Коста Църнушанов - Македония в хърватско-българските взаимоотношения през вековете | HISTORY OF MACEDONIA, ИСТОРИЯ НА МАКЕДОНИЯ, MACEDONIA HISTORY

Коста Църнушанов: Македония в
българо-хърватските взаимоотношения
през вековете (лицева корица)

Коста Църнушанов. Македония в хърватско-българските взаимоотношения през вековете. София, 1991.

Посвещаваме настоящата книга на светлата памет на
загиналите синове и дъщери на Хърватско в
борбата им за независимост и дай Боже
саможертвата им спомогне да се възцари
справедливостта!

Когато по силата на някаква историческа предопределеност българският народ трайно е заседнал на Балканския полуостров, той е заел всъщност неговото сърце. Отначало това сърце пулсирало в различни граници на своя обем. Така например от края на VII век (когато се поставят основите на неговата държава - 681) до началните десетилетия на X век (когато тая държава достига първия си най-висок връх - 927 година, времето на цар Симеон) България се оформя от Черно море до устието на р. Сава в Дунав (т.е. до Белград, наричан тогава Българска Бяла, латински АЛБА БУЛГАРИКА) и от Дунава до Адриатика и Егея.

Каквито и промени да са ставали по периферията на запад и юг, остават трайно пределите на нашия народ от Черно море до Тимок и Велика Морава и от Дунав до Шар, Охрид и р. Бистрица на запад, а на юг - до голяма част от крайбрежието на Бяло море. Дори когато османският потоп облял целия Балкански полуостров и стигнал чак до Виена, поробвайки всички населяващи полуострова народи, неговото българско сърце останало да тупти в тези предели и граници.

В това сърце се създава не само първата славянска държава на Полуострова, но и първата славянска култура, чийто език се превръща в международен - подобно на латинския и византийския. Тая култура се предава първо на сърбите, които са приели християнството от Охридското културно огнище заедно с писмеността, а след това минава в Русия и става основа на по-сетнешната руска култура. Сърбите са живели с българските културни блага чак до края на XII век, когато се поставя началото на отделна сръбска писменост като вариант на българската.

Що се отнася до хърватите, които при идването си от Панония са заели северозападния край на Полуострова (между Адриатическо море с островите на север от Дубровник и река Драва, Сава и пр. чак до полуостров Истра), те са попаднали под влиянието на Запада чрез католическата църква и са създали своя култура без контакт със сърбите в културно отношение, тъй като литературата им била религиозна католическа и представлявала непреодолима стена между сърби и хървати.

Тук трябва да се подчертае, че тъй като през Кирило-Методиевото време и времето на техните ученици Св. Климент и Св.Наум Охридски славянската писменост е носела славяно-български характер, тя цели столетия е била духовната връзка на славяните с българския народ. Преди разделението на църквите през XI век (1054 г.) на Източна и Западна, славянската писменост е имала свой извор преди всичко в Охридската школа с

азбуката ГЛАГОЛИЦА, изместена постепенно от КИРИЛИЦАТА. Дори когато под влиянието на Римската църква хърватите са си служили с католическа писменост, те са я превеждали на хърватски с тогавашния език на глаголическото богослужение цели векове по Далмация, Истрия и цяло Хърватско. Както съобщават хърватските историци, „първобитният език в богослужебните книги не се различавал съществено от старославянския", т.е. от старобългарския език, на който са писани старославянските паметници. И до днес глаголицата и глаголическото богослужение в Хърватско е застъпено в областите Сень, Кърк, Задар, Сплит и Бар - в техните бискупии. Особено упорито е използуван славянският църковен език в Босна, от босненските францисканци, които са станали най-важният фактор за контакт между бъл-арския и хърватския народ.[1] Главен проводник на тоя контакт били дубровнишките търговци, които посещавали българската земя. В документите от времето на цар Иван Асен II (1218-1241) четем следния забележителен текст:

“Мое величество дава това разрешение на цялата Дубровнишка земя и на нейните поданици, обични и всеверни наши гости, за да ходят по цялата земя на царството ми с каквато и да било стока, която внасят или изнасят, и в която земя или област и да стигнат: било че отиват в Бдин или Браничево и Белград...било в Карвунската област (Добруджа-б.н.)...или в Одрин и Димотика, или в Скопската област, в Прилепската и Деволската...и в Солун. Нека те навсякъде да купуват и продават свободно, без всяка вреда...да ходят без грижа като всеверни и обични гости на царството ми. Който с нещо им напакости...нека се знае, че е противник на царството ми и милост не ще има..." (1230 г.)[2]

Тези отлични отношения продължили и през царуването на Михаил Асен (1246-1257), син на Иван Асен II от третата му жена. През 1253 година бил сключен договор между Дубровник и България за внос на стоки, особено на манифактура. Същевременно бил сключен между двете страни и военен съюз срещу сърбите по молба на Дубровник, който бил във война със сръбския крал Урош I. Поданиците на двете страни - според договора - добивали право на свободна и безмитна търговия. България се задължавала да даде сухопътна войска, а Дубровник - флот. Съюзът имал нападателен и отбранителен характер. Българите стигнали с войските си до р. Лим в Сърбия и помогнали да се премахне опасността за Дубровник от страна на Сърбия, а самите дубровничани подкрепили усилията на българите да си възвърнат изгубени български земи.[3] В случая важното е, че се създали отлични връзки между двете страни, което имало значение за в бъдеще, когато настъпила турската опасност и България и другите балкански страни изгубили независимостта си.

Дубровник окончателно уредил отношенията си с новия господар на Балканите през XV век (1481), като срещу голям данък осигурил привилегиите си в турската империя. Във фермана на султан Мурад II от 1442 година се намират данни и за България, посещавана от дубровнишките търговци, които си създали в нея цяла мрежа кантори. Чрез тях се ширело хърватското бла-

готворно влияние сред българите. Главен център на търговията им в България била София като кръстопът на големия търговски друм. Но търговски кантори имало и в Скопие, Кратово, Русе, Одрин, Видин, Варна, Добрич и пр. - предимно в крайдунавските и черноморските градове. Контактът им с местното българско население бил многостранен. Българските търговци им доставяли стоки, закупувани лично от местното население, а те ги разнасяли и по море, и по суша - по големия друм София - Скопие - Нови Пазар - Дубровник.[4]

За нас от особено значение е ДУХЪТ НА ДУБРОВНИЧАНИТЕ, с който влияли върху нашия народ. Дубровничаните били по дух космополити, с много свободолюбиви стремежи, ревниви за своята независимост, в контакт с целия културен свят, републиканци, надъхани с либерални идеи. В турската империя те се движели безпрепятствено. Като благоприятно условие в полза на привилегиите им било и обстоятелството, че потурчени хървати често заемали високи постове в Турция. Те говорели същия език както дубровничаните и го налагали дори и в султанската канцелария. Босненският паша, както и агата Мехмед от Зворник, потурняк, заявявали, че „е право ние, които сме от техния език, да им помогнем при везира". А Босна, макар и в голям размер по-турчена, говори и днес чист хърватски език. По тоя начин привилегированото положение на „босненския" хърватски език породило и идеята за единството на славянските народи, говорещи близки един на друг езици.[5]

Теоретици на тая панславистична идея са хърватски доминиканци, като например ВИНКО ПРИБОЕВИЧ (XVI век), който пламенно защищава идеята за славянството като единен народ с различни имена. Съобразно с това дубровничани рано са се отдали на печатане на славянски книги с кирилица и ги разпространявали по славянските земи. Езикът им бил своебразен църковнославянски с тогавашни български форми.

Най-забележителен за нас, българите, обаче е последователят на Прибоевич - известният дубровнишки монах бенедиктинец МАВРО ОРБИНИ, използуван изобилно от нашия велик възрожденец отец Паисий Хилендарски под името МАВРУБИР. В своята книга „ЦАРСТВОТО НА СЛАВЯНИТЕ (Ил реньо дельи Слави" - писано на италиански и обнародвано през 1601 година) още по-обширно излага идеите на Прибоевич, като по научен път прави бегъл преглед на историята на отделните славянски народи. За българската история той е отделил много страници, в които говори за историческата слава на нашия народ. Особено внимание е отделил за героичното дело на цар Самуил, когото навсякъде именува с титлата „КРАЛЯ НА БЪЛГАРИТЕ", за сина му Радомира и братовчеда му Иван Владислава, за Охрид - „столицата на българското кралство, където била хазната на всички български царе" - както текстуално пише Орбини. По-нататък разказва за Петър Делян, който „станал главен вожд на цялата бъларска войска" и пр. Забележително е неговото хубаво чувство към българския народ, с което събуждал симпатии към него в ония страшни времена на запустение на толкова наши национални ценности.

Пряк последовател на Орбини е духовникът от йезуитския орден и проповедник в Дубровник БАРТОЛ КАШИЧ (1575-1650), родом от хърватския остров Паг. Смятайки хърватският „босненски" език за най-разбираем за всички славяни, той написал и първата негова граматика. Обходил чрез дубровнишките търговци българските градове Русе, Силистра, Пловдив, Одрин, София и др. и се запознал с българите. СтигнаЛ до убеждението, че хърватският език може да бъде общ славянски литературен език. Със своята граматика той влияел силно върху българските католици, които станали през целия XVII век носители на националното възраждане на българските земи.

В същия дух е действувал и хърватският историк, поет, лексикограф, граматик и просветител ПАВАО РИТЕР-ВИТЕЗОВИЧ(1652-1713). У нас той е прочут със своята СТЕМАТОГРАФИЯ (1701), в която е дал гравюрите на гербовете на всички славянски области, включително и българските. 40 години по-късно от нея се възползувал нашият възрожденец ХРИСТОФОР ЖЕФАРОВИЧ в своята едноименна СТЕМАТОГРАФИЯ (1741) като продължение и допълнение на Витезовичевата и в духа на неговите илирически идеи.

Творчеството на споменатите хърватски историци е подготвило духовните основи на хърватско-българското взаимодействие, изразило се както в политическата, така и в чисто духовната област. У хърватите се изградило братско отношение към българския народ, у българите - надеждни изчаквания в областта на политиката, а в духовната област - пряко будителско влияние за национално самосъзнание. Именно това последното е ярко отразено в делото на Паисий Хилендарски. В политическата област влиянието на дубровничани имало характер на революционизиране на българските родолюбци. Благодарение на своите привилегии да се движат свободно в страната, да общуват с всякакви хора и да си създават връзки с влиятелни фактори, те били в състояние не само да предпазват българските славянски братя от опасности, но при нужда и да ги закрилят. За да използуват техните привилегии, покатоличените българи се причислявали към техните колонии. А главните привилегии, които действували магически у българите, били: освобождаване от данъка „харач" и от двойния кървав данък (даване на деца за еничерския корпус).[6]

От друга страна, пък някои благородници, пребиваващи в България, тайно сътрудничели при подготовката на големия съюз срещу Турция и увличали българите към това дело за изгонването на османците от Европа. Най-отявлените от тях били Павел Джорджич и Петър Соркочевич, помаган от своя брат. Павел Джорджич като виден дубровнишки търговец имал широки връзки с православните българи. В продължение на 15 години той развивал активна агитация за подготвяне на въстание на потиснатото българско население. Базата му била град Провадия, но той неуморно обикалял Варна, Шумен, Пловдив, като свързал усилията си и с ловчанския епископ Теофан, русенския епископ Иеремия, Шуменският епископ Спиридон, южнобългарския Методий и др. Братята Соркочевичи пък действували в Търново и Русе. От

българските търговци и благородници на първо място бил ТОДОР БАЛИНА, който ревностно обикалял Северна България, почвайки от родния си Никопол. В договор с Павел Джорджич заминал за Седмиградско при младия княз Сигизмунд Батори, носейки послание от Джорджич с апел за помощ при споразумение и с австрийския император Рудолф II. Забележителна е една част от посланието на Джорджич, в която се характеризира българският народ. Тя гласи: „Сега ще ви опиша характера на българите, които в голяма степен познавам. Те са с достойнство и благородна душа, не понасят неправди и отмъщават със смърт на злосторниците. Те са неприятели на турците, а не са приятели на гърците, обаче са привързани към нашия дубровнишки народ както поради нашите общи езици, така и поради изгодите, които получават за техния труд във връзка с договора, който съществува между тях и нашите хора, защото има вече много наши семейства в Силистра, Шумен, Русе и Търново.[7]"

По-нататък той уверява княза, че българите с радост ще дочакат неговите войски, ще му осигурят храна и 25 000 войници в помощ. Джорджич придружил Балина и в Прага за преговори с императора. Обещана им е помощ. Въстанието пламва през 1598 година. Провъзгласен е за български цар Шишман III-някакъв мним потомък на последните български царе. Въстанието обхванало Търново и околията. Помощ обаче не дошла отвън и то било смазано от турците. Тогава около 16 000 бежанци преминали Дунава и се настанили във Влашко.

Въпреки този неуспех хърватско-българските връзки продължили чрез хърватските пионери на католическата пропаганда в лицето на босненските францисканци. По този път се създал контакт на българите със Запада.

Основател на католическата пропаганда в България е босненският монах-францисканец ПЕТЪР СОЛИНАТ (1595-1623). Връзките на България с Босна били стари - още от времето на богомилите. Босненският княз Твърдко е бил богомил и държавата му била напълно богомилска. Сред българските наследници на богомилите - павликените - имало книги с босненска кирилица и с текстове от апокрифната богомилска книжнина, дошла от България. В религиозно отношение България и Босна през тия времена - XVII век - образували една единица - провинция Босна под юрисдикцията на един и същ архиепископ - босненския. Солинат развил огромна дейност: съградил черкви, основал училища, подготвил духовници. Като софийски епископ развил огромна дейност сред павликяните в Пловдивско, както и в областта между реките Осъм и Янтра. Същевременно създал по-тясна връзка между българите и дубровничаните във всички селища, където имало дубровнишки колонии. Специално в Чипровец основал францискански манастир и училище за духовници с висш курс, както и голям брой народни училища, в които покрай религиозните предмети се изучавали и практически знания, като напр. търговско смятане и други практически неща, необходими на чипровчани като търговци. Постигнато е значително ограмотяване на населението. Особено важно е делото на Солинат с подбора на даровити младежи, които били изпращани на учение

в Италия, в Клементинската колегия, където покрай другото бил изучаван и хърватски език. Чрез полученото висше образование се създала българска интелигенция с подчертан родолюбив характер. От нейната среда са излъчени именитите български духовници, като епископ Илия Маринов, Петър Богдан Бакшев, никополският епископ Филип Станиславов, автор на прочутия „АБАГАР" - първата печатна българска религиозна книга на полу-български език, и - особено важно - големият български родолюбец от световен мащаб - ПЕТЪР ПАРЧЕВИЧ. Що се отнася пък до Петър Богдан Бакшев - софийски архиепископ, чрез него е достигнат един от големите върхове на българското родолюбие, защото е станал душата на революционното движение срещу турската империя заедно с Парчевич.

Голямо явление в живота на българската католическа интелигенция представлява създаването на ИЛИРСКАТА КОЛЕГИЯ в италианския град Лорето - в основата си хърватска, с предназначение да се възпитават висши духовници с познаване и на няколко езика, на първо място - хърватски, латински, италиански и др. Всяка година са избирани по 6 души за питомци на тая колегия на папски разноски. По тоя начин наистина се създал висш ръководен български кадър, който изиграл забележителна роля в ония времена на националосвободителната борба, довела и до Чипровското въстание. Ог тяхната среда излезли и група писатели начело с Петър Богдан Бакшев, Филип Станиславов, Кръстьо Пейкич, Михаил Гвоздич. Езикът на писанията им бил покрай латинския, италианския и хърватски. Но тоя хърватски език е старинен и много странен, понеже е смесен с много български думи и форми. Това особено личи в кореспонденцията на българските католици с Конгрегацията в Рим. Много често авторите се извиняват, че грешат в езика. Но все пак ще подчертаем, че в ония десетилетия, когато не е имало още български народен писмен език, хърватският език станал официален за българите, въпреки че учителите и духовниците проповядвали на говорим български език. Това обаче никак не означава, че хърватското влияние имало някакви скрити денационализаторски тенденции и прояви. Напротив, дубровничани и католическите учтели и водачи са били ревностни будители на българско национално съзнание. Петър Бакшев, в качеството си на висш духовник, се титулувал, "ЕПИСКОП СОФЙСКИ, АРХИЕПИСКОП НА ЧЕРКВИТЕ В ЦЯЛОТО ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ".

Вдъхновен от голямо родолюбие, надарен с остър ум и притежаващ голяма ерудиция, той станал душата на съзаклятието, което се изграждало в България при сътрудничество с дубровнишките търговци. Поел пътя на конспирацията, той поема всички рискове на българската освободителна идея. През 1640 година той дава израз на своята любов към българския народ в следния откъс от доклада си до Конгрегацията в Рим: „България се нарича всичко това, което отпрели се казвало Мизия и част от Долна Мизия, цяла Тракия и по-голямата част от Македония и цялата Морава („ЕТ ТУТА МОРАВА"! до Охрид и до границите на Гърция и Сърбия; на изток се простира до Черното море, а от север Дунав я дели от Влахия и Молдавия. Православните казват, че царската столица първо е

била в Охрид и с това потвърждават защо сега има патриаршия в Охрид... Това царство България е най-хубавата земя.[8]"

Това да пишеш 122 години преди Паисиевата история е изумително. А Петър Бакшев е написал и шест тома за българската история, но досега те не са намерени, освен отделни откъси.

Подобен е случаят и с Филип Станиславов, който се титулува: „ДОН ФИЛИПО СТАНИСЛАВОВ, БУЛГАРО, МИСИОНА-РИО АПОСТОЛИКО ДЕЛ РЕНЬО ДИ БУЛГАРИЯ".[9]

1 Обичан и помагай от дубровничаните търговци, владеещ добре освен хърватски и италиански език още и турски, татарски и влашки, той обикалял по България, предрешен като търговец и дори като турчин, от град на град, от село на село, приютявайки се при дубровничаните, и с тяхна помощ закрилял сънародниците си от турски насилия.

По тоя път на братски взаимоотношения между българи и хървати се стига до ЧИПРОВСКОТО ВЪСТАНИЕ, толкова дълго подготвяно от първите хора на движението. Знаем за участта на въстанието, понеже австрийците не изпълниха дълга си и се стигна до пълно унищожение на Чипровци и другите въстанически огнища. Но и в изгнание в Австрия, конкретно в Седмиградско и Банат, Брашов и Бачка, контактът с хърватите е бил постоянен. Забележителна е в това отношение ролята на семействата на водачите на въстанието ГЕОРГИ ПЕЯЧЕВИЧ и БОГДАН МАРИНОВ, които се заселили в хърватския периметър на Австрия. Маринов станал полковник в австрийската армия. Семейство Пеячевичи - четирима братя - са оставили повече следи сред хърватите, като са дали видни обществени и културни деятели. Известни са по-сетнешните хърватски графове Пеячевичи, един от които - Яков Пеячевич - бил професор в Загреб, Пеща, Ерлау, Търнава и префект на колегията във Фюнфкирхен. С голяма ученост и писателски дар се прочул и един внук на Пеячевичите - професор Матияс Франьо Ксавер Пеячевич.[10] От същото семейство бил и предпоследният бан на Хърватско - проф. Иван Пеячевич. С името Пеячевичи в хърватската история са известни и други видни дейци, като Антун Пеячевич - подмаршал на австрийската армия (1750-1802), граф Ладислав Пеячевич - бан на Хърватско през 1880-1883 година, граф Тодор Пеячевич - духовно лице, йезуит и голям учен, вероятно баща на проф. Матияс Пеячевич. Също е известна композиторката Дора Пеячевич (1885-1923)[11] Всеизвестен пък е граф Юлий Пеячевич, у когото се пазели документи за българския произход на семейството му и пр.[12]

В заключение относно хърватското влияние върху живота на българите ще кажем, че това влияние не само не потискало българското име, а напротив го засилвало. Дубровничаните и босненските францисканци хървати подкрепяли съпротивата на всички българи и срещу денационализаторската дейност на гръцките фанариоти. Поддържайки кирилицата и славянската писменост, подкрепяйки исканията на местното население за духовници от средата н.а местни хора, те действували напълно противоположно на фанариотите и един век преди отец Паисий повели борба против духовното робство на българите.

Неблагоприятна за българите е само една последица от хърватското влияние: българската интелигенция, разполагаща с доста необходимата литература на хърватски и възприела за официален книжовен език хърватския под името ИЛИРИЙСКИ като общославянски, се е отклонила от писане на народен език. Иначе нашето възраждане би започнало един цял век по-рано.

Въпреки трагичните за българския народ събития след Чипровското въстание и последвалото го въстание на Карпош в Северна Македония в края на XVII век, българското име е останало живо сред хърватите до невероятна степен. Главен апостол в това отношение е именитият хърватски народен поет, историк и философ АНДРИЯ КАЧИЧ-МИОШИЧ (1704-1760). Вдъхновен от идеите на Прибоевич, на Мавро Орбини и на Витезович за южнославянското единство под името ИЛИРИЧЕСКО, той има най-голяма заслуга, щото чувствата за славянско единство да нахлуят сред народните маси. В своята безсмъртна творба „РАЗГОВОР УГОДНИ НАРОДА СЛАВИНСКАГО" (Венеция, 1756) той всъщност пише поетична история на южните славяни, за да ги вдъхнови по посока на едно по-светло бъдеще. Придържайки се към историческите извори, той пръв на народен език, в духа на народния епос, е възпял миналите събития, и народните гуслари ги пеели по народните събори и празненства.

За нашето изложение от значение е фактът, че Качич-Миошич проявил любов и към българския народ, като пръв от всички славянски поети възпял славните събития в българската история в едно време - средата на XVIII век, - когато самият български народ почти нищо не е знаел за себе си в миналото и когато Паисий е дал само първите искри на това познание. Шест години преди Паисиевата история (17621 и десетки години преди тя да намери по-широк отзив дори сред самите българи. Качичевата възхвала ' на българския народ се разнасяла по Хърватско чрез книгата му и чрез народните гуслари. Вълнуващо и днес звучат думите на Качич: „Българите, бидейки юнаци, витязи и покрити със слава, бяха винаги готови за бой". Те убивали ония свои царе, които изгубвали някоя война, защото „бяха се научили винаги да печелят, но никога да губят". Дори и когато останали без цар [през времето на татарските нашествия], „българите...уповавайки се на своите витяжки сърца удариха върху татарите (навярно времето на Ивайло (к.н.), мнозина изклаха, а останалите плениха". За Качич България е „ВИТЕЖКА БУЛГАРИЯ", т.е. рицарска, земя на витязи. С възторг говори за нейните царе, почвайки от Кубрат (наречен от него „Обрат"! и свършва с Иван Шишман. С особено умиление се спира на ония, които разбивали гърците, разширявали българската държава, побеждавали и жестоко наказвали вероломните византийски императори. Затова любими са му образите на Тервел (у него Тербело), „който беше много мъдър, свободен и вещ на оръжие"; Телериг - „прекрасен витяз и войник"; Кардам (у него Кардан) -"български благородник, витяз и именит воин"; Крум (у него Корун) - „жесток и вещ воин, щастлив в боя...защото винаги побеждаваше, а него никой не можа да победи". Особено е

възхитен от победите му над Никифора, комуто отсякъл главата и от черепа му пил вино. Затова Качич му е посветил цяла поема от 74 стиха. Ето малки откъси от нея:

Похвали се император Никифор

в белия град Цариград:

ще събера мойта силна войска,

ще поробя равна България,

ще погубя българския цар

майка му ще стъпча с коня си,

а жена му ще взема за робиня.

Но го постигна лоша съдба:

Крум връхлетя от зелената гора

като вълк върху белите овце,

като сокол сив върху белите гълъби,

всички изкла, никой не избяга.

Никифора хвана жив

и бързо му отрязаха главата

и я сложиха на градската стена.

Хей, Цезаре! Мир на душата ти!

(Следва описание на пира с позлатения череп на Никифора).

Но с голямо чувство на почит и възторг Качич възпява цар Самуила, „който освободи България от гръцките насилия". С умиление описва любовта на Самуиловата дъщеря Косара към зетския княз Иван Владимир, пленен от Самуила, и хвърлен в тъм-ница. В един епос от 160 стиха под заглавие „Песен за крал Владимир" ни рисува и образа на Самуил като нежен баща и благороден човек, с „широко човешко сърце". Ето в превод няколко откъса от поемата, каквато никой наш поет не написа:

„Горко плаче Владимир, затворен в тъмницата на българския крал, горко плаче и деня проклина, в който се родил в тоз свят греховен. Но го дочу Косара девойка, дивна щерка на българския крал... Тя го утешава: „Не плачи, затворнико мой клети! Аз на българския крал съм щерка - господаря твой - на Самуила!" - Но Владимир й отвръща: „Остави ме, българко девойко, тъй като ще си загина в тоз зандан на българския крал Самуила - Бог да го убие... Аз съм, сестро, от род господарски, но на българския крал днес роб съм..."

Косара отива при баща си и с горещи сълзи и милувки успява да го склони да й даде Владимира за съпруг. Щастлива тя отива при Владимир:

„Хайде ставай, кралю Владимире, виж, зове те твоята невяста и на българския крал дъщеря!"

„Самуил повиква български терзии, цял го в пурпур и злато облече, блесна робът като слънце жарко" ...И започва сватбата:

„Ех да беше някой да погледне Самуила, българския крал, как той топло зетя си целува..." и пр.

В отделна епическа песен Качич описва борбата на Самуила с Василий II Българоубиец. В нея порицава безчовечието на византийския император с ослепяването на пленените български войници.

Като изрежда отначало докрай всичките български царе с характеристика за всекиго, той завършва прегледа и възпева на българската история с описанието на трагичната съдба на последния български цар Иван Шишман и брата му Иван Страцимир, които в братската си вражда провалили държавата, и докарали у дома си врага. „Ето, читателю мой, накъде се обърна славата българска и на останалите славянски крале: несъгласието и свадата между братя стана възход на отоманската къща и гибел за славните крале!" Колко съвременно звучат тези думи, сякаш чуваме прочутите отзиви на Гоце Делчев: "...Си сме българи и всички страдаме от една обща болест! Ако тая болест не съществуваше в нашите прадеди, от които е наследство и в нас, немаше да попаднат под грозния скиптър на турските султани!..."

Колко голямо значение е имало делото на Качич можем да разберем и от думите на хърватския литератор д-р Фердо Николич: „Няма у нас по-образован човек, на когото името на Качич да не е известно. Почти няма селска колиба, в която да не се поменава неговият „Разговор", по някоя негова песен или по някой негов юнак... Няма къща в нашето Приморие и островите, където да не намериш „песнопойката". В празник, в кръчма, покрай виното или на открито, на някое игрище, един пее от „Песнопойката", а други слушат..."[13]

А в тези песни се славело и българското име, възкръсвал българският народ пред погледа на най-простия хърватин с цялото си героично минало много по-рано, отколкото в самата България. Няколко десетилетия по-късно нашите възрожденци намирали паисиевско вдъхновение в Качичевото дело. В много преписи на Паисиевата история се срещат преписи на Качичеви песни за българите. А Петко Славейков написал поемата си за цар Крум по подражание на Качичевата поема.[14]

През следващия XIX век щафетата от Качич поемат големите хърватски национални дейци и учени начело с Йосиф Юрай Щросмайер/1815-1905/, Франьо Рачки, Фердо Шишич, Ватрослав Ягич, Стйепан Радич, Анте Павелич и ред други първенци на хърватския народ. Нека кажем за всекиго по малко.

Всички знаем голямото дело на Щросмайер в полза на българския народ във връзка с делото на Братя Миладинови. Но това е само един момент от неговия живот. Още преди контакта си с Братя Миладинови той е носел в сърцето си чувството на благоговение към българския народ. Това той собственоръчно е писал в едно писмо до Славянска беседа в отговор на българските възторзи пред неговото дело, свързано със Стружките братя. „Вие ми напомнихте любовта ми и привързаността ми към българския народ и изтъкнахте как едно време, когато вие не бяхте дори сънували за свободата и спасението на вашия народ, любезно и. приятелски съм приел вашия славен сънародник Миладинов в своя дом и как не само съм одобрил, но и издал със собствени средства неговото хубаво и славно дело - поезията на българския народ"... Но преди това Щросмайер е извършил и нещо съдбоносно. Виждайки, че песните са написани с гръцки букви, заявил на Константина:

„Знай, Миладинов, ако мислиш да ти помогна за издаването на твоите песни, трябва завинаги да се откажеш от твоите гръцки букви. Гърците са причинили на вас, българите, много ядове и неволи. Следователно, откажи се от техните букви и приеми славянските!" И последвал възклик на Константина: „Благословени да са устата, които изустиха това желание. И никой не е по-готов от мене да го изпълни!"

В този акт на Щросмайер за лишен път се потвърждава будителската дейност на хърватските духовни първенци за българския народ. Запознат основно с българската история, той е поставял на първо място българската древна култура, като две години преди срещата си с Константин Миладинов, в речта си при основаването на Хърватската югославянска академия през 1860 година казал на всеуслушание: „В тоя книжовен кръг (/Академия - б.м./ биха могли да се присъединят и трудолюбивите българи, те са многолюден народ, до 5 милиона жители тогава -б.м.), а заслужават всичкото ни внимание и затуй, дето някога са били първи в книжовното поле и в това отношение са предвождали не само южните, но и северните славяни. В ново време пък тоя народ показва, че в него не е изгаснал духът на Св. Кирил и Методий, на Йоан Екзарх и Симеон Велики."[15]!

Нека отбележим, че това изказване съвпада по година с тържественото прекъсване на отношенията на българите с Цариградската патриаршия.

Едва ли друг чужденец след Венелин е изговарял такава възхвала за българския народ в дни, когато той едва се изправял на крака. Да не забравяме, че това става 18 години преди освобождението на България. Най-вълнуващото във връзка с това е, че в лицето на Константин Миладинов видял носител на ония висши качества, които са отличавали нашите възрожденци. Очарователният духовен образ на Константина, добил ореола на мъченик за своя народ, безкрайно го е възхитил и всестранно го спечелил за българската кауза. „Мога да кажа - пише Щросмайер, - че споменът за покойния Миладинов винаги дълбоко вълнува сърцето ми. Това беше младеж целомъдрен, мил, трудолюбив, чист по душа, открай докрай родолюбив, истинска и жива картина на своя благороден български народ."[16]

След трагичната кончина на двамата стружки братя Щросмайер с благоговение се прекланя пред тяхната саможертва със следните думи:

„Тези и подобни жертви станаха цената на българското изкупление; те ускориха часа и минутата на българското освобождение."

Щастие е било, че именно такъв българин като Константин Миладинов е представлявал пред хърватското общество българския народ. Владеещ три чужди езика - отлично гръцки, доста добре френски и руски, с качествата на роден поет, с фин усет за красотата, с пламенно сърце, пълно с обич към своя народ и с широка преданост към славянското дело, при това просветител, с научни стремежи като филолог, фолклорист и книжовник, Константин Миладинов благодарение на Щросмайер се озовал в най-отбрана среда на хърватски културни и обществени дейци, об-

кръжаващи своя духовен водач. Като прибавим към тия качества и моралните лични достойнства, които събуждали уважение, можем да приемем, че и у тях е предизвиквал възклика на Щросмайер: „истинска и жива картина на своя благороден български народ". А тия дейци като членове на едно голямо духовно семейство около големия син на своя народ са били духовните и политическите стълбове на Хърватско, борещо се за пълна национална независимост. Затова нека изредим няколко имена на най-изтъкнатите.

От хората на науката на първо място е стоял големият хърватски патриот ФРАНЬО РАЧКИ (1828-1894). За него хърватският историк Виктор Новак казва, че е бил „главен съветник и другар на Щросмайер", а „като историк - най-изтъкнатата личност на целия XIX век в цялата южнославянска историография". Видният хърватски историк Фердо Шишич добавя, че Рачки е бил център на цялата хърватска историческа дейност през втората половина на XIX век."

Ето с този човек Константин е бил също в контакт и дори му подарил три стари надписа: един надгробен от 1362 година от манастира „Трескавец" край Прилеп, втори - от черквата „Св. Димитър" във Велес и още един, и с това още повече увеличил интереса на големия историк към българската старина.[17]

Рачки обичал българския народ и още повече го възлю-бил. В своето най-голямо съчинение „Борбата на южните славяни за държавна независимост през XI век" е посветил много стра-ници на българската история и по-специално, на героичните борби на цар Самуил, на българските въстания, повдигнати от Петър Делян (10401 и Георги Войтех (1071) в долината на Вардара и трайно предпазил българската история от това време от фалшификации от рода на днешните скопски историци. Само един цитат от класическото му съчинение за Самуиловото време е достатъчен да ни покаже историческата заслуга на Рачки за нашата история: „Този юначен владетел възвърна на България славните времена на Крума и Симеона... Българското царство се простирало от Дунава през Преслав до Тракия, през Охрид до Адриатика, през Мелник, Серес и^Бер до Архипелага, през Лариса до Термопилите... Той възстанови и българската патриар-шия...Никой не ще престане да се удивлява на онази упоритост на българския цар в извозването на свободата и независимостта на българския народ, на онази трайна привързаност към светата земя на своите деди, каквато Самуил е засвидетелствувал на дело в продължение на 38 години". [18]

Друга крупна фигура около Щросмайер е бил великият жупан на Загреб ИВАН КУКУЛЬЕВИЧ-САКЦИНСКИ (1816-1889), поет, учен и политик, с големи заслуги за Хърватско, един от главните национални възрожденци, борец и победител в борбата за въвеждането на хърватския език в обществения живот вместо дотогавашния латински език. (18а) Между него и Константин Миладинов се завързало сърдечно приятелство. Като проявен приятел на българския народ Кукульевич следял с радост развитието на съществуващата тогава българска литература и писал за нея от-

зиви с най-топли пожелания, изразени в следните му думи: „Дано в скоро време се сложи край на всички неблагоприятни условия, които пречат за духовния напредък на българите и в полето на славянската книжнина българският народ отново да стане това, което след смъртта на Кирил и Методий е бил за дълги векове".

Не по-малко значение има и запознанството на Константин с големия хърватски възрожденец и идеолог на движението ИЛИРИЗЪМ - ЛЮДЕВИТ ГАЙ (1809-1872). Това е най-крупната фигура в новата история на Хърватско, обединяваща всички интелектуални сили в страната в средата на XIX век. Запознаването им станало в Загреб чрез Щросмайер и представлявало привличане на вниманието на именития хърватин към българския народ.[19]

От останалите връзки на К. Миладинов с хърватския литературен свят трябва да отбележим, макар и лаконично, ония с именития хърватски поет и романист Август Шеноа (1838-1881), също с певеца на илиризма ПЕТЪР ПРЕРАДОВИЧ (1818-1872), автор на драмата „Владимир и Косара", в която навсякъде говори за „Самуила краля бугарски", със световно известния славист Ватрослав Ягич, с писателите Никола Хорват, д-р Йосип Мур, Янко Юркевич, Вйекослав Бабукич, Джуро Дежелич, Тадия и Гаврило Смичиклас, Анте Мажуранич и др. Много ценна била връзката с хърватския политик и стопански деец АНТУН ЯКИЧ, организатор на печатницата, която издала Сборника на Милади-новци. Чрез него Константин е влизал в контакт и с много други хърватски интелектуалци. Колко голям е бил техният брой личи и от списъка на предплатниците на Сборника, на брой 252 по цяло Хърватско. Това са професори, висши духовници, преподаватели в семинариите, гимназиални учители, свещеници, богослови, та дори и гимназиални ученици от горните класове. Има и значителен брой висши военни лица, какъвто е Прерадович, полковник, предплатник на 11 броя; бискупът Бистрички, предплатник на 10 броя, предназначени и за по-бедните ученици, лекари, благородници: граф Витяз Сорберон, графиня Елисавета Дражкович - съпруга на видния хърватски културен деятел граф Янко Драшкович, директори на гимназии, читалища, журналисти и пр. Вестникът на Людевит Гай „НАРОДНЕ НОВИНЕ" внимателно следи печатането на сборника и осведомява хърватската общественост за това. Той пръв е дал обширна дописка за пристигането на Константин в Загреб и за неговата благородна личност. Същото прави и седмичникът „НАШЕ ГОРЕ ЛИСТ", който пише с топлина за пристигането на К. Миладинов и за стойността на Сборника му, който - както подчертава вестникът - „ще се чете у нас с радост и лекота, която мнозина приятно ще задоволи. А за да се премахнат и ония малки пречки, които биха затруднили нашия читател на песните, грижливият издател ще даде към своето творение речник, в който ще бъдат протълкувани всички по-малко познати думи".[20]

Пред всички тези хора благодарение на Щросмайер Константин Миладинов имал пълна възможност да се прояви като будител на пробългарски чувства и пропагандатор на българската

национална кауза. Чрез тях въздействието му се ширело и в Словения (словенският град Марибор е дал значителен брой предплатници), както и в Чехия - сред чешките и словашките слависти, историци и политици. Така например чешкият учен Мориц Фиалка още веднага след вестта за трагичната смърт на двамата именити братя (1862) е писал статия: „Горещо желая нашите поети да не се бавят да убедят чешкия читателски свят в светинята на братския нам народ-мъченик..." Сборникът е „истинско съкровище на славянската народна поезия"[21]. И наистина чешкият поет Святоплук Чех е възпял делото на Миладиновци в своята поема „БРАТЯ МИЛАДИНОВИ", преведена на български от Вътьо Раковски. Нека цитираме само четири стиха от таз вдъхновена поема:

„О, братя мъченици, имената ваши моретата на вашата страна ще славят с благодарност, с пълни чаши в България, сред българските племена..."

По неговия път тръгнали и други чешки писатели романисти.

Мъченическата смърт на двамата братя още повече е развълнувала чувствата на хърватската интелигенция. Израз на това е прекрасно даден от Щросмайер в неговото цитирано вече писмо до Славянска беседа:

„Винаги съм обичал и почитал усърдния, здравия по ум и сърце и особено трудолюбивия, чистия и почтения български народ и мога да кажа, че поменът за покойния Миладинов винаги, вълнува сърцето ми."

Пренасянето на възвишеното си чувство към Константина и изобщо към двамата братя върху целия български народ сг. чувствува в редица изказвания на Щросмайер при всеки повод на споменуване името на Миладинови. В писмото си до Славянска беседа пише:

„Вярвайте ми, мои мили другари и приятели, че никой на света не се е радвал повече от мене на освобождението на братския многострадален и юначен български народ; никой повече от мене не е благославял онази славна и юначна ръка, която създаде това безсмъртно дело на освобождението - украса и гордост на XIX век..."

През време на Сръбско-българската война от 1885 година той порицал сърбите като братоубийци и рушители на славянското братство. Същевременно побързал да се притече на помощ на пострадалите българи, като изпратил до министър-председателя на България Петко Каравелов 200 форинта за Българския Червен кръст. Пратката придружил с писмо, съдържащо благопожелание за възтържествуването на българското право дело. Каравелов побързал да му благодари, като между другото му писал:

„Не за първи път Вий простирате ръката си за помощ на моите съотечественици. Отдавна съм привикнал да гледам на Вас като на най-благородний представител на рицарския хърватски народ, който в тия критични времена ся завтече с щедри помощи за нашите пострадали юнаци. Едно нравствено звено свързва славянските племена, но тая скръбна война в някои от-

ношения разклати, а в други усили тая увереност. В тия последни събития братскийт хърватски народ ся показа по такъв начин, щото ми дава пълно право да очаквам в бъдещето по-силно и по-силно уякчаване на оная симпатия, която отдавна ся забелязва между двата народа. Тия помощи, които постоянно пристигат от Вашите сънародници, толкова повече ни радват, защото сме уверени, че идват от чисто искрено сърдце..."

София, 19 декемврий 85-та година.

Каравелов."[22] - три месеца преди края на войната.

Ценейки българския народ за най-голям пазител на Кирило-Методиевото дело като духовен обединител на всички славяни, Щросмайер възторжено подчертава:

„Това е блестящо доказателство, че в сърцето на прекрасния български народ е живо онова пресвещено наследство на вярата и просветата, което получихме от светите раши апостоли и което силно ни поощрява и подтиква в името на...по-добро наше бъдеще по пътя на взаимната любов, съгласие и единство. Вярвайте ми, братя, ние всички тук, и особено ние хърватите, оставаме особено привързани към българския народ"[23]

Имайки предвид факта, че много българи бързали да получат висшето си образование в Загребския университет, на който той е бил основоположник още през 1874 и помагал на тях материално, подчертава:

„Още отдавна ние на драго сърце виждахме между нас вашата достойна младеж, на драго сърце я приемахме в Загреб и когато сега четем и слушаме, че някои от тези младежи са стигнали до почетно място, до авторитет и до влияние и че доблес-тно са се посветили в служба на щастието и напредъка на своя народ, и ние се радваме на това от цялото си сърце и от цялата си душа и смятаме вашата свобода наша свобода, вашето щастие - наше щастие, вашия напредък -наш собствен напредък."[24]

Тези думи на великия мъж напълно тълкуват чувствата на хърватския народ към българския, на които последният винаги е отговарял по същия начин.

Успоредно с Щросмайер, макар и не в пряк контакт с него, е действувал босненският хърватин СТЕФАН (всъщност Стйепан) ВЕРКОВИЧ (1821-1893), родом от с. Угляра, област Босненска Посавина, възпитаник на францисканската семинария. За неговото дело в Македония е писано и публикувано много нещо, което го представя в ролята му на български възрожденец през усилните години на църковните и началото на революционните борби на нашия народ за духовна и политическа независимост. Ние тук ще отбележим само главните моменти от неговото дело.

През 1850 година Веркович е изпратен в Македония от сръбското правителство на Илия Гарашанин с двойна цел: тайна-разузнавателна и пропагандна мисия в полза на Княжество Сърбия и явна - събиране на старини и исторически документи за Белградския музей, за което той е притежавал нужната подготовка като археолог, и е препоръчан от чеха д-р Янко Шафарик, директор на музея в Белград.

През началния период на пребиваването си в Македония

1850-18541 той е обиколил Сяр (Серес), Солун, Воден, Битоля, Крушево, Прилеп и други места. Тогава за пръв път се е срещнал с Димитър Миладинов в Охрид, а през 1856 отново са се видели в Прилеп и са завързали голямо приятелство, което не е престанало все до трагичната смърт на двамата Миладиновци.

През този период Веркович е бил постепенно увлечен от разрастващата се борба на българския народ срещу Цариградската патриаршия, възторжен апостол на която борба е бил и самият Димитър Миладинов. Голям двигател за взаимното им сътрудничество е била еднаквата им ревност за събиране на български народни песни. Димитър Миладинов вече бил набрал голям брой такива след историческата му среща с руския славист Виктор Григорович през 1845 година в Охрид, който го вдъхновил за събираческото дело като мощно средство за националния културен живот на своя народ. В събираческата си дейност хърватинът Веркович и българинът Миладинов сякаш в надпревара достигат до почти едновременни публикации, всеки вървейки по свой самостоятелен път. Така например през февруари 1860 година Веркович публикува своя сборник „Народне песме македонски бугара" като издание на Правителствената печатница в Белград и с посвещение на сръбската княгиня Юлия Михаил Обренович. Този факт - сръбско издание с посвещение на сръбско високопоставено лице - говори за силата на признанието на изнесените в предговора истини. А те са:

а/ Българската принадлежност на македонските славяни, подчертана още в заглавието на книгата „Народни песни на македонските българи" и с обяснението: „Аз нарекох тези песни български, а не славянски, защото ако днес попитате някой македонски славянин какъв е, веднага ще ви отговори: аз съм българин (болгарин) и езика си наричат български (болгарски);

б/ Границите на българския народ, които Веркович компетентно и правдиво очертава, са обосновани по гледния начин:

„По мои проверени сведения границите на тази област в Южна Македония, заета и заселена от български славяни, се простират както следва: на север от Солун, през градчетата Кукуш, Дойран и Петрич до Мелник...В източна посока покрай Родопите до Валовища и Серес.по-нататък към Драма до р. Места, която разделя Тракия от Македония."

„На запад от Солун...покрай Солунския залив до устието на р. Бистрица, през Сатиста, Кожани и Костур - навсякъде преобладават българските славяни... В Ениджевардарско, Воденско, Негушко и Костурско повечето села са български... (виж предговора).

„На северозапад и север границата дели българските от сръбските земи, както следва:

Границите представляват високите планински вериги Шар до Качанишкия проход, където се съединяват със Скопска Черна гора. Всичките села от двете страни на Шар са населени изключително с българи. От Качаник до р.Морава границата е Скопска Черна гора" (вж книгата му „Топографическо-зтнографический очерк Македонии". С. Петербург, 1889, стр. 43-44).

в/ Във връзка с българските национални борби в Македония къщата на Веркович в Сяр (Серес), където се е настанил за дълго, е станала център за общуване с най-видните български възрожденци, които в негово лице намерили помощник, защитник и вдъхновител. Нещо повече: често е играел ролята и на посредник между първите революционни деятели на БЦРК и местните родолюбци в Сяр, Воден,Разлога. Изобщо - влюбен в духовните ка-чества на пробудилия се от робски сън български народ, Вер-кович става съпричастен в националната му борба и дейността му става част от възрожденската епоха. Върху всичко това говори и огромната му кореспонденция с всички български възрож-денци - големи и малки, както личи от големия том „Документи за българското възраждане от архивата на Стефан И. Веркович (1860-1893)". С. БАН, 1969, съдържаща 508 номера документи в 622 страници.

Заживял рано с българската правда, той не само е изоставил отдавна службата си на сръбската кауза, но и от дън-душа се възмутил от грабливата политика на Княжество Сърбия за български земи - особено при Освобождението на България. В това отношение е знаменито неговото дълго писмо, (изпратено от Загреб на 17 март 1878 година до видния руски славист проф. Владимир Иванов Ламански) в дните около прекрояването на Санстефанския мирен договор. В него Веркович с трепетна душа на дълбоко загрижен брат моли за застъпничество пред меродавните руски държавници да бъде защитен току-що освободеният български народ от попълзновенията на сърбите при определянето на границите на новата държава. Същественото в този документ се изразява в следните моменти:

„Както се вижда от вестниците - пише Веркович, - сърбите показват съвсем безсъвестни претенции при разглеждането на своите граници, основавайки своите права на някакви си фантастични и баснословни исторически предания, вместо да дирят основания в настоящето, т.е. да поставят естествените граници на всяко племе там, дето свършва неговият език. Въз основа на това естествено неприкосновено право не само Скопският, Нишкият и Видинският санджак не са сръбски - тъй като там се говори както в Солун и Одрин, - но дори в самото княжество Сърбия има около 200 000 души, които говорят като жителите на трите гореспоменати санджаци, т.е. на чисто български език, следователно принадлежат на българския, а не на сръбския клон...Сърбите си присвояват едва ли не 3 части от България, наричайки ги Стара Сърбия...Нечуваните безобразия на сърбите отиват дотам, че те никак не се стесняват да лъжат пред целия свят, като говорят: „Сърбин от Ниш, сърбин от Пирот, сърбин от Лесковец, от Враня, Куманово, Воден, Скопие, Велес, Дебър, Кюстендил, Самоков, Видин и т.н." Ако гореспоменатите по език принадлежат на сърбите, то тогава може да се каже, че на света няма българи и следователно трябва да им се даде целият Балкански полуостров... Истинската граница между сърби и българи е Шар планина...Във всички села, които се намират по Шар планина не само се говори български, но и акцентът, и самият тип е български. Би било правилно и в общославянски интерес, ако

им се забрани да се докоснат дори с нокът до чужда собственост..." /Йордан Иванов. Българите в Македония, /док. 193/.

В това си изказване Веркович е очертал изцяло себе си като високоблагороден изследовател, правдив и предан на българския народ хърватски брат. Че е хърватин, а не сърбин /както мнозина твърдят/ самият Веркович е подписал със собствената си ръка. В една подарена от него книга на хърватския национален водач д-р Анте Старчевич той е написал следното посвещение: „Господину Анти Старчевичу с пощтованьем Стйепан Веркович, босански хърват" (вж статията на Иван Михайлов в ..Македонска трибуна" от 6 юли 1978, брой 2641. Откритието е направил самият Михайлов).

Казаното от Веркович напълно се покрива от всички изказвания на най-видните хървати преди и след него - както ще видим по-нататък.

В тази посока са се проявявали и големите негови по-млади съратници начело със световно известният славист ВАТРОСЛАВ ЯГИЧ (1838-1923). Той има огромни заслуги в доказването на старобългарския произход на Кирило-Методиевия църковен език с първично огнище българските славяни в Македония. Ето защо Македония е била винаги предмет на неговото внимание, а изказванията му за народностната принадлежност на нейното славянско население към българския народ и на македонските говори са безспорно най-авторитетни. Особено е заслужил с изобличението си на сръбския шовинист филолог Александър Белич за неговите фалшификации, с които иска да докаже сръбската принадлежност на македонските говори. В писмата си до нашия академик Любомир Милетич той е изразил най-топли чувства към съдбата на Македония:

„Особено трогват сърцето ми страшните страдания на македонците. Никой не се застъпва за тяхната съдба... Дай Боже Вашето настояване да има успех... Да Ви поживи Господ още много години за полза на българската и на славянската наука и за утеха на онези части от българския народ, които още чакат освобождението си."

След братските прояви на хърватите към българския народ във връзка със Сръбско-българската война твърде важна страница в хърватско-българските взаимоотношения представлява големият интерес на хърватската общественост десет години по-късно към освободителната борба на македонските българи. Със зараждането на революционната организация в Македония през последното десетилетие на XIX век вниманието на хърватската интелигенция се насочва все по-живо към съдбата на Македония, като стига своя апогей през Илинденското въстание 1903 година. Успоредно с националните си вълнения в потискащата ги Хабсбургска империя хърватите отварят широко място в сърцата си и за Македония. Това е живо отразено в печата на съществуващите обществени и политически течения, всяко със своята идеология и значение в хърватски политически живот. В тая област ценни са изследванията на съвременните хърватски историци, двама от които правят отрадно впечатление. Това са проф. д-р Франьо Туджман {известен в наши дни като политически пър-

венец в Хърватско и президент на Хърватската суверенна република) и проф. д-р Константин Бастаич.

Техни публикации по интересуващия ни въпрос намираме в сборник „ИЛИНДЕН 1903", издаден в Скопие през 1970 година от Македонския институт за национална история. За нашето изложение ще използуваме отделни моменти от обширните им статии, почитайки тяхната компетентност.

В статията си „Хърватското национално движение и Македонският въпрос" като част от обширната му студия-„Хърватски народни покрет 1903" (поместена в списанието на „Югословенска Академия Знаности и Уметности: - ЮАЗУ) д-р ФРАНЬО ТУДЖМАН дава доста обстойно изложение за връзките между хърватското и македонското национално-освободително движение и за отражението в Хърватско на Илинденските събития. Авторът още в увода съобщава, че „през втората половина на XIX век. в Хърватско се явява сравнително жив интерес към македонското освободително движение от страна на всички течения в политическия живот. В това отношение историческо значение е имал сборникът на братя Миладинови, печатан в Загреб през 1861 година. Това е не само един от първите резултати на Щросмайеровия стремеж за културно сближение на южнославянските народи, но и пробит път на трайно сътрудничество и на съдбовна свързаност на хърватското с македонското освободително движение. "[25]

"В това отношение принос е дал и именитият хърватски славист Ватрослав Ягич със своите научни изследвания върху езика на южните славяни, а именно: той е посочил, че Кирил и Методий са взели езика на своя роден град Солун - езика на Солунските славяни и на цяла Македония, и чрез своите изгонени от Панония ученици, приютили се в България, са го направили език на цялата българска държава. По тоя начин държавното име на България става име и за езика - българския език."[26] "Затова - подчертава Туджман - Ягич приема като законно: Кириловския език повече желаем да го наричаме СТАРОБЪЛГАРСКИ ЕЗИК, отколкото старославянски... Ягич говори единствено за българския език и за македонските българи и не приема лингвистична и етническа обособеност на македонския народ".1261 И Туджман подчертава в заключение, че Ягичевите изследвания „събуждали интерес сред хърватската общественост недвусмислено за по-дълбоко запознаване с македонския въпрос."[27]

В продължение на тази констатация Туджман пише:

„Към края на XIX век представителите на хърватското национално движение колко важност придавали на македонската освободителна борба и колко голяма готовност имали те да дадат всичката възможна помощ на тая борба свидетелствува дейността на македонския деец Георги И.Капчев за пренасянето на идеите на Македонската революционна организация в Хърватско. Заселил се в Загреб, Капчев през 1898 година обнародвал редица статии по Македонския въпрос в опозиционните хърватски вестници: в независимия „ОБЗОР" и в правашкия „ХЪРВАТСКА ДОМОВИНА", които стdтии през същата година издал в от-

делна книжка „МАКЕДОНИЯ ИЛИ ГЛАС НА РОБА". Колко голямо е било интересуването на хърватската общественост за македонския въпрос личи вече от факта, че тая книжка излязла на хърватски същата 1898 година в две издания под заглавие „Мацедония или глас роба. Написао Георгий И.Капчев. Загреб, тисак Антуна Щолца, (1898") /с латиница/. А колко значение самият Капчев и неговите хърватски приятели са придавали на тази книжка, по-право какво значение е имала тя в рамките на стремежа на водачите на ВМРО да запознаят европейската общественост с Македонския въпрос, се вижда от това, че книжката същата година била напечатана в Загреб на български език и подготвена за обнародване на френски и немски език."[28]

Туджман дава и важен цитат от книжката-за нейния език: „Пиша на български език, който не е нищо друго освен диалект на славянския език, на който са ни учили Светите славянски учители Кирил и Методий...македонски синове."

„Капчев - отбелязва Туджман - нарича славянското население в Македония македонски българи...В този дух и хърватският поет Август. Харамбашич (1861-1911 б.м.) - един от първенците на Правешката партия - е съчинил уводна песен за книжката на Капчев под заглавие „НА БЪЛГАРСКИТЕ БРАТЯ В МАКЕДОНИЯ", като пее за победата на „бедната македонска рая и за свободна стародревна Македония."[30]

По същото време Капчев е основал списание „МАКЕДОНИЯ", което започнало да излиза два пъти месечно на български, хърватски и немски език „с цел да работи в полза на независимостта на Македония и за създаване на южнославянска федерация на Балканите".

Като отговорен редактор е бил хърватинът Макс Ивекович - унгарско-хърватски гражданин". Списанието могло да излезне обаче само до третия брой и спряло на 24 декември 1898 г. поради пречки от страна на официалната власт. Капчев се преместил в Швейцария като делегат на македонския конгрес в Женева, и там се заселил.[31]

Отбелязвайки цялата родолюбива дейност на Капчев, Туджман заключава, че „тя говори за готовността на прогресивните сили в хърватския политически живот да дадат пълна подкрепа на македонското революционно освободително движение, за автономна и самостойна Македония в духа на лозунга: „Македония на македонците".

Що се отнася до събитията около Илинденското въстание, становищата на отделните течения в Хърватско са различни, но огромното мнозинство в хърватската национална общественост е на страната на македонското освободително движение. Само унгарофилската народна партия е застъпвала официалното становище на външната австро-унгарска политика. Нейният орган „НАРОДНЕ НОВИНЕ" е бил против революционното движение и държи страната на Турция. Настоявал само за реформи, но които да не накърняват турското господство. Заедно с това поддържал и руската политика, която е била в хармония с австро-унгарската.

Най-благосклонно към македонското освободително движение е било Хърватското народно движение, което обединявало

хърватската опозиция чрез Хърватската партия на правото с главен печатен орган в. „ОБЗОР", който най-много от всички хърватски вестници е следял развоя на македонския въпрос с явни симпатии за македонската кауза.

„Изразявайки традиционната наклонност на хърватското национално движение към македонското (п.м.) - подчертава Туджман, - „Обзор" е бил открито на страната на революционната освободителна борба на македонския народ, и то не само против запазването на турското наследство, но и против империалистическата политика на Австро-Унгария и Русия на Балканите".[31]

През февруари 1903 година „Обзор" обявил статия, в която говори за необходимостта от въстание в Македония, като величае борбата за свобода. В броя си от 11.11.1903 г. той пише с възхищение:

„Македонците ще ги струва това много и много жертви... В своето огорчение те вече не питат как ще се отнесат към тях в случай на въстание Княжество България, а как европейските сили. За тях е важно само това, че трябва изоснови да се промени сегашният режим, та макар това да стане и с реки от кръв. От смъртта не се страхуват. Чужденецът не може да си представи колко тържествено и възвишено е въодушевлението на ония среди в Македония, които се подготвят за въстание. Това въодушевление е истински епос".[32]

Същевременно вестникът порицава сръбската политика по отношение на Македония, наричайки я „защитница на Турция" и враг на идеята за автономия на Македония. Изразител на тая сръбска политика е бил органът на хърватските сърби „НОВИ СЪРБОБРАН", който с всички сили брани официалната теза на Сърбия за подялба на Македония. В това отношение хърватските сърби са в пълна конфронтация с хърватските родолюбци (впрочем както и днес като органи на великосръбския поход на Слободан Милошевич) „Обзор" специално подчертава по този случай, че сърбите са срещу македонското освободително движение, защото ги е страх „ОТ ЕТНИЧЕСКИЯ СЪСТАВ НА НАСЕЛЕНИЕТО НА МАКЕДОНИЯ, КОЙТО Е НЕБЛАГОПРИЯТЕН ЗА СЪРБИТЕ".[33]

Каквото не е успял Туджман да проследи в писанията на в. „Обзор" за Илинденските събития, в значителна степен допълва проф. д-р Константин Бастаич в статията си „Някои отзиви за Илинденското въстание през 1903 година в тогавашната общественост в Хърватско", която е обнародвана в същия сборник „ИЛИНДЕН 1903, Скопие 1970 г. От нея узнаваме, че „Обзор" всекидневно пише за Македония все до Илинденското въстание, като най-много от всички хърватски вестници съобщава известията както от чуждия печат, така и от свои източници, правейки съответни коментари и изводи. Той дава цялата панорама на борбите както преди, така и през въстанието по всички въстанали места на Македония и с това вълнува всяко хърватско сърце.

Важни моменти от тия описания представляват издевателствата на гръцките шовинистични среди, които според данни от

чуждестранния печат дори ученици се явяват доброволци да се бият в Македония в подкрепа на турските войски, с което се разкрива турско-гръцки съюз срещу въстаниците. Вестникът изобличава гърците, че организират чети, "които ще се борят не против турските зулуми, а против българите, които воюват за свободата на Македония". [35]

Изобщо „Обзор" се старае да представи широкия отзвук в целия европейски свят от събитията във въстанала Македония, като подчертава, че въпреки турските жестокости въстанието взема все по-широки размери и поставя пред всички политици нуждата от решаване на Македонския въпрос. Апелира за помощ с всички средства за въстаниците и изобличава турскофилските среди, разпространяващи лъжливи информации във вреда на потъпканите роби, и става истински защитник на Македония.

От другия хърватски печат вестникът на правашите „ХЪРВАТСКО ПРАВО" изтъква голямата истина, че „въстанието в Македония се води от българското население"; признава също, че в Македония има "над 1 200 000 българи", но трудността за решение на въпроса идва и от факта, че там (според вестника б.м.) има и 700 000 турци и други народи".[36]

Със симпатия към македонското освободително движение писал и в. „ДОМ", орган на началната фаза на селското национално движение, предвождано от братята Радич начело с Антун Радич, редактор на вестника. „Дом" с радост отбелязва, че „въстаническите водачи имат вече почти цялата власт в ръцете си... Македонските българи искат нов ред и се бият с арнаутите, които са против тях... Против българите са и македонските сърби, понеже се боят, че Македония ще се обедини с България и ето ти Велика България."[37]

Що се отнася до настроението на хърватското национално движение в Далмация, от значение е протестът, който хърватският пратеник в Далматинския събор и в австрийския парламент във Виена е повдигнал в защита на освободителната борба на македонския народ. Той осъдил усилията на министъра на външните работи да установи ред в Македония (чрез Мюрцщегските реформи б.м.) и по тоя начин се стреми да продължи с няколко години срамното господство на Турция и да осуети усилията на балканските славяни за свобода. Това е недостойна задача за нашата монархия, това е задача, която ние никога няма да одобрим! Кога горките македонци, които бяха предизвикани от претърпените турски грозотии, палежи, осквернявания на жени и деца, биха могли да бъдат с добра воля, да бъдат по-други?"[38]

Що се отнася пък до Хърватския събор в тогавашна Австро-Унгария Македонският въпрос е засегнат само веднъж - от председателя на Хърватската партия на правото - д-р Шандор Брезтиенски, който на заседанието от 18 юни 1903 година изтъкнал между другото, че в Македония през последните два месеца не само че продължават размириците, но че толкова време продължават и арестите и преследванията; че тъмниците са претъпкани; че има около 3000 затворници, и то най-голямата част от тях са земеделци и работници и пр., заклеймявайки

цялата система на тирания [39]

Накрая е ценно заключението на Туджман:

„Широчината на замаха на борбата и големината на жертвите през време на Илинденското въстание допринесоха за по-доброто разбиране на македонския въпрос в редовете на хърватския народ... Съществуването и важността на македонския национален въпрос в Хърватско са били отричани само от югославските интегралисти...и от великосръбските унитаристи, но те в живота на хърватския народ са били незначителни и второстепенни прояви."[40]

Въпреки конюнктурата, проф. д-р Франьо Туджман е посочил основната истина за македонското освободително движение, макар не навсякъде е посмял да бъде крайно изричен. Но днес, след 21 години от неговото изложение, когато е налице кървавият поход на сръбските ултранационалисти по цяло Хърватско, той е напълно начисто с истината, в името на която Македония изравнява съдбата си с Хърватско. С това се затвърдява основата на вечното братство между хървати и македонски българи.

Петнадесет години след Илинденското въстание щафетата на братските взаимоотношения пое най-забележителният хърватски политик и народен водач СТЙЕПАН РАДИЧ (1871-1928), застрелян, от хората на крал Александър в сръбската скупщина през 1928 година заедно с племенника му Павле Радич и депутата Гранджа. Неговите чувства към българския народ са вълнуващо изразени в неговата специална книга за България „ОБНОВЛЬЕНА БУГАРСКА", публикувана през 1913 и преиздадена през 1918 година в Загреб. Като главен подтик за написването на тази книга той сочи първо, че от всички славяни българският народ му е най-мил, но същевременно който може с историческите си съдбини да бъде пример на хърватите в тяхната борба за свобода и независимост. В българския народ Радич вижда удивителни качества, които са го направили безсмъртен в историята въпреки тежките изпитания, през които е минал. Тия изпитания, с които хърватските не могат да се сравняват, българите са преодолели с една чудна вътрешна сила, която ги характеризира като „МОЖЕ БИ НАИ-ЖИЛАВИЯТ НАРОД, КАКЪВТО ИСТОРИЯТА ПОЗНАВА". Като един от главните фактори в това отношение Радич сочи не толкова „непоносимостта и грозотата на тиранията, под която е живял бъгарският народ, колкото древността на българската държава и култура, които са съперничели на Византия и се стигнало дотам, българската държава през IX век да бъде първата велика сила в цяла Средна и Югоизточна Европа."

И Радич подчертава: "Една разширена България би дала на хърватите да стигнат ... с българите чак до Егейско море. По тоя начин хърватите заедно с българския народ биха могли да постигнат такива неща, за които дори не би могло да се сънува по-рано." Затова той иска да бъде опозната вътрешната стойност и сила на братята българи. „Да се подложат на анализ поне в главни линии съставките на българския държавен организъм и да се подмлади човек от тоя

мощен дух на освободената, силната и победоносната и макар временно притисната от всички страни, но несломима България" - заключава буквално той.

Подобно на Щросмайер той се спира задълбочено върху делото на Светите солунски братя и на техния ученик Климента Охридски и заключава: „Св. Кирил и Методий, макар и с право да ги наричаме славянски апостоли, все пак главното и истинското си значение намират в това, че са били духовни освободители на България. И тъкмо тяхното дело е дало възможност на Св. Климент Охридски да основе огромен брой български училища. Тоя самостоятелен български дух е бил толкова силно развит, че е обхванал и царския дворец."

Тук Радич прави сравнение с хърватската култура и подчертава: „Докато под влиянието на Рим хърватските крале се поддаваха на латинизма, от българския царски престол е струила народна реч."

След това Радич разглежда Българското възраждане, като показва изключителна осведоменост за българската история. Спира се и на дейците от Македония начело с Паисий Хилендарски, Неофит Рилски, Теодосий Синаитски и др. Възхищава се и от политическата зрелост на възрожденските водачи, като без да гръмне нито един куршум, са победили Фенерската патриаршия. „Следователно изучаването на българската история и култура е източник на мъдрост за хърватите"- завършва мислите си той.

При едно такова разбиране на отношенията между хървати и българи Радич и последователите му са отваряли все по-широко вратите за поробените македонски българи, които влизат в пряк контакт с Радичевото народно движение.

Израз на всичко това намираме в отзивите на хърватския печат в защита на потисканата от сърбите Вардарска Македония. Така например в. „Хърват" от средата на март 1924 година в статията си „Сръбски патриот от Скопие" защищава открито българщината в Македония; в. „Хърватски лист" също многократно издига глас в защита на Македония; подобно е поведението и на в. „Обзор", както и на органа на Радичевата партия „Слободан Дом", по-късно „Народни Вал" и пр.

Път към засилване на взаимните симпатии между хърватите и македонските българи отваря самият вожд на Македонското освободително движение Тодор Александров. Знаменито е неговото дълго писмо до Стйепан Радич от края на август 1924 година, не много дни преди трагичната смърт на самия Александров. Особено значение в него имат следните моменти на изява на най-хубави чувства към братския хърватски народ и неговото освободително дело:

„Вътрешната македонска революционна организация е желала искрено да поддържа връзки със Селската републиканска хърватска партия, основавайки се на честното чувство и вяра, че борбата против белградската хегемония...трябва да бъде водена заедно с всички народи, недоволни от кървавата и груба диктатура на Белград. Такива връзки...и Вие не ги отричате. Нещо повече, ако си спомняте. Вие бяхте първият, а не аз, който изнесохте

за съществуването на едно разбирателство между Селската републиканска хърватска партия и ВМРО пред руския журналист и общественик Л. Неманов, който публикува Вашите изявления в сп. „Меркюр дьо Франс" на 1 ноември 1923 г. В борбата срещу Пашич Вие говорихте не само за връзките с ВМРО, но и даже понякога Вие заплашвахте Белград с тях, подчертавайки ясно нашия общ фронт против белградската сатрапия... А вие сте преди всичко прекрасен хърватски патриот."

2. „Че ВМРО е била винаги коректна в отношенията си със Селската републиканска хърватска партия се вижда от факта, че Вие се изразихте във вестника Ви и пред представителите на ВМРО по най-ласкав начин спрямо моите декларации в чуждата преса и че Вие даже ги публикувахте наново във в. „Слободан Дом".

3. „Както в миналото, и сега ВМРО гледа на освободителното движение на братския хърватски народ - така изпълнено с идеализъм и хуманизъм - с най-големи симпатии и адмирации... "

4. Но ... „даже и хърватите на Радич ще се убедят, че със сръбските управници не може другояче да се говори освен с пушка, нож и бомби..."[41]

Радич остана верен на легалната борба и въпреки това биде убит посред ден в самия парламент („Скупщината") в Белград на 8 август 1928 година. С това за хърватите стана напълно убедителна предупредителната истина, посочена от Тодор Александров, че със сърбите може да се разговаря само с оръжие в ръка. И тази истина изцяло възприеха верните последователи на големия хърватски народен водач от австроунгарско време Анте Старчевич - един ултра патриот, противник на сръбското влияние в Хърватско и остър изобличител на сръбското коварно нападение върху новоосвободена България през 1885 година. Продължител на неговото дело става д-р Йосип Франк, който поема ръководството на основаната от него „Партия на хърватското право", известна с прозвището „праваши, франковци". Техни приемници в по-нови дни стават хърватските родолюбци от рода на д-р Анте Павелич - все крайни борци срещу сръбския хегемонизъм и подчертани приятели на българския народ. Това нещо особено се изрази в ревностната поддръжка на македонското младежко движение, известно ни от Скопския студентски процес през 1927 година под името „Македонска младежка тайна революционна организация" (ММТРО), идейно основана още от Тодор Александров и напълно оформена от Иван Михайлов като в значителна степен автономна помощница на целокупното национално дело на ВМРО. Най-първо Загреб стана един от важните центрове на тая младежка организация, тъй като българските млади национални сили намериха в хърватските висши училища най-благоприятни условия за дейност. Хърватските приятели укриваха пренесената отвън българска литература или сами я пренасяха, укриваха, преследваните, осигуряваха канали за влизане или излизане на нелегални организационни хора през югославската граница от-

към Унгария и Австрия или Италия.

Всъщност това бе дело на братската дружба между членовете на ММТРО и хърватските родолюбиви дейци от партията на Хърватското право /"праваши"/. Главната връзка с тях бе осъществена от най-авторитетния водач на нашата загребска младеж ИВАН БОЯДЖИЕВ от Велес, тогава студент в Загребската политехника. Благоприятно условие за тази връзка се оказа и това, че двете сестри на Бояджиев - Евка и Нада - бяха омъжени за двама братя хървати от семейството Мицевич от Карловац, фабриканти на текстил и отявлени привърженици на движението "права-ши" на големия хърватски патриот Анте Старчевич. Чрез тях нашите млади патриоти са се радвали на съдействието на редица хърватски народни деятели.

В тази хърватска акция на добра воля и симпатия към македонските братя важно е да отбележим, че е взела участие дори и съпругата на Стйепан Радич - Марженка. Върху това свидетелствува и Иван Михайлов в своите спомени. Той пише: „Чрез покойната вече госпожа Марженка, съпруга на Стйепан Радич, понякога се препращаха малки суми в помощ на пострадали и нуждаещи се студенти. Дълг на благодарност към семейство Радич е да отбележа тук тая подробност."[42]

От средата на споменатите крайни хърватски родолюбци се излъчиха правни защитници на българските младежи особено при споменатия Скопски студентски процес от 1927 година. Най-известен от тях е споменатият д-р Анте Павелич - хърватски народен представител в Скупщината и реномиран адвокат. Той смело защити каузата на подсъдимите студенти от ММТРО. Знаменити ще останат особено следните откъси от защитната му реч, произнесена на 8 декември 1927 година:

„У всеки народ младежта действува както иска. изхождайки от благородни подбуди...Тя е идеална и никога не е плащана. Тъкмо затова тая младеж, която е на подсъдимата скамейка, не трябва да бъде разглеждана от никое друго гле-дище...Тази младеж трябва да се сравни с онази, която създаде илирското движение и която в Хърватско се бори за неприкосновеността на нейния език. Да я сравним с оная, която носи народните идеали у всеки народ...Организацията на студентите е едно народно дело, една народна работа. Мисля, че всички млади люде тук душевно са организирани и повече или по-малко мислят еднакво...Да се каже „македонска организация" се смята опасно за държавата, когато туй не е никаква страшна работа. Македония съществуваше, тя съществува. Македония написа история...Тя е средището, житницата на Балканите. 500 години стоя под турско владичество. При това владичество са паднали хиляди жертви за нейното освобождение...Цял свят следеше тая тяхна борба със симпатия. Напомням за атентата от 1903 година в Солун, за Илинденското въстание...Десетки хиляди люде бяха избити, села превърнати в пепелища, жени опозорени. Виждате, целият свят сега слуша с внимание... Няма нужда да се учудваме за онова, що става в тая страна, тъй като един народ, който се бореше, за да смъкне турското иго.

след своето освобождение се вижда разкъсан на три части между три държави. Лесно е да се разбере, че се намират в тая страна люде, които чувствуват и мислят с родината какво трябва да се направи за доброто на народа..."[43].

„Обстоятелството, че някой се чувствува българин, не може да бъде причина да представи организацията тъй, както прави обвинението, и още пък да ги осъди за това. Тук живеят и българи, тогава те трябва да притежават всички права. Щом са тук, трябва да живеят."[44]

Ефектът от тази реч е изключителен - и то преди всичко за отбраната на българската кауза и косвено, и пряко изрично. Това става за пръв път пред сръбски съд, и то от авторитетен хърватин.

Трябва да отбележим, че делото на д-р Анте Павелич бе предварително уговорено с членовете на ММТРО в Загреб и Скопие. Със скопските е установена връзка чрез специален куриер в лицето на главния отговорник за скопската група ДИМИТЪР ДАВИДОВ, който е бил приет от хората на Павелич, конкретно от семейството на Поспишил, в чийто дом е престоял необходими дни за изчакване на връзка с виенския пункт на ВМРО за инструкции. По тоя път след това Павелич е влязъл в личн& връзка с главната ръководителка на Тайната културно-просветна организация на македонските българи в Скопие - ГЕНА ВЕЛЕВА, довереница на ММТРО. Тя го е извикала с телеграма от името на родителите на подсъдимите студенти, посрещнала го е, осведомила го за положението, уредила и контактите с родителите на подсъдимите и обсъждала проблема на отбраната. Тогава Павелич дал да се разбере, че за адвокатската си защита не иска. никакъв хонорар и ще направи от себе си всичко, за да се из-лезне достойно от процеса.

Едва минава половин година от тази знаменита реч и авторитетният хърватин бива принуден сам да поеме революционния път на защищаваните от него младежи, защото през август следващата 1928 година бива убит вождът на Хърватско - Радич. Тоя революционен път довежда до съюз между борческа Македония и борческо Хърватско.

На 20 април 1929 година в София пристигат на гости на Националния комитет на македонската емиграция пратениците на борческо Хърватско д-р Анте Павелич и Густав Перчец. Идващи инкогнито, те случайно биват открити от членове на младежката организация и по техен сигнал многохилядна македонска емиграция се стича на софийската гара. След тържествени речи и възклицания многохилядното множество ги поема на ръце и вместо на приготвените автомобили ги повежда тържествено пеша към центъра на града, пеейки набързо заучения национален хърватски химн „Льепа наша домовино". След митинг пред хотела срещу Двореца и възторжени речи от двете страни се подготвя тържественото гостуване, което завършва със следната ДЕКЛАРАЦИЯ за хърватско-македонския легален съюз, обнародван на хърватски и български език:

„През време на братското посещение, което хърватският

народен представител д-р Анте Павелич и градският застъпник на град Загреб Густав Перчец направиха на Националния Комитет на македонските емигрантски организации в България, от двете страни се констатира, че невъзможният режим, на който са подложени Хърватско и Македония, им налага еднакво да координират своята легална дейност за извоюване на човешки и национални права, политическа свобода и пълна държавна независимост на Хърватско и Македония.

По този случай двете страни заявяват, че в бъдеще те ще напрегнат и обединят усилията си за постигане тези идеали на двата братски народа.

София. 20.ІV.1929 г.

Подписали: Д-р Анте Павелич, Густав Перчец.

Македонски Нац. Комитет: Председател: Д-р К. Д.Станишев;

Подпредседатели А. Киселинчев и Н.Якимов.

Секретари: В.Ив.Василев, В.Думев и И. Хабровски;

Членове: Г.Кондов, М.Димитров, Б.Антонов, Ив.Хаджов и С.Нанев."[45]

Подобно съглашателство се постигна и между ръководните тела на македонските и хърватските емигрантски организации в Америка. Те излязоха с общ позив на английски, български и хърватски език. Ще цитираме по-същественото от това обширно изложение:

„Откакто Сърбия завладя другите южнославянски земи, върху тях се простря една мрачна тирания на великосръбството. Най-рано започна и най-чудовищна бе тя в Македония. Тук тя надмина султанската кръвожадност... Днес дойде ред и до Хърватско... Пуниша Рачич на 20 юни 1928 година освети тържествено чрез изстрелите си в Скупщината тая белградска -нова за Хърватско - политика. Така от този момент Македония и Хърватско се почувствуваха почти с еднаква участ. Оттам и общият стремеж за задружно действие срещу общия им враг...

Двата съюза - Македонският и Хърватският - в тоя пункт намират сходство в стремежите си и с настоящия задружен позив до всички родолюбиви хървати и македонци в Америка поставят начало на сътрудничество в борбата срещу общия ни потисник...

Братя хървати и македонци! Нашите домове е завладяла смъртта. Нейната дясна ръка - великосръбската „Бела рука" - рови всеки ден нови и пресни гробове... Виждате ли кръвта на вашите невинни жертви?... Убеждавате ли се, че не е възможно да се живее нито минута с подобни кръвопийци?... За да се разруши, унищожи завинаги...вие, хърватите, трябва да стъпите в редовете на новата хърватска организация в Америка - Хърватско Коло, а вие, македонците, увеличете редовете на Вашия Съюз МПО в Щатите и Канада... Така вие ще помогнете на вашите родни братя в гигантската им борба против велико-сръбското зло и ще издействувате своята пълна самостоятелност и държавна независимост."

Всички тези акции на хърватско-българския съюз в България и Америка отекнаха в световната общественост и смутиха сръбските властодръжци. Те побързаха да осъдят на смърт два-

мата хърватски водачи, задето в речите си в София са изявили, че искат да отделят от Югославия Хърватско и Македония. Тази присъда доведе до създаването на нелегална хърватска - „усташка", т.е. въстаническа - организация вътре в Хърватско и в чужбина под водачество на д-р Анте Павелич с действия по подобие на ония на ВМРО.

Следващата 1930 година поради нов провал бива принудена да напусне нелегално родината си и самата Гена Велева. Тя намира приют в организационна среда във Виена. Оттам подава апел до световната общественост, в който от името на поробените македонски жени изнася всички насилия на сръбската тирания в Македония и моли за съдействие на онеправдания си народ. Хърватските патриотични среди във Виена в лицето на Густав Перчец, о.з. полковник Перчевич, о.з. генерал Саркотич и др. й оказват също съдействие за успеха на нейния Апел.

Относно отзивите на световната общественост за хърватско-българомакедонския съюз ще ни дадат отчасти представа писанията на някои по-известни печатни органи в света.

Така например американският в. „Ню Йорк таймс" в телеграма от София с дата 21 април 1929 година веднага съобщава, че отношенията между България и Сърбия са се влошили поради това, че македонците в България посрещнали радостно избягалия през Виена хърватски водач д-р Анте Павелич и поради срещата, която имал с Македонския национален комитет.

В „Манчестер гардиан" от 8 август 1929 г. отбелязва между другото: „Югославия не би била силна, ако хървати и македонци образуват съюз против сръбското потисничество. Опасността за мира е очевидна"... „Докато македонците бъдат потискани от сърбите, както неотдавна от турците, истинско разбирателство между Белград и София е невъзможно..."

Италианският в. „Кориере Падано" от 27 октомври 1929 г. подчертава: „Македонското движение се упътва към една по-голяма интимност и към едно тясно сътрудничество с хърватското движение... Първата причина за това е, че съществува симпатия между хървати и българи (в своето грамадно мнозинство македонците са българи!. Във връзка с тия чувства между политическите емигранти на двете страни е започнала да се формира една истинска коалиция, която в Европа развива най-голяма дейност."

Хърватският печат от своя страна дава още по-правдив израз на оценката си за събитието. Хърватският бюлетин „ГРИЧ" от 16 април 1932 г. пише по случай тригодишнината от подписването на гореспоменатото споразумение:

„Побратимяването на хървати и македонци и тяхното сътрудничество в борбата против потисника и общия неприятел-тираничния Белград е нов факт, важен и твърде ценен в борбата на хърватския народ за свободна и независима хърватска държава... То екзалтира духовете в Хърватско и Македония, отекна в целия чужд свят..."

Важен израз във взаимоотношенията между българи и хървати представлява Великият македонски събор в Горна Джумая на 12 февруари 1933 година. Намираме го във възторжените поз-

драви, отправени към Събора от страна на ЦК на ВМРО и от Върховното старейшинство на Хърватската революционна организация „ХЪРВАТСКИ ДОМОБРАН". В приветствието си ЦК на ВМРО между другото отправи следните крилати думи към хърватското освободително движение:

„Ние трябва да споменем със задоволство за нашето братство с хърватите, чиято решителна борба за свободно и самостойно Хърватско ние сърдечно адмирираме."[46]

В това изказване се има предвид започналата въоръжена борба на Хърватско чрез отделни въстанически действия и атентата.

В приветствието на „Хърватски домобран", прочетено от специалния пратеник Марко Дошен, също се изказват подобни чувства:

„Върховната управа на „Хърватски домобран", като поз-дравлява това тържество и този борчески Събор, още един път подчертава затвърденото сътрудничество между хървати и македонци в борбата срещу общия неприятел, която ще водим рамо до рамо дотогава, докато се постигне най-големият македонски и хърватски идеал - свободна и независима Македонска държава и свободна и независима Хърватска държава. Ла живее независима Македония! Аа живее независимо Хърватско! Ура, ура! С братски поздрав: Председател: Анте Павелич; секретар: Милкович.[47]

От своя страна Марко Дошен добави: „Мили братя и сестри... Като погледнем на нашето минало, ще забележим, че сме били много дълго един до друг, че много добре се познаваме. В миналото сме били не само добри съседи, но и добри съюзници. С пълно право се надяваме, че нашият съюз в бъдещето ще бъде още по-здрав и по-силен... Бъдете уверени, драги братя, че наближава часът на нашето освобождение... Бъдете уверени, че всички хървати са с вас. Вие не сте сами. Вие доказахте вашето юначество и когато бяхте самички. Но занапред, когато и хърватите са с вас, общата ни борба ще бъде не само по-смела, но и победоносна. Под думата „Югославия" сърбите разбират следното: „Това, което е твое (българско или хърватско), то е и мое - сръбско; а което е мое, не е твое". Каквото сърбинът е заграбил, той няма да го даде обратно доброволно... Сърбинът постъпва според пословицата: „Каквото разбойникът заграби, не го връща... Уверен съм в крайния успех на борбата, която така предано започнахте вие македонците и в която със съзнание и с пълно сърце се присъединихме и ние хърватите..."[48]

В този дух Дошен говори на публични събрания по цяла България, организирани от македонските братства, с беседа под заглавие: „НАШИЯТ СЪЮЗ С МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ И ЗА КАКВО СЕ БОРИМ НИЕ ХЪРВАТИТЕ", издадена през януари 1934 година от Македонския нац. комитет.

По това време вече е бил действуващ съюзът между ВМРО и Хърватски Домобран чрез размяна на нелегални представители. Обаче контакт на представители на ВМРО е съще-

ствувал и с новозабягнали легални хърватски дейци радичевци. Това узнаваме от спомените на Ив. Михайлов, том III, стр. 632-633."

„Поради безправията и преследванията на всяка открита проповед за правда, избягали бяха в чужбина покрай мнозина интелектуалци и първенците от селската хърватска партия д-р Юрай Кърньевич и Август Кошутич, зет на Радич. С тях и с д-р Анте Павелич се срещнах за кратко време в една европейска държава. Недълго подир туй избяга и старият хърватски общественик Марко Дошен заедно с младия патриот Андрия Артукович."

За д-р Ав. Кошутич, бивш министър на строежите в Югославия, трябва да се припомни, че още преди убийството на Ст. Радич той бе преживял в Македония истинска мартирология още при първото си посещение и разбрал какво значи сръбски терор. Това бе към средата на юли 1927 година, когато радичевските първенци Павле Радич, племенник на Ст. Радич, д-р Иван Шлегель и др. тръгват за пръв път по Македония на предизборна агитация в договор с македонските си приятели. Минават с автомобил по маршрута Скопйе-Тетово-Гостивар-Дебър-Струга-Охрид-Ресен-Битоля-Прилеп-Велес-Катланово-Куманово. Сръбската власт изпада в истеричен страх, че македонските българи ще изявят националните си чувства под закрилата на хърватите, и впряга целия си полицейски апарат, за да попречи на всякакви срещи с местното население. Специални полицейски шайки и декласирани типове се изпречват на пътя им и ги малтретират по най-безогледен начин с побоища и други безчестия. Особено Павле Радич зле пострадва - с разбит нос и две дълбоки рани над лявото око до веждите. Лишавани от покрив нощем, оставяни на открито поле, целите в кърви и с повредена кола, те едвам се спасяват, за да разкажат на света какво значи сръбска тирания.

Същата история става и с д-р Август Кошутич и д-р Иван Шлегель в Скопие по същото време. Те дори не били допуснати да влязат в града. Според в. „Политика": „От вагона до полицията Кошутич и придружаващите го лица били посрещнати от деца, които хвърляли домати и други зеленчуци по тях, а д-р Иван Шлегель бил ударен с бастон по дясната ръка от дребен полицейски чиновник."

„Тъй като Радичевците въпреки това отказали да си заминат - пише пак „Политика" - секретарят хваща Кошутича за ръката и почва да го блъска. Стражарите хващат него и другарите му и така на ръце, без да им дадат шапките и връхните дрехи, ги внасят в един първокласен вагон."[49]

Въпреки тези страдания Павле Радич заявява пред обществеността: „Пострадахме, но констатирахме грамаден интерес към нашето движение и вяра у народа в успеха на нашата кауза, а тъкмо това безпокои правителството."[50]

Тъй бива осветен съюзът и между легалните сили на хърватите и македонците. Една година след това той биде подписан и с кръв: на 20 юли 1928 година Павле Радич бе застрелян в Скупщината заедно с чича си Стейепан Радич и народния представител Гранджа. Последва кралската диктатура и революционизирането на Хърватско по методите на ВМРО и в съюз с

него.

За това време забележително е изказването на д-р Авгус Кошутич пред хърватската и македонската емиграция в Америка. В Акрон по инициатива на местното дружество „Хърватско коло" в голямата зала на Македонския дом на МПО през декември 1831 г. той направил следните изявления:

„Всичко, което аз ви казах върху положението, в което се намира Хърватско, два пъти повече важи за Македония. Но аз съм убеден, че ако ние, хърватите, водим борбата така енергично както македонците, които дават на целия свят един пример със своята организирана борба, и които учудват света със своя дух за саможертва, в малко време, вярвайте ми, една такава обща борба от страна на македонци и хървати ще направи да изчезне без следи кървавият режим на Белград.

„В Македония под турско господство сълзите на майките, причинени от мъките и преследванията срещу българското население, бяха препълнили чашата. Днес под ярема на славяните турци от Белград чашата се е удавила в сълзи. Ние в Хърватско не можем да си въобразим такова едно положение. Днес хърватският народ търпи.същата съдба..." (51)

А в Чикаго през март 1932 г. Кошутич е направил следните декларации:

„Българи живеят в Македония и Белград ги е подложил на един режим на робство... Те потвърждават своята българска национална съвест, доказват, че са носители на една жизнена национална енергия и имат право да бъдат свободни... А Сърбия декретира, че ние, хърватите, и македонските българи сме юго-славяни - една нация под суверенитета на сръбския крал. Бългаският народ може да види в Хърватско за какъв вид югославска федерация мисли Сърбия: България да бъде ликвидирана като свободна държава..." и пр.[52]

Така вървейки по този път най-после се стигна до върха: изстрелите на незабравимия греой на ВМРО Владо Черноземски на 9 октомври 1934 година в Марсилия в духа на хърватско-македонския боен съюз поставиха начало на нова епоха, като измениха насоката на събитията в кралска Югославия.

Въпреки последвалата начална тежка реакция на кралската камарила контактът между хърватското и македонското народно движение продължи, макар и само с легални средства. На политическата сцена се яви водачът на хърватското народно движение д-р Владимир (Владко) Мачек, главен представител на сдружената опозиция. Към него се присъедини веднага най-будната македонска интелигенция във Вардарска Македония особено в годините на парламентарните избори през 1936 и особено-в края на 1938 година. На листата на Мачек бяха избрани в Македония двама видни представители - д-р Илия Чулев от Кавадарци и най-авторитетният народен водач в Македония Методий Андонов Ченто от Прилеп. Макар и лишен от мандат поради тогавашната Донтова система на избиране, Ченто остана най-видният деятел.

За духа на това време на хърватско-македонско сътрудничество говори един твърде ценен документ, издаден аа сръб-

ски, но дело на най-родолюбивите сили в Македония. Техните имена и действия ще видим в следните цитати от съответното изложение:

"По случай пристигането на водача на хърватския народ и председател на селско-демократическата коалиция Д-р ВЛАДКО МАЧЕК в Белград се събраха следните лица: Тома Кленков(-ич) от Св. Николе, Димитър Гюзелов, гимназиален учител, от Дойран, Сотир Тренчев, адвокатски кандидат-стажант, от Ресен, Кирил Хр. Динков, кмет на Струмица, Христо Паунчев от Охрид, Мустафа Доко, студент по право, от Охрид, Васил Калайджиев - стажант-адвокат от Струга, Методий Андонов-Ченто, търговец, от Прилеп, Рампо Левков, стажант-адвокат, от Прилеп, Благой Хаджипанзов, стажант-адвокат, от Велес, Сотир Акимов, студент по право, завършил, от Битоля, Борис Нешев, търговец, от Битоля.

На 14 август 1938 г. (тази) делегация изпрати в Рума трима свои членове: Тома Кленков, Сотир Тренчев и Кирил Хр. Динков - със задача да дочакат там бързия влак, с който пътуваше д-р Мачек, и да го поздравят. В Рума македонските пратеници бяха посрещнати на гарата от членовете на селско-демократическата коалиция и поздравени с „да живеят македонците". Тук те бяха поздравени от д-р Карич, председател на организацията на хърватската селска партия, и от г. Прибичевич /Милан - брат на Светозар Прибичевич, б.м./ председател на организацията на независимата демократическа партия.

Когато влакът пристигна, македонските пратеници влязоха в специалния вагон, с който д-р Мачек пътуваше. Д-р Мачек сърдечно ги посрещна и остана в продължителен разговор с тях, като ги задържа във вагона до Белград.

На следния ден, 15 август 1938 г., д-р Мачек прие в своята квартира в Белград цялата спомената македонска делегация, от името на която Димитър Гюзелов прочете и предаде на д-р Мачек следния адрес:

„Господин Председателю,

Като изразявам голямата си радост за високата чест, с която ни удостоихте, позволявам си от името на тази делегация от Македония - от Македония с древна славянска култура, саморасла и селска, да кажа няколко думи за историческата необходимост на тази наша среща.

Македония в никое отношение никога не е била, пък и сега не е „Табула раза". В целия свят са известни гигантските борби на македонците за тяхната свобода. Историята на тия борби е пълна със светли моменти и неизброими жертви. Създадената по този начин традиция е дала големи хора и славни дела.

Ние, които скромно се присъединяваме към тия борци, искаме пред Вас, бележития водач на хърватския народ, открито да заявим, че тази борба ще продължим с легални средства, тъй като смятаме, че светите примери на нашите предшественици ни посочват този път.

Но ако миналото за нас е точен указател, то това не значи, че в сегашната борба, при сегашните условия, ние не се вдъхновяваме от един здрав политически реализъм. Нашият

народ от край време е бил против всеки белградски режим, защото тия режими са били винаги не само против неговата воля, но и против самия него. За нас е от неоценима важност моментът, когато Вие застанахте начело на опозиционното движение против белградския режим. От този момент целият македонски народ е духовно обединен с Вашето име и Вашите идеи. От този момент нашият народ е с Вас и Вашето име е наша програма.

Това духовно единство под Вашето име ни показва, че македонският народ има здрав политически инстинкт: той спонтанно, без агитация разбра, че идеите, за които Вие се борите, са и негови. Затова смятаме, че от този момент съдбата на нашия народ е свързана със съдбата на благородния хърватски народ.

Във Ваше лице нашият народ вижда своя велик учител, който му посочи нов път - пътя на легалната борба против силата. Благодарение на това борческият дух и надеждите на нашия народ са повишени и ние сме свидетели на един нов народен подем и общо възраждане. Затова сме благодарни на Провидението, задето ни свърза с борбата за едни и същи идеали, в която докрай да издържим.

Да живее великият водач на хърватския народ!

Да живее благородният хърватски народ!"

След като изслуша внимателно македонската делегация, водачът д-р Мачек заяви, че той е бил и остава лоялен съюзник на македонците; че ще се бори докрай за спасението на угнетените в Югославия и помоли делегатите да предадат на македонците сърдечните му поздрави и да им кажат, че хърватският народ е с тях."[53]

Този документ има историческо значение, защото е продължение на делото на ММТРО по легален път. Не случайно негов говорител е Димитър Гюзелов - един от водачите на ММТРО, главен подсъдим в Скопския студентски процес от 1927 г. и защищаван от д-р Анте Павелич. Осъден бе на 20 години строг тъмничен затвор, и лежа много години в Нишкия зандан. След освобождението си продължи контакта с хърватското освободително движение. Същевременно бе активен деец и в новообразуваното движение МАНАД, но от онова негово крило, което не признаваше съществуването на македонска нация - противно на комунистите, а българска принадлежност на славянското население в Македония. В духа на тези идеи се обединиха около него български родолюбци от главните центрове на Вардарска Македония - Скопие, Велес, Прилеп, Битоля, Ресен, Охрид, Струмица, Дойран, Струга, Щипско - подписници на документа. Извършеният с него акт е тържествено продължение на хърватско-македоно-българския съюз, и то с особено голяма важност, като се има предвид, че ВМРО след разтурянето й през 1934 година се явява преобразувана чрез оцелелите и увеличени кадри на ММТРО.

В развилата се задружна борба мнозина от дейците на двете съюзени страни пострадаха тежко: арестувани, съдени, пра-

щани по лагери в Иваница и Меджумурие, Палисад и Баина Баща и т.н. Но събитията бързаха в Европа. Следващата 1939 г. започна Втората световна война; по-следващата 1940 г. те се надвесиха над Балканите. Хърватско и Македония вече предчувствуваха края на омразната Югославия. И той дойде през април 1941 г. На самия ден Великден Македония се поздрави с възклика: „Христос възкресе - и Македония възкресе!" в обединена България. А Хърватско с възклика „Льепа наша домовино..." провъзгласи своя Независима държава Хърватско. Българи и хървати си подадоха безпрепятствено братски ръце. Двамата бойни водачи д-р Анте Павелич и Иван Михайлов се видяха заедно в свободния Загреб и продължиха сътрудничеството си при новосъздадените условия. Разгъна се и културното сътрудничество между македонската интелигенция със свободните хърватски сили. Същият Димитър Гюзелов, челник в съвместната борба преди това, сега побърза в Загреб в качеството си на Началник на Радио Скопие да открие повече простор на хърватско-българското сътрудничество в областта на културата. Самият той защити в „Мудрословни факултет Хърватског свеучилища у Загребу" докторската си дисертация върху фолософията на Шопенхауер под заглавие „Шопенхауерова прагматистичка критика ума" въз основа на докладите на професорите д-р Владо Пец и д-р Владимир Филипович. Издадена е в Загреб в Хърватската държавна печатница през 1943 г.

Победата над Хитлерова Германия обаче измени всичко. И Македония, и Хърватско потънаха в кърви под ножа на тито-визма и великосъроизма. Неограниченият Титов заповедник в Македония - Светозар Вукманович Темпо и неговото оръдие - сатрапът Лазар Колишевски, направиха от Македония гробница на всичко проявено българско. Разкритите неотдавна „македонски Катински масови гробници" най-убедително говорят за това.[54] А в Хърватско бяха най-жестоко изклани стотици хиляди най-предани хърватски синове. В Македония между свидните жертви на македонската българска интелигенция начело стоят пак първокласният деятел на ММТРО Димитър Гюзелов, обесен от титовци, неразделният му другар Димитър Чкатров, най-големия герой на Скопския студентски процес, разстрелян от великосръбските титовци; неговият брат Йордан Чкатров - най-големият македонски оратор и деятел на ВМРО и безброй други предани членове на ММТРО във Велес, Прилеп, Куманово, Кавадарци, Битоля и т.н.

През всичкото това време на най-черни издевателства срещу националните и човешки права на българщината в Македония, както и срещу хърватските жертвоприношения за своя държавна независимост съюзът на македоно-българските и хърватски родолюбиви организации в САЩ, Канада, Австралия и Латинска Америка не спря своята дейност. Представители на хърватските организации редовно са отивали на конгресите на МПО и изразявали своите симпатии и подкрепа за народното им дело. И обратно - органите на МПО са извършвали същото по отношение на общата кауза. Изобщо са си сътрудничели чрез живо и писано слово и други видове взаимодействие - една обширна тема, обект на друго изследване, което предстои да бъде осъ-

ществено. Всичко това в духа на вековната дружба между хървати и българи.

Тъй се стигна до наши дни, когато отново пламва вечната борба за държавна независимост на Хърватско и Македония. Кървав дуел вече се води с последния, но най-заклет враг на техния устрем към свобода и независимост. И в този дуел ще се утвърди навеки братският съюз между българи и хървати. Още повече, че той не е започнал от вчера, а идва от дълбините на историята. Това красноречиво личи в цялото ни изложение. В него блести историческата истина, че хърватският народ единствен от всички славянски народи е бил наш най-безкористен съюзник и брат през вековете.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ТЕКСТА

1. Станоје Станојевић, Народна енциклопедија српско-хрвтско-словеначка, т. I, стр. 476, статията на С.Ристич Глаголско богослуженье.

2. Цитирано по Мутафчиев, Петър, История на България, т. I, стр. 88/1944 г.

3. Пак там, стр. 101. Също В. Златарски, История на българската държава през средните векове, т. III, стр.439.

4. Пастухов, Иван. Българска история, т. ІІ, С.1923, стр. 355.

5. Тадич, д-р Луjo, Дубровачка република (статия в „Историjа ,Jугославиjе" т.І, Београд, 1960, стр. 229.

6. Милев, Никола. Католишката пропаганда в България през XVII век, стр. 34.

7. Jelavic, Josip. O vezama Dubravacke republike i Bugarske. сп. "Dubrovacki horizonti", Zagreb, 6 Lipanj, 1971, с. 34.

8. Милев, цит.съч.с.176.

9. Пак там, стр.224.

10. Пастухов, цит,съч.,стр. 532. Също Милетич, Л. Из историята на католическата пропаганда в XVII век (сп. „Български преглед", г.1, кн.ХІ и XII, стр. 189)

11. Вж. статията „Пеячевич" в цит. Енциклопедия на Станоjевич.

12. Милетич, цит. съч. Също Иречек, Константин, История на българите, с. 613

13. Andrea Kacic-Mijosic, Razgovor ugodni naroda slavinskago, Zagreb, 1896, с. 1-8.

14. Пенев,Боян. История на новата българска литература, т.І, 1976, стр. 195

15. Юринич, С. Йосип Юрай Щросмайер. СбНуНК, кн, XXIII, 1907, стр. 17-18.

16. Пак там.

17. Табаков, Никола. Братя Миладинови, Биография. С. 1966, стр. 122.

18. Racki, Franjo. Borba juznih Slovena za drzavnu neodvisnost, Beograd, 1931, стр. 13

18а. Пак там, т.І, статията за Людевит Гай.

19. Станоjевич, цит. Енциклопедия, статията за Людевит Гай.

20. Цитирано по Поленакович, Харалампиjе. Константин Миладинов, Творби. Скопие, 1958, стр. 15.

21. Цит. по Табаков, цит. съч., стр. 124.

22. Петров, Хр. Петър. Кореспонденция на българи със Щросмайер, Рачки и Шишич. Известия на Института за история, т. 18. С. 1967, с.254-261.

23. Юринич, цит.съч.

24. Пак там.

25. Сборник "Илинден" 1903 - ИНИ Скопје,1970, стр.364.

26. Пек там, стр.365.

27. Пак там.

28. Пак там.

29. Пак там, стр. 366.

30. Пак там.

31. Пак там, стр.367.

32. Пак там, стр.342

33. Пак там, стр.372.

34. Пак там, стр.381.

35. Бастаич, проф. д-р Константин. Некои одгласи на Илинденското востание 1903 во тогашната јавност на Хрватска. Зборник "Илинден 1903", ИНИ, Скопје, 1970, стр.398.
36. Туджман, цит. статия стр.384.

37. Пак там, стр.386.

38. Пак там, стр.398.

39. Бастаич, цит. статия, стр.394.

40. Туджман, цит. статия, стр.389.

41. Виж цялото писмо в "Спомени" на Ив. Михайлов, т. ІІ, стр.314-316.

42. Пак там, т. ІІІ, стр.655.

43. Цитирано по Veritas "Македония под иго (1919-1929)", С. 1931, стр. 196-201.

44. Пак там.

45. Декларацията е публикувана във в. „Македония" от 21 април 1929. Поместена е и в „Спомени" на Ив. Михайлов, т. III, стр. 627-628, а на стр. 632 е поместена и съвместна снимка на подписалите.

46. Вж. сп. „Илюстрация „Илинден", кн. 44, март 1933, стр.5.

47. Пак там, стр.7 .

48. Пак там.

49. Вж. в. „Македония" от 23 юни 1927.

50. Пак там.

51. В. "La Macedoine" от 11 XII. 1931.

52. Пак там, броя от 1 април 1932.

53. Оригиналният машинопис-превод на български е притежание на пишещият тези редове.

54. Вж. в-к. „Нова Македония" от 23 февруари 1991 г.

Хърватският национален химн

Лийепа наша домовино,

ой юначка земльо мила,

старо слава дйедовино,

да би вазла сретна била!

Мила, кано си нам славна,

мила с нам ти йедина,

мила, куда си нам равна,

мила, куда си планина!

......

Теци, Саво, Драво теси,

нит ти, Дунав, силу губи!

Куд ли проджеш, свийету реци:

да свой народ хърват люби!

Док му ньиве сунцо грийе,

док му храшче бура вийе,

док му мъртве гроб сакрийе,

док му живо сърце бийе!

Маршът на македонските револююционери

Изгрей зора на свободата,

зора на вечната борба,

изгрей в душите и сърцата

на всички роби по света.

Юнами смели пак развиха

окървавени знамена,

комити смели забродиха

из македонската земя.

Сноват борците великани

навред готови за борба,

ечат гори, поля, балкани

от бойни песни и "ура"

Нас нищо веч не ще уплаши

и тъй живеем ден за ден,

свещени са горите наши,

във тях свободни ще умрем.

припев

Тирани, чудо ще направим

ний чуждо иго не търпим,

в юнашка кръв ще ви удавим

и пак ще се освободим.

2 коментара:

Historian said...: За Коста Църнушанов

Поклон на тебе
раздел: Други ...автор: persian

Епопея на позабравените българи.

На Коста Църнушанов.

Поклон на тебе българино горд,
на твойта непреклонност свята,
да защитаваш българския род,
докато ходиш по земята!

Роди те македонската земя
заливана от стонове вековни,
където битка не една гърмя
и се твориха подвизи чутовни.

Роди се в дни на робска мъка,
в дни на въстания и на борби,
в дни на геройство и разлъка
и на променяни силом съдби.

Живя ти дълго в дни жестоки,
но не огъна се за миг
и вярата ти бе дълбока,
че ще настъпи ден велик,

когато българското племе
единно,силно ,пак ще се сбере
и свойто място ще заеме
от Дунава до Бялото море!

И нека Бог да те поживи
да бъдеш още дълго между нас,
да преживееш дни щастливи
до този вече наближаващ час,

когато Вардар и Морава
ще могат сладко да шептят,
че българската стара слава
се е завърнала при тях!

22.09.1995 г.

Коста Църнушанов+. Роден в град Прилеп, той е възпитан в духа на възрожденски традиции. През 1912 г. Църнушанов – голямо момче по това време, очаква с трепет победоносния марш на българската армия. Родния му град обаче е окупиран от “съюзните” сръбски войски. Вместо да се завърнат в своите предели след приключването на военните действия, сърбите се укрепяват в завзетите от тях български земи и обявяват съюзническите договори за невалидни. Двете национални катастрофи решават съдбата на този хубав българки край и посяват семето на еничарството и враждата сред ново завоюваните поданици на кралство Югославия. Коста Църнушанов изживява поробването на родния край като своя лична трагедия. Завършва образованието си в сръбските учебни заведения, овладява тънкостите на езика, културата и тайните на психологията на завоевателя. В същото време родното го привлича като магнит. Членува в Македонската младежка тайна революционна организация, като същевременно с жар се впуска в събирането на народни песни от Македония, които издава след години в една чудесна сбирка.
През Втората световна война временно е осъществено обединението на ядрото на българските земи. В по-голямата част на Вардарска Македония е въведена българска администрация и български закони. Тогава Църнушанов, бежанец в свободните предели на България, се завръща в родния край и става училищен инспектор. В продължение на три годни той дава своя принос за консолидирането на България чрез пълното приобщаване на Македония към общобългарския духовен живот.
След поредната национална катастрофа К. Църнушанов се установява в София, където се отдава на литературна, публицистична и етнографска дейност. И както повечето изтъкнати патриоти от Македония и той не е пощаден от репресиите на режима.
Когато през 1994 г. изгряващата звезда на БСП – Г. Първанов предложи във вестник “Дума” да се припознае македонизма, първият, който реагира на това безумие бе бай Коста. Той подготвя статия и я занася в редакцията на в. “Македония” само 6 часа след излизането на призива на Първанов. Тогава Коста Църнушанов беше на 92 години.

Д-р Г.И.

http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=110841; 29 Jan 2010, 14:39:00 Reply
Anonymoussaid...: България на три морета !

Za Dom Spremni; 7 May 2010, 19:18:00 Reply

Friday, January 29, 2010

2 Коста Църнушанов - Македония в хърватско-българските взаимоотношения през вековете

2 коментара:

Post a Comment

Label cloud

Search

Important