Wednesday, October 25, 2006

2 Документи за сръбската пропаганда в Македония-І

| More

ДОКУМЕНТИ ЗА СРЪБСКАТА ПРОПАГАНДА В МАКЕДОНИЯ-1


Сръбската пропаганда в Скопско

от Скопски и Пловдивски митрополит Максим


Проникването на сръбската пропаганда в Скопската епархия датира отдавна, но тя особено се засилила след Освобождението на България. Санстефанският договор, който обединяваше целия български народ, изпоплаши сърбите. И по-рано те пропагандираха и във Враня, и в Лесковац, Ниш, Пирот, населени с българи, гдето имаше и български владици, и български училища, а пък след Освободителната война, подир която те при­съединиха горепоменатите градове към княжеството си, сърбите засилиха своята пропаганда в Македония. Там способствува, между другото, и гръцката патриаршия, която на основание на своя незаконен орос — схизмата, задържа, макар номинално, тия области под непосред­ственото си ведомство. В ония места населението беше просто, невежо, ужасно понизено, да не кажем, оско-тено, готов материал за сръбската пропаганда. Мисълта за завладяването му, за вмъкването му в сръбската държава, за изгонването на екзархийските архиереи и затварянето на българските училища из оня край за­сили апетита на сърбите — върли шовинисти. Те не се задоволиха с Призрен и Прищина, с Гиляни, Енипазар, Митровица, селища, които се намираха под гръцко духовно ведомство, а пробиха фронта отсам Шар пла­нина, за да проникнат в Скопския санджак, населен с чисто българско население, официално установено за такова — българско население — от турското правител­ство с фермани и други държавни книжа, в които навсякъде фигурира населението със своето собствено име — българи, български народ, булгар милет, а не орум милет (гръцко) или ортодокс милет (православно). Ни в една официална бумага не се намира писано сърб милет в Скопската епархия.

[+/-]... целият текст





Голям труд и жертви се употребиха, за да се убеди гръцката патриаршия да пропусне сръбската пропаганда отсам Шар планина като я постави под ведомството на гръцките митрополити в Скопие, в Призрен и в Прищина. В Скопие самите патриаршисти, колкото ги имаше, гъркомаии, цинцари, се бориха със сърбите, дори в храма „Св. Спас, в който се служеше на гръцки, се водеше борба между двете крила — гъркомани и сърбомани. Гръцкият митрополит често оставаше на два стола. Но неговият помощник, протосингелът му Фирмилиян, го прелъсти, изкуши, та въпреки волята и желанието на шепата свои пасоми българи — гъркомани и цинцари, се отдаде на служба на пропагандата, както ще видим по-долу в настоящото изложение.

В Скопие и Скопския окръг сръбската пропаганда се поддържаше отвънка. В Скопие нямаше ни един сърбин, както нямаше и гърци. Самият гръцки митрополит говореше български език, защото населението не знаеше гръцки. На пазара не се чуваше ни гръцка, ни сръбска дума. Същото беше и в управленията. Турските чиновници: съдии, стражари, войници, говореха български или чрез преводачи. Членовете в мизличите българи служеха за преводачи, ако членът или председателят турчин не знаеха български език. Българският скопски митрополит, като член във вилаетския административен съвет, често пъти служеше и за пре-водчик. Самите пропагандисти, сръбски учители, не можеха да се разберат с българите, а говореха езика на последните. Пропагандата си служеше с ренегати българи — учители, негодни в нашите училища, неспособни или уволнени за престъпления. Понеже не всички сръбски учители можеха да си пробият път в българското село, то повечето от тях стояха в града и се въртяха из кръчмата на българина-ренегат Питко, над вратата на която стоеше голяма дъска с крупен надпис: Код Питку. Тая кръчма беше единствена в целия град и служеше за свърталище на сръбските пропагандисти. И тоя кръчмар Питко не беше сърбин, а бил българин на име Петко, който по-рано беше екзархист, преследван от правителството и затворен. За него се беше застъпила екзархията и го освободи от турски затвор, а той, за да й се отблагодари, отметна се от нея и стана „баш сърбин". Най-важните му клиенти бяха сръбският консул и прочутият Фирмилиян, които по цели нощи се въртяха из Питковата кръчма, обърната на сръбски клуб. Най-после се присъедини към тях и руският консул Лисеевич, който даде голяма подкрепа на пропагандата.

Първата работа на пропагандата беше да отвори сръбски училища в Скопие и по селата, които се намираха под ведомството на гръцкия владика, т.е. за тъй наречените патриаршисти-българи, които не знаеха ни гръцки, ни сръбски език. При гръцката митрополия беше протосингел Фирмилиян, родом сърбин, свършил гръцката семинария в Халки в Цариград и академия в Русия. Първоначално той действуваше покрито, защото инак щеше да предизвика вниманието на властта, да го смята за смутител, ала отпосле започна да проявява скритата си мисия като сръбски агент.

Под мантията на гръцки попски митрополит, като негов помощник-протосингел, той почна да действува като орган, началник на сръбската пропаганда; въведе сръбски език в преписките на протосингели ята на гръцката митрополия, направи печат и бланки под скритата етикеция: ортодокс (православно) училище вместо сръбско училище, защото турското правителство не позволяваше откриването на сръбски училища, понеже не съществуваше сръбско население. Турският закон за просвещението гласеше: „В народните училища (първоначалните) децата се учат на матерния си език (чл. 23)." Сръбски народ в Скопие нямаше, та не можеше да се издава позволително — рухсатнаме, за сръбски училища, понеже това щеше да значи да се отиде против закона, па и против природата, против естествения закон. Това значеше да обучаваш малките деца на чужд, непонятен тях език. За да избегнат обаче тоя закон, измудриха термина ортодокс мектеби — „православно училище". Понеже в позволителното, рухсатнамето, трябва да фигурира името на селото или града, за които се издава позволително, името на учителя, директора, езика на учебника, по който се преподава, пропагандистите измудриха и следующето: вместо сръбски език поставиха „иславче" (славянски), вместо сръбската „матица" поместиха в рухсатнамето „бащаница", или „бащин език". Турският директор на просвещението в Скопие знаеше, но се преструваше, че не вижда това (той беше с едно око). А защо той се преструваше, че не вижда, всеки, който е живял в Турско, ще се усети. Един куриоз. Валията, един просветен човек,, военен, като узнал за тая маневра на пропагандистите, която се крие зад гърба на гръцкия митрополит, който издава лъжливи документи за отваряне на сръбски пропагандистки училища, повика директора в заседание на съвета и го изобличава за издаването на такива фалшиви документи, като същевременно изобличава и самият митрополит, който е покрил с официалното си положение такива фалшиви документи. Валията, възмутен от тая политическа аспирация на гръцкия владика в Скопие, от туй, че злоупотребява с властта си, забранил му да посещава управлението и той цели месеци с патриарха заедно са се обяснили с правителството. Тази случка обаче и защото този валия, Ехтем паша, не допущаше да се отварят сръбски училища и бе заповядал, дето има такива, да се затварят и учителите да се изпъдят, бе една от главните причини за преместването му от Скопие в Бейрут. На мястото му дойде Хафуз паша, с нова политика, противна на българите и благоприятна на сръбските домогвания.

След пристигането си в Скопие новият управител започна да реализира новата политика на турското правителство. Първата му работа беше отварянето както на затворените от предшественика му сръбски училища, тъй и отварянето на други нови такива. Той явно открито съдействуваше на сръбската пропаганда. Тъй той, валията, бе отишъл в гр, Щип, чист български град, дето тамошният управник — каймакаминът — не допущаше да се отваря сръбско училище, и беше му заповядал да отвори такова. Каймакаминът обаче се противеше, като доказваше, че това е противно на закона, че в Щип няма нито един сърбин, че това ще предизвика шум, борба, смут в населението. Валията, придружен от мене, Скопски митрополит, посети българските училища и пита за сръбското. Аз му казах, че в Щип няма сърби; но той настояваше, като отговаряше, че нямало зарар, колкото повече имало училища, толкова било по-добре. „Ерифинъ заиде пара варъ исе, версънъ", т.е. сърбите нека дават пари, като имат заиде, ама българите да си останат пак българи. Ако дават и на тебе, взимай — и аз ще взимам."

В архивата на екзархията има цяла преписка по въпроса. Между другите документи има и една телеграма от този валия до щипския каймакамин със следното съдържание: „Орда икенъ шифаилен ди сюйледим сизе булгарлари моавинъ итмемели, а каридъ етмели - сиреч: Като бях там (в Щип), и устно ви казах да не покровителствувате българите, а да ги мачкате (ака-рид итмели)." Камакаминът не послушал; но за туй валията го уволни. Той, камакаминът, се отзова в Цариград, представил се в двореца на своя покровител х. Али баба, доверено лице на султана, подал заявление против Хафуз паша, че той служи на сръбската пропаганда, богато възнаграден. Препис от тоя документ се съхранява също в екзархийската архива. Но в двореца не дали ход на оплакването, защото Хафуз паша беше само един достоен инструмент на турската политика: разделяй и владей. Дали обаче тая политика беше турска или подшушната отвън — това ние няма да изследваме. Нашата задача е да докажем, че сръбската пропаганда проникна в Скопско благодарение промяната на турската политика в полза на сръбската кауза. Резултат от тая политика беше и посещението на сръбския крал при султана.

Сръбската политика диктуваше: сръбският крал да мине през Скопие, през Македония, тържествено, както и стана. Като гост на султана трябваше минаването да се изкористи както трябва. И се изкористи. Агитатори тръгнаха из села и градове да съобщават чудовищни почести и новини. Между другите особено важна новина беше за простолюдието, че Негово величество султанът щял да даде на сръбския крал керка си, която щяла да се стори християнка и за чеиз султанът щял да даде на зетя си, сръбския крал, Скопската област.

Донесено на пашата за тая агитация, последният казал, че това било „бош лаф — мюзевирлик". Това показва, че турското правителство е поддържало сръбската пропаганда. Упорито се твърдеше тогава, че и сам пашата бил лично заинтересован, за да поддържа пропагандата. За по-долните органи на властта не ще и дума, че трудът им е бил възнаграден богато. Въобще пропагандата си е служила с такива средства.

Пропагандата се ползваше от изпъдени учители, свещеници, безделници. В Скопие например тя използваше поп Петруш, наказван не един път от българската митрополия за безчинства. Поп Стефко от с. Ку-чевица поискал от българската митрополия да му разреши да си вземе втора жена, понеже попадията му умряла. Владиката, разбира се, не удовлетворил молбата му. Той стана сърбин — поп Панушки в Щип, който носел прозвището поп карта, бил изгонен от десетина села за пиянство: пропагандата го приела, субсидирала го, а гръцкият митрополит го поставил за свой заместник в Щип, без да има в този град нито един грък, и го произвел в протоиерейство. Явява се в Скопие с двама свои лика-прилика съподвижници: Аце в Коце, представля се в гръцката митрополия, разбира се, при протосингела на митрополията Фирмилияна, който го отвежда по приетия ред в сръбското консулство и гя препоръчал за баш сърби. Г-н. консулът ги облякъл както подобава, като поръчал да ги отведат на пазар* и им купят прилично облекло.
Какво става обаче след тая комедия? Отиват ей новите сърби в Щип, помъчили се да образуват партия.

да отворят училище при съдействието на самия валия, а в края на краищата се повърнали в родната си църква, разкаяли се за постъпката си. Същото станало л с поп Атанас от с. Злетово, Кратовско. Тоя свещеник имал брат, заможен, х. Димитър, който търгувал в Сърбия и България. Той и брат му, субсидиран от сръбската пропаганда, се явиха за сърби.
С цяла редица от такъв сорт хора пропагандата си служеше в Скопската епархия. Тази пропаганда използваше търговците, като улесняваше търговията им със Сърбия. Особено това средство е подействувало на търговците и търговията на граничното на Сърбия население: Скопие, Куманово, Прешово, Тетово.

В Скопската околия има част села, наречени Чер-яогорието, преселници из Черна гора, припознаващи патриаршията, тъй наречени гьркомани. Сръбската пропаганда ги обяви за сърби, субсидира ги, отвори им училища, прави им пътища, чешми. Г-н консулът с гръцкия митрополит постоянно ги обикаляха, обещаваше им златни планини. Пропагандата използваше и честолюбието и каприза на българите-гъркомани, които се отказваха от екзархията и признаваха патриаршията само поради мнима обида. Налрим. българският владика не направил честта някому да посети къщата му, не светил вода нему по-рано и пр. Тъй българският архиерей Теодосий отишъл в Кратово, но понеже не отишъл да живее в къщата на едного от първенците, Теодос Гаджов, а отишъл в къщата на свата му х. Георги, тоже кратовски първенец, Теодос се почувствувал оскърбен, незачетен, та се отметнал от екзархията й признал гръцкия владика. Сръбската пропаганда уз-нала това. За да се промъкне в Кратово, споразумява се с гръцкия митрополит, който, придружен от протосингела си Фирмилияна (разбира се, на разноски на Наемниците), отива и остава да живее в къщата на обидения честолюбец и чрез последния се домогва да влезе и в храма. Тука обаче посрещнал съпротива от гражданството. И тъй, макар и временно, сръбската
пропаганда се загнездя в Кратово, защото обиденият бил удовлетворен в честолюбието си.

Над града Скопие има при с. Нерези български монастир „Св. Димитрий". Обаче сърбите бяха хвърлили око на тоя монастир и употребиха големи усилия да го присвоят заедно със селото, понеже селото няма свой храм, а се черкува в монастира. Борбата беше продължителна, упорита от двете страни.

И докато не бе дошъл новият валия с новата турска политика, враждебна на българите, процесът вървеше редовно. Правителството зачиташе правата на българската община; но когато дойде новият валия, веднага всичко се обърна наопаки. Никакви свидетелства, никакви официални документи, никакви владишки берати, султански ирадета, макар и свещени, във вилаетския съвет нямаха никаква стойност пред целта на вали паша, която беше: монастирът да се предаде на сърбите. И от това се виждаше, че турското правителство открито поддържаше сръбската пропаганда. Пред тази неправда аз, член на вилаетския съвет, употребих неимоверни усилия в защита на правото, яо напразно! Противната страна се базираше на старината, понеже тоя монастир е стар монастир, строен още във византийско време, във времето на Комнините, то той се пада на гърците. „Екзархията е вчерашна, каза валията, а патриаршията — старо учреждение." Аз обясних на мезлича, че това мнение е неправилно, неоснователно, като се базирах върху съществуващото положение, създадено за екзархията от царския ферман и от султанския берат на Скопския български митрополит, който забранява да се взема без свещено царско ираде монастир или храм от неговото ведомство и се предава на* другиго1. Освен това добавях, че ако се вземе такова решение, може да се създаде прецедент, та гръцката патриаршия един ден да поиска да й се предаде наприм. "Света София" в Цариград, тъй като и тя е стар храм, по-стара и от времето на Комнините. Но и това не помогна. Монастирът бе предаден на гръцкия владика (чети на сърбите).

По този случай в монастира било устроено особено тържество. Гръцкият владика със свитата си и сръбският консул със своята и с Питка, разбира се, отишли в отнетия от българите монастир и цяла нощ гуляли под закрилата на полицията. Селяните обаче не се явили в монастира, освен селският кмет и помощникът му, защото полицейският началник ги заставил насила да се явят пред г. „консула — царски човек", и владиката „да ги благословял". Селяните не се поддали, „не се циганчили", както се изразил помощникът на кмета Петрушан пред гръцкия владика, който ги увещавал, че г. консулът щял да им направи чешма, път и щял да им даде 150 лири алтъни, че бугарското биднало веки; че г. Максим го напъдили; че пашата азил ке го сторил и др. подобни.

Гостите си отишли, а селяните повикали свещеника си и правили бдение. Радвали се, че устояли, че не се поциганчили, не се посърбили. Радостта им обаче била помрачена. Полицията ги откарала в града и арестувала кмета и помощника му, а сам Хафуз паша повикал лично свещеника и му забранил да ходи в селото, че ще му строшел краката. Пашата си нозволил дори да накара свещеника да каже, че аз съм му бил казал, да отиде и си гледа енорията. Свещеникът обаче казал, че аз не съм го виждал, че свещеникът сам си отишъл да извърши длъжността си, „ибадета си", наложена от сана му. Но свещеникът бил нападнат по пътя за село от стражари, които го обискирали, влачили го, раздърпали багажа му, одеждите му и св. миро, което носел у себе си за св. кръщение на деца. За тоя вандализъм аз направих постъпки пред властта, обаче нищо не помогна. И тук се сбъдна турската поговорка: „Когато кадията ти е даваджия, Господ да ти е ярдъмджия."

Втори случай. Празникът на св. св. Кирил и Методий, както навсякъде, тъй и в Скопие се празнуваше много тържествено. Съборният храм биде окичен, както и главното, централното училище, с венци, цветя, зеленина. Целият народ се стече на празника: хилядници деца, учащи и учащи се, земаха живо участие в тържеството. Нямаше обаче никой от православните консули, макар и двама от тях да представляваха славянски държави!

По обичая всяка година в деня на св. св. Кирил и Методий учениците от градските училища с всички учители и гражданите излизат вън от града на мястото Тахтакале. Там правят обяд на големи трапези, гоща-ват се, играят, песни пеят. Общо веселие. Участвуват и други народности: турци, евреи и пр. Тая година празненството се продължи до вечерта. Всички, начело с учащите и учащите се, се връщат в града с песни и овации, минавайки по кея на р. Вардар, покрай консулствата. Руският и сръбският консул с Фирмилияна, разбира се, стоят на прозорците в руското консулство, в тъмно, наблюдавайки шествието. Пред консулството децата пеяха песни в чест и слава ва св.св. братя, Славянските просветители, а някои от тях викаха ура, „падиша бинъ яша" („да живее султанът"). Тържеството се свърши в българския пансион.

Изморени, децата рано заспали. Всичко беше спокойно, само славянските консули, пашата и полицията били будни и безпокойни. Аз се прибрах в митрополията. Обаче късно при мене се явиха полицейските началници: бинбашията и първият полицейски комисар, изпратени да ми съобщат, че руският консул се явил при Хафуз паша и подал нота-протест, че българските учители и ученици направили политическа демонстрация, хвърлили били и огън връх прозорците му и щели да запалят консулството му; искал немедлено удовлетворение за обидата, нанесена на руското знаме. Аз през нощта отидох при пашата, дадох му обяснение, че никаква политическа демонстрация не е имало, че сам аз вървях с колата си подир шествието, придружен и от полицай; че някои викали ура, други — да живей султанът, като помолих пашата да остави за сутринта да се разследва работата; неудобно е, казах аз, да се викат нощем учениците и учителите.

На утрото в полицейския участък стана формално разследване и се установи, че наистина не е имало демонстрация, напротив, слушало се да се вика ура и да живей. Оказало се, че г. консулът умишлено е бил въведен в заблуждение от страна на сръбското консулство, види се, с цел да се създаде настроение у турците, че българите са смутители, бунтари, немирници. Но и това свидетелствува до каква низост може да прибегнат хората в злобата и подлостта си. Най-тежкото, най-скръбното в случая е, дето се скверни денят на св. св. Славянски просветители, когато, напротив, всичките славяни са длъжни да ги честят и славят. Българите в Скопие, учители, граждани, дори учениците, не можаха да си обяснят защо да се отнасят толкова враждебно към тях, да ги ненавиждат, да ги клеветят пред турците свои хора, братя славяни, да им създават мъчнотии и преследвания, дори и когато празнуват деня на Славянските просветители. Те, горките, не разбираха, че това се върши за лични интереси и политически цели и съображения, обстоятелство и скръбно, и жалко.
Трети случай. В Македония, както беше и в България едно време, годишният акт в училищата ставаше тържествено, публично, на него присъствуваха начал-ствующи лица: валии, коменданти и други официални лица. Също ставаше и в Скопие. На Петровден се извършваше литургия в съборния храм и след литургията се почваше актът на училището в присъствието на официалните власти: валията, коменданта на войските, корпусния генерал и др. Обаче г.г. консулите на славянските държави отсъствуваха. Валията се върти на всяка страна, зле настроен, сърдит, нещо недоволен. Програмата на акта следва, военна музика свири училищна песен, акомпанирана от училищния хор, учениците четат стихотворения и други. И всичко това е прегледано и одобрено от вилаетската цензура и училищната вилаетска инспекция. На ухото на валията било предадено, че в едно стихотворение се казвало за султана „мюсюлмански господар" — че българите не били турски поданици, а само турците, мюсюлманите. Пашата ме повика на обяснение. Дадох му такова; обясних му, че криво му е донесено, че в същото стихотворение се казва изрично: „Да живее нашият цар, нашият славен господар, султан Хамид хан!" При всичко това обаче вали паша пише чак в Цариград на везира и обвинява българския владика в престъпление против величеството. И всичката тая история става с цел да се компрометират българите, а аз да бъда премахнат, да не бъркам на целите на сръбската пропаганда.

Четвърти случай. Отидох по обиколка из източните предели на епархията: Щип, Кочани, Кратово, Криво-речна Паланка. Сърбите тук-там отворили училища, като се крият зад гърба на гръцкия митрополит в Скопие. Местните турски власти, като узнали фалшификацията, закрили ги и изпъдили сръбските учители. Озлобени от това или просто от завист, сърбите употребиха обикновеното оръжие — интригата. Гръцкият владика, продал се на пропагандата за 30 сребърници месечно, отива при валията и съобщава под секрет, разбира се, една важна тайна от военен характер, че с българския митрополит ходил един военен полковник от Софийския гарнизон, дегизиран, преоблечен в попски дрехи, и снемал военна карта за пътищата, по които българските войски щели да навлязат в Турция.
По повод на тая военна тайна комендантът на войските в Скопския вилает издава заповед до военните коменданти на тия погранични на България околии. Военна заповед, важна! Комендантите почнали зорко да следят мене и хората ми. Дириха, следиха, нищо не намериха подозрително. Най-много следили дякона ми, защото изглеждало лицето му мяза на военно, н косите му дълги, не е перука. Сваляха му шапката гледаха му револвера и другите дрехи, но не се констатира да е. полковник. Комендантът му прави почести. Приближиха се до него, гощаваха го заедно с мене. Язди дяконът и наистина като офицер добре владее ата на кочанския военачалник, ама пак не се констатира, че то може да бъде преоблечен полковник от Софийския или други български гарнизон!

И какво излезе от тая история? Излезе това, че сръбската пропаганда искаше да ме върне от обиколката или, най-малко, да ме представи за опасен човек. Но напразно. Аз обиколих всички села, гдето имаше пропагандистически училища, които самите селяни затворили, като не пращали децата си в чужди, сръбски училища.

Между другите измами — фалшифакации, тоя случай бил възмутил самите военни, особено корпусния командир Етхем паша, за когото става дума и на друго място в това изложение, защото, когато се завърнах в Скопие, тоя паша ми съобщи, че тая интрига направил гръцкият владика, подучен от сърбите, за което пашата го изобличил в лъжа и интрига.
Пети случай. Отидох по обиколка в западната част на епархията: Тетово и Гостиварско. Отиването ми из тия български села и градове, разбира се, не бе в интереса на пропагандата. И последната чрез гръцкия митрополит употреби своите интриги и клевети срещу мене да ме очерни пред властта и да я накара да ме върне. Преди още да стигна на мястото, пашата наредил да ме следят зорко и да го уведомяват. Отидох да осветя храма в едно гостиварско село — Железноречен. Предшественикът ми — българският архиерей Теодосий, също ходил да освещава тоя храм, обаче било му възпрепятствувано от властта, пак по интригите на гръцкия владика и пропагандата. В селото няма ни грък, ни сърбин, има само свещеник, поддържан от пропагандата. Аз осветих храма, но свещеникът избягал от селото и с гъркоманския наместник в Тетово отиват в Скопие, съобщават на гръцкия митрополит и на протосингела му Фирмилияна и чрез тях — на сръбския консул. Веднага аларма пред валията Хафуз паша, който заповядал на тетовския каймакамин да разследва и донесе. Каймакаминът взема строги мерки. Придружен от група стражари, сам дойде в Гостивар, разпитва, разследва и съобщил на валията, че не намерил нищо престъпно от страна на българите и владиката им, че донесенията са клеветнически. Валията, види се, недоверявайкя се на своя представител, повторно му заповядва бързо, телеграфически да внесе въпроса в околийския съвет и съветът да съобщи с мазбата. Заповедта се изпълнява буквално, но обвиненията против мене се оказват голословни, клеветнически.

Последен случай. Случаи от подобен род са много, но ние изтъкваме по-очебиещите, по-характерните. Недалеч от Скопие има монастир, Марков монастир „Св. Димитрий", правен от бащата на Крал Марко, Вълкашин. Въз тази основа, понеже Крал Марко бил баш сърбин, сърбите го обявяват за сръбски. Българската община, още преди да има екзархия, управлявала тоя монастир. Гръцкият митрополит в Скопие Паисий, родом българин, присвоил на свое име най-доходния имот — монастирския чифлик „Варвара", по повод на което българската община водила дело, но не могла да го спечели. Сега сърбите претендират пак за самия монастир и сръбският консул в Скопие често го обикалял и в монастирския храм забелязал надпис, който гласял, че монастирът бил правен от княз Лазара. Когато посетих монастира, намерих, че храмът се разрушава, на покрива му израснала цяла гора. Наредих да се ремонтира. Консулът обаче прави въпрос пред валията, защо аз съм бил заповядал да замажат името на ктитора — княз Лазара. Това според една международна конвенция в Женева било вандалщина. Но понеже бил констатирал, че неговият протест не ще да има потребната тяжест, привлякъл на своя страна и руския консул. Валията заповяда да се направи разследване, но се оказа, че и това е една клевета, мюзевирлик.

Аз посетих някои ближни на монастира села. Обвиниха ме, че съм ходил из арнаутски села да правя
„конгра" (заговор) против султана. Въобще сръбската пропаганда с гръцката митрополия постоянно водеха борба против мене в Скопската епархия. Тая борба, тая история е отдавнашна, стара история. В тая борба паднаха пет души български владици, станаха жертва на гръцки и сръбски интриги и коварства.
Не е истина, не е вярно твърдението на сърбите, че турското правителство било държало страната на българите против гърците и сърбите. Истината е противното. Тази истина е запечатана в държавни актове и архиви, в историята и никакви извъртания, никакви домогвалия няма да я съборят.
Сърбите с насилия, интриги и пари проникнаха в Скопската епархия и в Македония. Това е истината. Другата истина е, че добитото с насилие не е трайно. Изкуственото, насилственото може временно да пови-рее, да цъфне, обаче няма да завърже, траен плод няма да даде. Македония турци са гнетили, гърци са изна-силвали с векове, обаче не можаха ни да я потурчат, ни да я погърчат. Напротив, тя наложи езика си, българския си език, и ва едните, и на другите. И това е една историческа истина.

Дали жупанският режим2 ще може да я посърби, ние се съмняваме. „Не се гаси това, що не гасне." Правдата винаги е възтържествувала и тук ще възтържествува.
Македония премина през огнена пещ. Нейният дух не падна, петстотин годишно робство не го сломи. Тоя дух надделя и над духовното робство. Македония надви над своите двойни поробители. Тя обърна в бягство чуждите пълчища. Тя може да стане гроб и на сегашните поробители. Не сме пророк, но знаем, историята ни е засвидетелствувала, че правдата и истината задълго не се тъпчат, защото Бог е всегда с нея. Желателно е обаче да не се дохожда докрай. Светът има нужда от мир, славянството — от съгласие.

Чувствата трябва да се подчиняват на разума. Белград трябва да разбере, че насилието, че шовинизмът, че утопиите царство, престоли и държави не могат да крепят, а ги крепят правдата и справедливостта, които са гранитни основи, върху които почиват и трябва да почиват и държавите, и престолите. Интересът на славяните налага да има мир и съгласие помежду тях — „славянин славянина да не тъпчи, да не гнети". И това правило е давало сила и живот на славяните. То ще ги огради и запази от разстройство и политическа гибел, а не раздорът, насилието и неправдата. Това е истината, това е пътят, това е животът, в това е бъдещето на братята славяни: сърби, хървати, словенци, българи и други. Мирът и съгласието — те трябва да царуват между тях, ако искат да имат живот и напредък.

1 Точка 14 от берата.

2 Отнася за реформите в Кралство Югославия през 30-те години, когато стражата административно е разделена на жупвнства. (Бел. ред.)

Откъс от книгата: "Скопски и пловдивски митрополит Максим. Автобиография и спомени", С., 1993 г.

2 коментара:

raindog said...

A bugarskata propaganda vo Makedonija?!?!? za toa nemate dokumenti a?

Anonymoussaid...

Na mamuti u usta ciganska svinjo makedonija je srpska .

Post a Comment

 
28.03.2006-2009 © Copyright by HISTORY OF MACEDONIA, ИСТОРИЯ НА МАКЕДОНИЯ, MACEDONIA HISTORY  |  Template by Blogspot tutorial