сърби, както и живеещите в Македония турци, власи, евреи и цигани, са наричали славянското й население българи и езика му български.Израз на съпротивата срещу решенията на Берлинския конгрес в Македония било Кресненско-Разложкото въстание през есента на 1878 година. В знак на протест населението от целия Мелнишки окръг, от Разложко, от Кресненското дефиле до Демирхисарско (Валовишко) се вдигнало на въоръжена борба. Цялата документация на Кресненско-Разложкото въстание показва българския характер на въстанието и населението от Македония. Непосредствено след Берлинския договор и откъсването на Македония от българската държава селяните от Мелнишко писали открито писмо до петричкия каймакамин: „Ние. няма да оставим оръжието, докато не се съединим с княжество България — нашето отечество, нашата майка". Особено голямо било огорчението и недоволството в ония райони, които били заети от руските войски и съгласно договора трябвало отново да бъдат дадени на Турция. Завърналите се турци жестоко отмъщавали на мирното население. Такъв е случаят с Горноджумайско (Благоевградско). Всички застрашени българи избягали в княжество България, в освободената част на своята родина. Сред тях са били и родителите на Георги Димитров.Българите от Македония и Одринска Тракия, които останали под властта на султан Абдул Хамид, били подложени на още по-страшен национален и политически гнет, защото според турските власти те станали виновници за злополучната за Турция война. Не бил приложен и „новият закон за вилаетите", който обещавал равенство за всички граждани без разлика на вяра и народност, неприкосновеност на личността, свобода на съвестта, просветна организация за всяка националност, реформиране на администрацията, модерно правосъдие и др. Този закон бил изработен по решение на Берлинския конгрес за „утешение" на останалите под робство, „но той — както се изтъква в Мемоара на ВМОРО от 1904 г. — просто бе захвърлен в дълбоките торби на турската архива, откъдето се излиза само във вид на мухъл и прах".
При създаденото положение съществували всички икономически, политически и идеологически предпоставки за развитие на ново революционно движение в неосвободените български територии в Македония и Тракия.Икономическото положение на населението прогресивно се влошавало. То се утежнявало още повече от политическото безправие, от грабежите на професионални бандити и насилници. Народът с право виждал злото преди всичко в султанската власт, която поддържала господствуващата система на експлоатация, грабеж, безправие и насилие. За голяма част от населението, особено за селяните, националното потисничество се покривало с класовото. Угнетените селяни, пропадащите занаятчии и търговци и произлязлата от техните среди интелигенция търсели изход в отхвърлянето на османското владичество, в борбата за независимост.
В такива условия се родила идеята да се създаде организация, която да възглави борбата за освобождение на Македония и Одринско. В 1893 г., върху демократични основи, била създадена такава организация, като организация преди всичко на българското население в Македония и Одринско. Това се вижда и от самото нейно име — Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК), преименувана три години по-късно в Тайна македоно-одринска революционна организация (ТМОРО), а след 1905 г. — Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО).
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
0 коментара:
Post a Comment