| More

translator

Етнографски бележки за мияците
(предна корица)

Етнография на мияцитe

Арсени Алексиев*

а) Заселища

Мелничани е на раздалеч 1 1/2 час на изток от Дебър. То е разположено при гъстолистните ребра на Маруша и е разделено с една ужасна пропаст на две махали, горна и долна, които отстоят на 1/2 час разстояние: горната махала брои 42 - 45 къщи, а долната - около 27. 

И двете махали си имат свой поп, своя църква и свое училище. Храмът на горната е Св. Безсребърници, а тоя на долната махала-Въведение Богородично. Освен тези църкви близо над горната махала има и оброчище. Преданието твърди, че при тази църква се намирало най-старото Мелничани, което отпосле взело да слиза, за да бъде наблизо до своите лозя, ниви и ливади; тук стават добри зелки, круши и черници.

Могорче е разположено 2 часа на изток от Мелничани при стръмните скалисти склонове на Маруша: то е единствено от селата на ляво от Радика населено с помаци. То брои 100-120 къщи. Преданието твърди, че то се потурчило, за да задържи монополния данък от водениците в Река, отдето и името му е съответно на Миклошичевото могорьiше1).

Осой отстои на повече от 3 часа на изток от Дебър; разположен е на издигната, терасова, потънала в овощни дървета поляна на ляво от р. Звоншица, при склоновете на пл. Кенаница; брои около 80 къщи. На видно място край селото хубавее със сребристия си свод църквата св. Георги:

1) Мiclosich, Ibid. с. 378.

17

близо до селото на североизток има оброчище св. Архангел, дето се е намирало старото село; повечето от бежанците българи от Могорче се преселили тук. Има хубави, с вар измазани къщи. Получило си е името от стб. гл. от-сна-ти, дето наставката от е частица за отрицание и снати (светя): оттук съществителното му име отсой (засенчено, неосветлено): т в отсой за благозвучие изпаднало и станало осой; тъй, че не е вярно тълкуването на името осой от отсвой, понеже се е било отделило Осой от Могорче.

Гари отстои 1 1/2 часа на източно от Осой, зад заграбената от дебрани гора „Канеш" в дълбоките пропасти на един дол; то е разположено при подножието на стръмните скалисти Голяма и Мали Мегданици, склонове от островърхното Столово. На дясно от Гари тече едноимената му река, която извира 1 1/2 часа на изток от него от извора „бабин търт", в недрата на Столово. Това село наброява до 180 гъсто натрупани къщи; има хубава, на сред село, сводова църква Успение с добре пригодено едноетажно училище в черковния двор. То е близо до пътя от Дебър за Кичево и Прилеп, вследствие на което има и ханища с бакалии. Старите твърдят, че това село е слязло тук от опустялото с. „Дрениче", което отстои на 5-6 минути на изток от Гари, за да бъде по-близо до водата и водениците.

От описаните до тук села само Гари се намира до пътя, а другите са надвесени стръмно отгоре. Някои от тях се занимават със земледелие, но слабо. Пасищата на тези села са склонове от седловатото Стогово, което полегато се спуща към Горна Копачка и Жупа.

Лазарополе се намира около 5 часа на изток от Дебър на високоиздигната, с канаристни гори котловина „Коритник", която е пълна с пасбища. Лазарополе наброява около 500 къщи, повечето слепени и големи здания; по главните улици, а особено на средселския площад има ред дюкяни, ханища и месарници; има доста чешми и хубави главни улици.

Църквата му „Св. Георги" е сводова и се намира на сред село, а в двора й българското (старо, но модерно поправено) основно и класно училище. Тук се е родил чутовният даскал отец хаджи Теофил, убит под Мелничани из засада от хората на гръцкия тогава в Дебър владика Антима. От Лазарополе е бил родом известния Гюрчин кехая, който по влияние и чест пред хукюмата не падал по-доле от Тома кехая. За произхода на Лазарополе приказват, че поради прословутите албански нахлувания опустелите сега села Лопушник (в Кичевско) и „Главино село" (което е било на 1/4 ч. на северозапад от Лазарополе), избягали и се заселили тук, в сегашното Лазарополе, дето тогава е имало само една колиба на някой си овчар Лазар. Оттук е родом Павле Карахасан, революционер в дебърско-кичевската чета.1)

Тресанче (Тресонче) отстои на 1 час на северозапад от Лазарополе в една от пропастите на един заварден дол при подножието на стръмния Бързевац планина; то наброява 220 къщи, разхвърляни на 5 махали. То притежава две църкви, от които при средселската Св. Петър и Павел се намира училището, а другата сводова Св. Никола е кацнала на един рид край селото, сега в ръцете на сърбоманите. Приказват, че това село е избягало тук поради бозгунлъка от близкото, опустяло, с развалини на манастир село. От Тресонче е Максим войвода, убит с четата си в май преди голямото македонско въстание в местността „Чавките" на река Брегалница.

Селце е на повече от 1/2 час на северозапад от Тресонче; то е закрито във вглъбнатина под голите надвесени скали на стръмната пл. „Дрезга"; то наброява 50-60 набити къщи. Притежава гиздава сводова църква Св. Илия, на сред село. По своето благосъстояние това село стана китка между за-

1.) Освен него още няколко четници от Дебърско, а за тях в отделна книга. Етнографска забележка

18

дължелите околни села. В Селце се е родил Велко Мегриов, който заедно с Йосиф Франгя от Галичник, х. п. Тодор и Георги Динков-Държилов са работили от 1833-1861 год. за основаването на българска община и отварянето на българска църква и училище в Солун.

За Селце приказват, че е слезло тук по недостатък на вода откъм северозапад от опустялото на една равнина, 1/2 час над него, „Сухополе".

Росоки се намира 1/2 час на запад от Селце, на левия бряг на шумната река „Пуста река", в един дол под буйнолистната стръмна планина Джигелица; къщите му възлизат на 100 и са сбити; под него има заглушителни воденици и тепавици. Училището му, вехто и оскъдно здание, се намира при средседската църква Св. Пречиста. Росоки е избягало тук от запустнатото 9-10 минути на изток Старо село, дето се намира старата църквичка Св. Атанасий. Росоки е избягало от Старо село поради туй, че край пътя е било нападано от азбии.

Сушица е малко, кацнало на висока скала селце, един час на северозапад от Росоки. Името си е получило от липсата на вода, поради което, ако и най-старо, си е останало дърто джудженце спрямо близкия до него великан Галичник.

Галичник се намира на 5 часа на североизток от Дебър под върха „Стог" на планината Галичица; той е разположен върху голи скалисти, стръмни, процепени с дълбоки пропасти рътове. Къщите му, на брой около 800, са повечето големи и високи, със снежна белина здания, разположени на близо една над друга амфитеатрално; отсреща те изглеждат като вълшебни палати, като жилища на някои тайнствени богове и богини; но извътре с тесните и стръмни по всевъзможни посоки улици, с липсата на чешми, с разпуканата църква и мухлясалите необградени гробища Галичник още еднаж иде да покаже саможивостта и затвореността на мияците. Богато е това село, кехаите му с хилядници овце разполагат па и всяка къща по стотина овчици притежава. Зиме около Кръстовден водят овцете в Солунско или Тесалия, а лете, след Георгьовден, се завръщат. Тук се е родил приснопаметния Кукушки архимандрит и Нишавски владика хаджи Партений Зографски 1), виден деец в църковно-учебното ни дело. Срещу Галичник известния Хайредин паша, преди около 80 години, е насочил силни топове, но благодарение застъпничеството на Томо кехая, който казал на пашата: „И мие сме рая покорна, и мие цару данък плакяме", Галичник е бил помилван.

Според едни Галичник е бил основан от трима братя, избягали от опустялото сега на 1/2 час на югоизток „Старо село", като дервент на стария от Дебър за Скопие път. До колко буйногористи и сгоден за закриване е бил тогава Галичник се вижда от това, че някога, когато искал някой да иде на пазар или другаде, друг трябвало да дрънка при близката дълбина-„клисура", на легени, за да пропъди зверовете. А пък други притурят, че то се уголемило с придошлите тук овчари от Галик (Солунско), предвождани от чудотворната икона Св. Петка. Както и да е, но вярното е, че овчари са дошли тук от Галик заради летните пасища, които, като им се видяли угодни, запрели ги тук. Странно е наистина да оставиш златната обилна благодат на Солунско и да се загнездиш в тоя гроб на природата; обаче свободния живот отначало, бистрата вода, животворния въздух и добрите пасбища са закрепили тук галичанина.

Селата Селце, Тресанче и Росоки са в закрит заглъхнал дол, а планините на юг са склонове от Бистра. Всичките 3 имат градинки със зелки и зеленчук.

1.) Автор на „Свещена исторiа" (кратка) за „Славяно-българска граматика” написани на цьрковнослав. букви, на Дебър. наречие, издадена в Цариград, 1854 г.

19

Освен пътя по Радика, от Дебър за Гостивар има и друг летен, който слиза покрай Галичник по голия рът „Гюргево бърдо": той е тесен, наместа стръмен и пълен със камене 1). След повече от 1 1/2 час пътуване галичкия път слиза долу, слива се със същия гостиварски и кичевски път и от каменния сводов мост, при „сечен камен", потеглят в едно по десния бряг на Радика. Негоден е тоя път, но негоден и лошав е особено в кал и мраз: безброй кираджии дървари и пътници вървят и се катерят, и проклинат пътя и занаята, а пък начумерената Радика, прислушвайки се навремени, като земе недочутите тъжби и крясъци за закани, уплашена почне да вика, плиска и се кърши бегайки бързо, без да знае къде бяга тя от страх да не й вземат завлечените греди или сладките мрени; бяга, па се озърне, дали я следват и като види, че никой няма, засмее се, разлигави се, че ще може сега да срине кусоврашките и райчките лозя, та Синьо море на вино да преправи, че венециянският mio carro чука си в ръка без вино не хваща, а камо ли на дожовия годеж да играе и се весели; за да има тежко заболелият в кораба „fideli pii dei”, с що да се пречисти, че иначе ще трябва до веки с триглавия цербер да се бори и брани. Но щом стигне до горейнчкия мост изпречат се стихията кула и полуголите рибари и с един замах всичко й отнемат, вследствие на което Радика, като изтъкне още веднъж женската некадърност, засрамена се затича да търси утеха и защита от мъжествения Дрим. Едва се приравнил пътя при горейнчкия мост към Дебър почва да става нанагорнищен; особено е досаден с криволичките си на „венечкото" нанагорнище; но малко търпение и ти си изкачен на връх „Венец", отдето ще видиш изеднаж целия Дебър с неговото поле. Освен селата в Долна река с мияци са населени Смилево и Крушово (Битолско), Папрадища (Велешко) и Елховец (Кичевско).

В допълнение на тази хориография нека добавя, че Долна река е местност изобщо с пленителни, но девствени зелени гори и пресечена с множество пропасти. Лете като малки дечица скачат игриво по пътя бистри хладни поточета, а разновидните птички се предварят коя по-хубава песен да изпее. Ниско под Мелничане, Могорче и Осой жълтеят редици лозя и подводни нивя. Здравият климат и пълната почти, с изключение на Могорче, липса на турци в Долна река са произвели здрави и пълни с алени бузи жители. Но откак се били настъпили бозгунлъците на турците — види се, вследствие многобройните руско-турски войни за освобождение християните на Балканския полуостров, — във всяко село се навъдили по няколко сеймени, без които и до сега не смеят долнореканците и до ближните села сами да отиват. Старите приказват, че най-стари мияшки села са били Сушица, Гари и Тресонче; че Гари се е нарекло тъй, понеже в бозгунлъка разпръснатите в гъсталака закрити колиби си давали „гапрет"; че Тресонче е било наречено от глагола „треса”; че Селце е основано от цигани-мечкари, на които Росоки и Тресонче отстъпили място да се заселят; че предците на Росоки били от с. Радосок около Шар, дето и до днес имало цяла област български помаци; че „Калина пещера" и „Главино село" (под Лазарополе) се нарекли тъй, понеже на извикването на некоя си мома Калина след отминаването на азбиите „сета — воiска помина, Калина мома не виде", последните се отзовали, като изклали до един изпокритите с Калина: че в Галичник имало цели десетини фамилии помаци, но че са били насила в „Бигор" изпокръстени, някои от които и до сега са били живи; че планината Бистра се

1) Такива изобщо са пътищата в цяло Дебърско и тъй са негодни, че едва върви по тях кон и магаре, а колкото за коли-такива по Дебърско никъде не познават.

20

нарекла тъй, защото на нейния именно извор Царевец можал да се излекува един тежко болен цар1).

б) Жилище

Заселени на места със студен климат, мияците са принудени да градят своите къщи с дебели камени зидове. Размерът им се върти около 15 (дъл): 12 (шир.): 8 (вис.) метра; те са обърнати към югоизток. Покривите на къщите са плочени и съставени от 2 надлъж. трапецови площи и от 2 на шир. триъгълни. Като здания, издигнати на каменливи стръмни места, едната им половина — към селската река е едноетажна, а другата надземна. Пред надземното отделение се намира малък калдаръмен двор, от който през големи двукрилни врата се влиза в малък потъмен пруст: отляво на пруста се намира тъмна, под ключ с малко прозорче стаичка, а отделно — издадения 2 крачки на улицата чардак с пейки до 2-те му дъсчени стени; чардака се осветлява с по два обикновени прозореца, затваряни ноща със сургии. В тъмния ъгъл на чардака се вижда свекриния овехтял, на който сдиплени са наредени ложници, килими, перници и др.; срещу ковчега на светло место е поставен до пейката разбоят на който тъкат прочутата в цялата околност реканска клашна; чардакът, постлан с килим служи и за приемна. От пруста из други двукрилни врата се влиза в жилищната стая, разделена с пътечка (която води към срещната на тази врата вратничка) на две — дясна и лява — части; едната, по-издигната, служи за съща жилищна и готвалня, а другата, с цепеничкия под, „пондила", за летен обор на добитъка. Пондилата напоследък почна да се обръща на излагана с вар и изнапостлана и увечена приемна. В жилищната с пръстен под стая огнището се намира до десния зид на средата. За да не се подпали от искрите на силните пламъци поврива, приковани са на гредите над огнището в правоъгълен вид цепеници; от средата на тая площ наречена „черен" е спуснат синджир*. Жилищната стая се осветява с 3 селски прозореца, два от които са от страните на огнището, а третия — на задната стена. В тая стая има и ракла за шишета, чаши, прибори за кафе и друга такава за иконостас. Капаците на раклите и прозорците се пристягат със „жапки." На една страна от вътрешната врата има дъсчена направа, „водарник", с две преградки, на горната от които се нареждат паници, сахани, връчви, гърнета, а на долната — стомни и гюмчета; на водарника са прикачени метлата, легена, мивките, цедилото и пр. Срещу водарника, до задната вратничка се намира „мешарката" (нощви), а на нея са изпонакачени нейните принадлежности. Под водарника има широк отвор с кепенец, през който слизат ноще в „клет". Обърнеш ли се нагоре, виждат се кръстосани греди, а по-нагоре — друг дървен скелет, съставните части на който носат свойствените на тях названия: а) „падази" („сачаци") — двата дебели, но къси дирека, издигнати право от гредите към върховете на покрива, а двата тия върхове са съединени с греда „галене;" „маии" са 4-те греди, които излизат от върховете и отиват по ръбовете на покрива; „табани" — дебелите дълги диреци над 4-те зида: „челици" — късите греди под стрехите „пояси" — стълбообразните направи, поставени водоравно на 3—4 реда в зидовете; "куклуши" — дървени куки за бесилки. Обикновено само чардака и приемната имат таван

1) За произхождението на селата в Мала река (Мияшките) съм слушал от Вельо Негриов (от с. Селце) и от разни галичани и лазаровци.

21

от дъски; преградите между горните отделения са дъсчени или плитови болмета, измазали с вар или кал.

Долният кат се състои от 2 отделения, в предното тясно от които затварят на пладне дребния добитьк; то се нарича „трем" и служи още за конюшня; в задното отделение „клет" което се намира под самата жилищна стая, чуват невестинските ковчези, оръжейни припаси, каците и кърблите с резерви за зимас. Редко е тук клет без бъчва с черно, катранено вино и без бурета с гумендженска ракия. И двете долни отделения са тъмни, високи едва три аршина и с по една вратничка. Пристягат и те вратата си с заворно. Почти всички мияшки села имат точени покриви с високи тухлени комини. От градежния материал само дъските и гредите докарват от Горна река, а останалото е местен материал. Каменната направа иа хубавите здания се изработва от луковски (Дримколски) дюлгери-зидари. Улиците изобщо са тесни, с много криволици, а нуждниците са далеч от къщи, край селския път.

Къщи от отживелия вече архаичен тип се срещат само тук-там по краищата на селата; те са малки и ниски, с плетови калосани стени. Размерът им се върти около 8 арш. дълж.: 6 арш. шир.: 5 арш. вис. Те са обърнати към юг или югоизток и имат три равни стени, а останалата е петоъгълна. Сламеният им обикновено покрив се състои от две трапецовидни на шир. и една на дълж. триъгълна площи, от което се вижда, че той представява полусхема от IV. тип на Монтелиусовата типология. Тесният им двор води в малък отворен прус от едната страна на който има малка, тъмна скривалня с ключ. От пруста през процепена от вехтост врата се влиза в полутъмна стая, осветена повече от зиналите процепи на покрива и стените, отколкото из малките като волски очи прозорченца. В тази стая, която е и жилищна и всичко, виждаме до зида, на средата, полуизгаснал огнец, а на около изпопадали малките дриплювци: по-натам 2 стъклени прозорчиня, които гледайки ронещия се на среща бряг са се просълзили, че цел свят е тръгнал към упадък; още по-натам пак голота, бедност—трън да мине, да няма що да закачи.

в) Облекло

Мияците като жители в планиниста студена местност, носят дрехи повечето вълнени.

Мъжете носят „гунче", долама, джажадая, кошуля, фанела, бечви, гащи, обяда и опинци, а на главата си турят бели кечета или големи алени, с копринен пискюл фесове.

Гунчето е черно или тъмножълто, кхео до пояса облекло; качулката му е разпната, а ръкавиците му достигат до лакътя.

Доламата е широко, бело, шаечено, със широки скутове, със свободни поли, с дълги ръкави, дълго до под колене облекло; опасана добре тя се набира отзад под пояса на фустанелени дипли. По украищата и на диплите има по 1—2 зелени, сукани от прежда гайтани; нагръдките й хубавеят с кръстати, с гайтани наоколо краски; те са с морава или зелена чохена надставка и служат за пазухарки; подобни и кръстати краски имат и джобовете; ръкавите на рамото имат зинала яма за провиране, а на края зелени или алени, с черни или зелени гайтани на около чохени амулетки, наречени „свитчета"; на лакътя на ръкава. както и на коленете на зелено-гайтанените бечви има вретенести, с гайтани на около колтуци; обикновено цепнатата предна част на ръкава превръщат наопаки.

22

Джамаданът е бяло или мораво шаечно, късо до под пояса, облекло с тесно огърлие; има широки, на долния край цепнати поли, дълги ръкави с гайтани.

Фанелата е къса до кръста, от хлабава, вълнена, жълтобедизнява риза с дълги ръкави. Кошулята е къса широка бела риза. Доламата, фанелата, кошулята имат възшироки огърлиета. Бечвите са бели, шаечни, със широки, конусообразни крачули и обвод; разтворените при пищялката крачули се затокват отзад с токи, а под коленете се пристягат с „подколенки". Ушити са и те с черни или зелени гайтани.

Обялата са черни със сиви резки хлабавовълнени обвивки на нозете. Опинците им са от кьоселе, а по направа като полянските. Носят също и чехли, но само в праздници.

Жените носят кожухче, „клашеник", елек, кошуля, минтан, „сокаи", „скутник", а на главата си „главинка" и дарпна.

Кожухчето е късо до пояса, с широки поли, без ръкави, от овча кожа; полите и гърба му са подвити навън и добре ушити; на снежнобялото кожухче се виждат два-три реда кожени хоризонтални ширитчета, над които се издигат кръстати, а под мишниците бърдести, от вълнени конци, алени шевове.

Клашеникът е бяло шаечно, дълго до колене, с цевести ръкави облекло: горе на рамото ръкавите имат ями, през които миячката провира ръцете, а свободно останалите ръкави препасват отзад кръстосани. Надставените отгоре с мораво сукно нагръдки са напъстрени с ломено-зигзаго-витлести, от златни ширитчета и конци шевове; черният гайтан около последните е назъбен при свободните отпред поли. Тези шевове, наречени ,,свитки", са особено привлекателни, ако имат посредата тъй наречения шев „лоза". Полите и гърбът са украсени наоколо с неколкокатни от ален гайтан и бикме украйници, а над украйниците се виждат копиелистни и кръстатоклончести, от алена прежда шевове. Гърбът на клашеника е отделен от полите с цепнатини отдолу.

Елекът е късо до пояса, нагръдно, с тесни поли, без ръкави, от черно или мораво сукно облекло; то на един от свободните краища на една от назъбените и нашити разнообразно, с черни гайтани и бикмета, нагръдки има 2—3 отвесни реда черни копринени овални петлици, с мънистенца, а на другия — толкова реда гайтанени запетдевки. Елека не закичват, а остават свободен.

Кошулята е памучна, широка, дълга до над глюжа, с кичести ръкави риза. Широките й ръкави, както и нагръдките й са навезани с алена прежда. На ръкавите има тия везове: сивджафи(с), кесме(к), патерица(п), колце(о), пилци, вивки, кръстчета, кръстове; а на партите има тия везове: криваче (като V) кинатяче, тегел перести везове, жълтите резки по между които наричат „потиче". Мрежестите ивицовидни от триплик везове, с които са споени цепнатините на ризения обвод, наричат „чикме".

„Скутникът" е хлабововълнена, напъстрена с бели, черни и алени черти напреко престилка; него припасват на пояса. Той се състои от две на длъж заловени чикме части и достига до над ризения обвод.

Жените се препасват с черен, с тъмнобелизняви по краищата напречни резки пояс, който искусно опасан изпуска на единия си край над лявото бедро цел сноп дълги черни луковицопъпчести ресни. Освен с пояс препасват се, особено булките, и с „препашка". Препашката е със жълти и зелени редове резки ален пояс, при единия край на който от две места се спускат над бедрата дълги алени реси.

23

„Сокаi" е надставен с алено сукно от козя кожа памучен плат, изпьстрен отвън с няколко напречни реда златни ширити, от които са спустнати гъсти редове от памучноалени и златни конци китки, нанизини с посребрени монети и мъниста. Сокая носят булките на гърба над хлащеника.

Главинката е аленосукнен без украски сокай, с прибран платнен като капа върх. На някои главянки се виждат пирамидни от златни конци краски.

“Дарпната” е голяма бяла, басмена по краищата везана кърпа; краищата й везове са синджафопотичести и с ален памук навезани. От краищата на дарпната се спускат няколко реда бели и алени памучни китки. Тя се туря на глава на сгънатия край със забодени, дълги, сребърни топчести игли.

„Наровиците" са къси, от сукно или шаяк, четвъртити навивки на лакътя.

Момичетата се отличават от жените, че носят клашеник с къси, до лакътя облечени ръкави; че те, както и булките, не носят кожухчета и че облеклото им е с по-малко везове и шевове.

Празничен ден не носят, а особено будките, обяла, а си обуват вълнени — с дълги до коленете пъстри гушки — чорапи. Обуват се също и с морави, с къси разцепели гушки калчини, наречени „назовици". Назовиците са украсени с гайтани и бикмета, а вместо опинци—широки жълти турчански филари.

Отпред на пояса миячката препасва половин дузина разнопъстри на дипли шамии; не липсват у нея също и ръчните и угини труфила.

Особен ред и чистота се вижда в стегнатото, чисто, често вехто, но добре изкърпено облекло у мияците. Долните дрехи перат всяка седмица.

Струва си труда, човек да дойде с очи да види гиздавонакичената миячка, пресносвежото лице на която хубавее като тетовска ябълка, а гърлото й белее като на филджан дъното.

г) Храна

Каменливото неплодородно местоположение на мияците ги е извадило на ахчия кираджильк, за да си докарват, каквото им трябва отвън. Те си докарват храната от 2 — 3 конака далечни места; така те вдигат храната си от Битоля, Прилеп, Кичево, Гостивар и Скопие.

Като приготвени с месене храни им служат: хляб, „бакардан", комат, „печиво", сарайлии, като зарива—грах, зеле, расол с пастарма и сланина, а като готови—мляко, сирене, пиперки, расол и лук (кълцани).

Хляба месят от „мешано"1) брашно на големи или малки хлебове. Месят те хляб веднаж в седмицата, в събота, и то тъй добре, че вкисналите хлябове цялата седмица престояват меки и остават вкусни. Големите хлебове пекат у дома на черепна, а самуните в малки фурнички, каквито има обикновено при всяка къща. За да не прилепя долната кора о черепната досипват тази предварително с неотсято брашно „посоп", (от гл. посипя; по физиол. закон и-то се усилило в о).

Коматът е зелник с три пръсти дебела вкиснала долна чиста кора и с дебели като лакътя „витканици"; горната му тънка набърчена кора наричат „копка''. Зелето му обикновено заместят с подпръжени ориз или зелка.

1) Пшенично-ръжено ила царевично-ръжено.

24

Печивото правят като наслагат една връз друга тънка корици, между всяка от които е поливано вряло масло.

Сарайлиите представят концентрично навити цевести кори, попълнени извътре със сдържена изварка или с яйца.

Вакарданът се приготвя от царевично брашно, варено продължително време в котле. Като се свари, бедните изцеждат малко от водата му която подслаждат със скълцан лук; после го разбъркват със сукалото и го изгарят на ваган, поливат го с превряло масло и го бъркат наново, додето се превърне на топчинки.

Като наръчна провизия на мияците им служат расолът, пиперките и сиренето.

Бобът варят с подправки от лук или зеле.

Зелето (киселец, лобода, коприва) варят с дървено масло и ориз. Сушено го чуват и за зимас.

Пиперките (туршия) са жълти и кисели.

„Расол" са жълти киселикави зелки, които приготвят от пресни такива, като ги посипят със сол и вода. Студената синкавоматна слач „расолница" употребяват в пости.

Мощехницата е надтрапезно в блажни дни ястие; в нея децата са дробят хляб и си приготвят попара.

Сланината варят с расол или ориз, а пастърмата и с грах: тия ястия минават за вкусни и изрядни дори и лете.

„Тутулината стават като се излълнят зелеви или лозови листа с подпържен ориз на топчици и после се варят.

Не ще съмнение, че във всички приготвяни (месени и варени) храни турят и сол според вкуса.

Сядането тук на трапеза става, както у поляните. Като одеяла им служат сламена рогузина, килим, ложник, перници. Като необщителни рядко се среща у мияците повече от една постеля в къщи.

д) Поминък

Недлодородното по високото си планинско-каменливо положение, но богато с обилни паши место на мияците ги е накарало да се занимават туку-речи само със скотовъдство; и поради туй, че те се предали изцяло на това пълно с рискове, но богато възнаградително в мирно време занятие, мнозина от тях забогатели и станали кехаи на хилядници овце. Като първенци кехаите се ползували с голяма слава, почет и влияние; но отпосле, в размирните времена, от постоянните грабежи и обири, които им са правили дебраните-арнаути, старите кехаи като Томо кехая, изпаднали, а новоиздигналите се кехаи Христо Чоланче, Братя Муратовци, Тръпко Гиновски продължават да съществуват като кехаи благодарение крупната ежегодишна осигуровка, с която ги обезпечават от грабежи дебърските дерудеджии. Галичник е единственото за сега място в Дебърско, дето се е запазил напълно почти скотовъдския поминък. Жителите на останалите села били принудени, както в цяло Дебърско изобщо, от детинство още да бродят реки и прескачат планини по чужбина и да си изкарват хляба като халваджии, бозаджии, дърводелци, бояджии (малери), дюлгери и пр. Те като поляните отиват на печалба в България, Влашко, Бесарабия, из Европейска Турция, а някои и в Сърбия. Мияците обикновено отиват наесен на чужбина, а се прибират у дома през май и юни, за да прекарат с домашните си панаирните празници (Петровден в Галичник и Тресонче, Илинден в Лазарополе, Селце и Росоки, Гол. Богородица в Гари и др). На панаирните си празници мияците извършват протакащите

25

се всред зурли и тъпани цяла седмица свадби. За това тия празници им са по-свети и от Великден. На тия празници приемат гости и правят визити на турско и каурско. Като странствуващи мияците се отличават с изтънчена народна гостоприемност. Така пред насядалите на пейки в постлания чардак приятели слагат масичка с бардак енджеска ракия и с панички каймак, кисело мляко и разновидни шекерчета, а по средата им се лелве като месечина сред звездите разкръстена зелка расол.

След панаирните си празници мияците се подстягат с конете си да донесат у дома дърва, храна и всичко каквото е потребно за ядене за идната зима.

Жените пък, за припомощ на мъжете си освен домашната си работа тъчат известната в далечната околност „рекански клашни". Те се събират през дългите летни нощи на седенки: взимат вълна, челгат я, влачат я на „гребени” и я предат. Хлабаво преденото наричат ,iбток", а тънинко преденото — „основа"; и двете навиват на кълба, наречени „пристави". От преденото тъкат на разбой шаеци, килими, пояси, скутници, а също и памучни платове. Шаеците продават, а другото държат за домашна потреба.

Понеже разбоят за бедните жени е една от насъщните потреби, нека спомена съставните му части: 1) „подножка", дъската на която тъкачката опира краката си; 2) „предно-вратило" —прекото дебело дърво, около което е навита тъканта; 3) „задно-вратило" — насрещното, около което е навита материята за тъкане; 4) „предна повратешка" — дългата тесна дъсчица, която тъкачката движи с дясната си ръка; 5) „задна повратешка" — насрещната и отляво като нея дъсчица; 6) „ткаечки" ("фърлачки")—елипсовидните процепи, дървени направи; 7) кошничка със скрипци; 8) „ништи" (нишки); 9) „бордила" (кръчила на бърдото), 10) бърдо.

26

*. Публикувано в Сборник за Народни умотворения и народопис, кн. ХХХ.