Saturday, October 14, 2006

6 15 години от смъртта на Иван Михайлов

| More

Днес (5.09.2005) се навършват 15 години от смъртта на Иван Михайлов 26. 08.1896 - 5.09.1990

Иван (Ванчо, Ванче) Михайлов Гаврилов (Радко, Радко Деянов) е роден на 27 август (стар стил) 1896 година, в някогашната Щипска махала "Ново село". Произлиза от известна търговска фамилия. Баща му се е казвал Михаил (на "галено" в този край, хората кръстени Михаил, са наричани "Мише") Гаврилов, а майка му-Костадина.

Семейството е поддържало връзки с местния революционен комитет, като не веднъж е криело в своя дом войводите Мише Развигоров и Тодор Александров. Иван Михайлов постъпва като първокласник в местното Новоселско екзархийско училище  през размирната 1903 г. Четири години по-късно, той напуска нелегално родния край и се установява при баща си (който по това време живее в свободните предели на Отечеството, избягал поради "афера" в Щипския революционен комитет).

В София завършва 5 (сегашен) клас, а през учебната 1908-1909 г. (след завръщането им в Щип) и 6 клас, в местното османско училище. През 1909 година е записан в известната Солунска Българска мъжка гимназия "Св. Св. Кирил и Методий". В града, където е основана революционната организация на македонските и тракийските българи, престоява около 3 години. С началото на бойните действия от Първата балканска война, учебния процес  в училището е нарушен и учениците са разпуснати. Завръщайки се в Щипско, той вижда с очите си болката и страданията на мнозина местни семейства, които принудени от настъпващите сръбски войски напускат (повечето от тях, завинаги) родните места.

По настояване на баща си, през 1914 г. Иван Михайлов постъпва в Скопската сръбска гимназия. В нея той усвоява отлично сръбския книжовен език, като ученолюбието и упоритостта му печелят симпатиите на учителите. Незакъснява и предложението към него-предлагат му като стипендиант на сръбското министерство на образованието да продължи обучението си в който си избере университет в Европа. През този период от неговия живот, в курортното селище Врънячка баня, се среща на живо и със сръбския престолонаследник-Александър Караджорджевич.

След Освобождението на Македония (1915 г.), Иван Михайлов е назначен за български чиновник в Щип. През 1918 г. влиза в редовете на българската армия като кавалерист в ІV Артилерийски полк, София. На следващата 1919 г. е демобилизиран,  след което решава да следва "Право", в Юридическия факултет на Софийския университет. Оттогава датира и дружбата му с Тодор Александров (негов съгражданин и близък приятел на баща му). С времето това приятелство прераства в едно забележително взаимно доверие като за няколко години младия кандидат-юрист става може би  най-близкия сътрудник на главния ръководител на възобновената ВМРО. По това време, той става известен в революционните среди с прозвището "Скромния". 


През 1922 г. Иван Михайлов прекъсва обучението си, след като взема дейно участие  в разгрома на т. нар. "предатели" в Македонското революционно движение ("федералисти"). През 1922-23 година е преследван от режима на Стамболийски. В тези трудни моменти изпъква ярката му публицистична дарба. Не една и две стават неговите статии публикувани в печатните издания на македонските бежанци в България.
По същото време заедно с верните му съратници Йордан Чкатров от Прилеп и Кръстьо Велянов от Крушево - Иван Михайлов създава Македонското студентско дружество "Вардар" като е избран за негов пръв председател. След убийството на Тодор Александров на 31 август 1924 година, напористия щипянин постепенно измества останалите си конкуренти от лидерския пост. Краят на 20-те години го заварват начело на "дясното крило" на Организацията. До 1934 г. освен продължаването на революционната борба в поробените от сърби и гърци земи, Иван Михайлов акцентира и  върху съпротивата срещу влиянието  на т.нар. "федералисти" сред македонските бежанци. Пак под негово давление в София започват да се публикуват поредици от книги и брошури, разясняващи и защитаващи основните принципи на освободителната борба на македонските българи. Лично по негово настояване се сменя окончателно и тактиката за противодействие срещу новите поробители на Македония. Въвеждат се т. нар. "петорки" (малочислени терористични групи, намиращи се под прякото подчинение на ръководството). В резултат на тази промяна, само във Вардарска Македония (по това време "Вардарска Бановина") в продължение на около 15 години са осъществени няколкостотин атентати, някои от които получават широк отзвук както в сръбския и българския, така и в международния печат. Това неминуемо изостря вниманието на мнозина европейски интелектуалци и учени към ВМРО. Широко популяризирайки борбата за освобождение от сръбското и гръцкото господство в Македония, за освободителната кауза са спечелени някои среди в многонационалната предвоенна Югославия, като например "Усташите" в Хърватия и техния лидер, Анте Павелич. Най-забележителния резултат от сътрудничеството между двете формации е показната екзекуция на сръбския крал Александър, осъществена в Марсилия през 1934 г.

В личен план през декември 1926 г. Иван Михайлов се сгодява за Мелпомена (Менча) Кърничева (застреляла година преди това във виенския Бургтеатър Тодор Паница). Негови противници го обвиняват за пореден път в материализъм, като изтъкват, че водещия му мотив за промяната в семейното му положение е по-скоро доброто финансово състояние на неговия бъдещ тъст. Всъщност, дали са прави или не можем да разберем от дългия съвместен живот на двамата, изминал по спомените на редица очевидци, "в хармония и лично уважение".

Със сигурност един от най-щекотливите въпроси, които се задават относно Иван Михайлов е защо те с Менча нямат деца. По този повод известна яснота дава самата Менча:


"... и двамата взехме решение да не създаваме поколение, ...което при всички положения, би ни затруднило...".

След преврата на 19 май 1934 г., всички прояви на националноосвободителните движения в България са забранени. Остават да функционират само техните "легални" представители-съответно Македонския, Тракийския, Добруджанския и Заподнопокрайнския културен институт. Новите политически реалности в страната довеждат до редица трусове във ВМРО. Затова, стремейки се да изпревари събитията, Иван Михайлов еднолично решава всички структури на Организацията в Пиринска Македония да се "самообезоръжат". Но и това не помага. Затова през 1935 г. той и съпругата му напускат завинаги България. Първоначално се установяват в Турция, където пребивават в нелегалност близо четири години, първоначално в град Кастамону, а по-късно в Анкара и на остров Буюк Ада (Принкипо).

През 1938 г. емигрират в Полша, където живеят до около 1940-1941 година. Малко след навлизането на германските войски в страната, те напускат Варшава и се установяват в "Независимата Хърватска държава" (1941-45). Тук живеят близо 4 години, през които бившия ръководител на ВМРО непрестанно се интересува от ситуацията в частично освободените македонски земи. Въпреки, че до край остава верен на вековния идеал за национално обединение на България, българското пронацистко правителство по това време, оглавявано от проф. Богдан Филов не само, че не отменя издадената му десетилетие по-рано смъртна присъда, но и му дава ясно да разбере, че е нежелан в "Царство България".

В края на войната на Балканите (есента на 1944 г.), Иван Михайлов е използван от германските ръководители като коз за техния по-продължителен престой  в района. Тяхната идея е да се създаде една марионетна държавица с неясно начало и с още по-неясно бъдеще, носеща гръмкото название "Независима Македония". Истинските им подбуди
обаче е да спечелят допълнително време, нужно им за пълното и безпрепятствено напускане на германските войски от територията на окупирана Гърция. Според плановете на нацистите,  ръководител на инспирираната от тях "македонска държава" трябва да стане Иван Михайлов. Съгласно разпорежданията,  в началото на септември той отпътува от Загреб за София. След проведената в Скопие на 6 септември обстойна среща със свои верни последователи,  Иван Михайлов слага край на нацистките очаквания, като заявява на свой ред:



"Часът е вече дванадесет и пет"

С новото поробване на Македония от "тайните сръби" (както сподели наскоро Филимена Марковска), Иван Михайлов окончателно се установява под чужда самоличност в едно римско предградие, откъдето в продължение на повече от 55 години пише статии за в. "Македонска трибуна" (някои от тях подписва с псевдонима "Булгарикум") и обнародва своите мемоари. Неговата спътница в живота - Менча Кърничева, умира през 1967 година.

Иван Михайлов издъхва в ранните зори на 5 септември 1990 година. Погребан е до Менча...

6 коментара:

Historian said...

Фамилия Марковски

ВЕНКО МАРКОВСКИ
/Вениамин Миланов Тошев/

Той е роден през 1915 г. в Скопие. Следва славянска филология в СУ "Св. Климент Охридски", а през 1941 г. е арестуван заради антифашистката си поема "Бие дванайсет". Първите му, предкомунистически концлагери са "Гонда вода" и "Кръсто поле", по-късно става партизанин, междувременно сътрудничи активно на левия печат. През 48-ма Марковски, който до края на живота си е убеден идеалист-сталинист, влиза в конфликт с Тито, лежи в затвора, а от 56-до до 61-ва е заточен в лагера "Голи оток" - остров в Адриатика, където Тито е пращал вътрешните си политически противници. "Голи оток - островът на смъртта", се нарича непубликуваната още у нас книга на Марковски за страшния концлагер. Тя е издадена само в САЩ. Самият остров - пусто и каменисто място, е избран не от друг, а от известния по-късно сръбски дисидент Милован Джилас за тази човеколюбива цел... Както се казва, който няма грехове, пръв да хвърли камък...
През 1965-та Венко Марковски се преселва в България окончателно. Под личното покровителство и по поръчка на Тодор Живков пише книгата "Кръвта вода не става" - отговор на тритомната "История на македонския народ". Това е едно от най-задълбочените изследвания на македонския въпрос. Книгата е написана през 71-ва, издадена е 10 години по-късно, и целият тираж е унищожен на склад, пак по желание на Тодор Живков. "Всъщност Живков използваше Венко Марковски като скрит коз - смята Вени Марковски. - В политическата интрига на сложните отношения между София, Белград и Москва, Венко Марковски беше оръжието, което ту се вадеше, ту се скриваше." Внукът му смята, че внезапното академично звание, дадено на Венко Марковски през 1979 г., както и обявяването на академика за герой на НРБ по-късно, е в отговор на влошените отношения с Югославия. Венко Марковски живя със семейството си във вилите на ЦК в Банкя до края на живота си, под строга охрана. "Чудех се защо го охраняват така добре; но по-късно разбрах, че редица бивши концлагеристи от "Голи оток" загиват при странни обстоятелства" - признава Вени. Другият внук, Игор Марковски, казва за дядо си:

"Беше много безкористен човек. Не искаше да купува къща. Не искаше имоти. При него идваха всякакви хора за ходатайство, и той обикновено им помагаше. Няма да забравя как един важен човек от БАН дойде да плаче на дядо за апартамент - имал голямо семейство и т.н. Дядо му помогна - дадоха му петстаен апартамент - е, вярно, не в центъра, а в краен квартал. После оня донесе дамаджана с вино, кълнеше се: - Ще си туря потрета ти на стената, докато съм жив, ще е там. Същият после стана виден политик, шеф в Народното събрание, а скоро след 10 ноември пусна голяма статия срещу вече мъртвия ми дядо. Срещнах го на един коктейл и го попитах: "Как е апартаментът?" Той почервеня и запуфтя, после духна. Да е жив и здрав, няма да му кажа името, но той ще се сети, като прочете това. А и хората ще се сетят."

www.veni.com/articles/news-sega-070899.html

Historian said...

ФИЛИМЕНА ВЛАДИМИРОВА МАРКОВСКА

Вдовицата на Венко Марковски живее в луксозна държавна вила и се заканва да даде под съд община Банкя

На 180 кв.м. срещу 10 стотинки /по курса 2003 г./ месечен наем живее вдовицата на видния пролетарски поет Венко Марковски

И в Банкя, както навсякъде в София, жилищната площ не достига, повече от 700 семейства са картотекирани като крайно нуждаещи се. Същевременно съществуват истински оазиси на разкоша. Разкош за някои, разбира се.

Улица “Ропотамо” в известна степен се явява съперник на боянската “Секвоя”. Особено респектира карето от 20 декара с вили на бившето УБО, строени през 1961 г.

Палати за отмора и творчески занимания след усилена държавническа работа тук са получили синдикалният лидер Дюлгеров, академиците Сава Гановски, Георги Джагаров, Панталей Зарев и покойният Венко Марковски.

Вилите на Джагаров, Гановски и Зарев след 10 ноември са стопанисвани от БОДК и до днес стоят неизползвани. А останалите две – на Дюлгеров и Марковски, са предадени на общинския съвет на Банкя. В “дюлгеровата” вила вече е настанена фирма, която плаща на общината 120 хил. лева. Но във “вилата на Марковски” 180 кв.м. разгъната площ плюс луксозен гараж, стая за прислуга и около 2 декара двор, продължава да живее единствено вдовицата на “писателя” срещу месечен наем от 100 (сто) лв. Нещо повече, г-жа Марковска се е заканила, че ще даде под съд общинарите, ако направят опит да и увеличат наема, и ако общината все пак спечели, писателшата ще излезе от вилата само мъртва.

Трогателно наистина. Възрастната жена не може да живее на улицата, след като е прехвърлила апартамент от 120 кв.м. (ул. “Оборище” - София) на дъщеря си. Не може да отиде и при своя внук, известния журналист Игор Марковски, също с напълно задоволени жилищни нужди, нито като Вечната Багряна да наеме стая в старчески дом.

Казват навикът бил втората природа на човека. Т.е. страшни са свикналите да получават. Но трябва ли общинската власт да бъде глезеща ги майчица, а мащеха за други?

ПЛАМЕН АНАКИЕВ

В-к "Демокрация" от 22 февруари 1992г. Брой 45 (621)

Historian said...

Във връзка с констативен акт №2/30.08.1999 г. по чл. 85 ал.2 от НРПСУРОИ и писмо с изх.№ПР-94-Ф-2/20.08.1999 т. от Район "Банкя", е изготвена проекто-заповед на Столична община на основание чл. 65 от ЗОС за изземване на имот - Вила №5, находящ се в гр. Банкя, ул. "Ропотамо" 10 от Филимена В. Марковска, който се държи на отпаднало правно основание. Тъй като лицето не е освободило доброволно имота въпреки отправената покана и принудителното изпълниние е трябвало да се извърши със съдействието на органите на Полицията.

До 11.08.1999 г. Филимена В. Марковска дължи наем в размер на 3,085,995 лева и отказва да освободи доброволно незаконно изградената в частен имот Вила № 5, същевременно общинската администрация бездейства и прикрива случая, а незаконно настанената наемателка продължава да заплаща 10 стотинки месечен наем...
----------------------------------------

ВЕНИ МИЛАНОВ МАРКОВСКИ

Вени Марковски кандидат за кмет на София (НОВИНАР) - 2002/9/21

Роден на 3-и април 1968 г. в една, според някои друга, столица - Скопие.
Основно образование - 107 основно училище "Хан Крум" (тогава "Ламби Кандев")
Средно образование: 114 английска езикова гимназия "Лиляна Димитрова"
Висше образование: магистър по право, юридически факултет на Софийски университет "Св. Климент Охридски"
Работил като: системен админстратор в Асоциация "Съобщения" (1990-1993 г.), основател и управител на втората в България Интернет компания БОЛ.БГ (1993 г.), координатор за България на Глобалната инициатива за политика в Интернет.

sofia.veni.com/b/php/veni/bg_biography.php

Спомени за Венко Марковски: "Спомените за дядо ми са значително повече от тези, които имам за баща ми. Това е естествено, защото съм бил само на 7 години, когато загива баща ми и на 19, когато умира дядо ми.
Освен това прекарвах голяма част от времето си в Банкя, където живееше дядо ми. Летни, пролетни и зимни ваканции - там, на чист въздух, сред хората, които преминаваха покрай вилата непрекъснато.
Вилата се намираше и все още се намира в един голям двор, който дели с още 4 вили. По онова време в другите къщо постоянно живееха Сава Гановски, Пантелей Зарев, Георги Джагаров, а във вила No. 4 първо бе Вълкан Шопов, а сетне - Петър Дюлгеров. Също в Банкя живееше и детският поет Асен Босев."

Historian said...

ИГОР МИЛАНОВ МАРКОВСКИ

Игор Марковски (25.05.1963) е завършил ВИТИЗ "Кр. Сарафов", (1984) специалност "Актьорско майсторство" в класа на проф. Сашо Стоянов и Университета за национално и световно стопанство (УНСС) (1998), висшата школа по мениджмънт и администрация - "Специалист по икономика на масмедиите". Бил е актьор в Търговище и театър "Сълза и смях" (до 1991) От есента на 1992 до 1999 вкл. работи във VOA-Europe - радио "Витоша". Един от основателите и редактор на в-к "Хайлайф"; автор и водещ на шоу програми и телевизионни предавания; Автор и глас на музикалните логотипи на радио "Сигнал плюс"; Бил е репортер и водещ на телевизионното предаване "Всяка неделя" (1995-1997); Автор и продуцент на радиопредаванията "Зебра" и "Фараон" по радио "Витоша" и на "Чиста зона" -предаване за българска популярна музика по "Дарик радио". Бил е мениджър на художниците Иван Яхнаджиев и Едмонд Демирджиян. Автор на публикации в периодичния печат за редица изложби за времето от 1991 до 1995г. След 1990г прави контакти и вързки с галерии извън страната и предлага творби от български автори, включително и по Интернет. Владее английски език.

www.am-bg.com/about.htm

Игор Марковски е роден на 25 май 1963 г. в Скопие, Македония. Учил е в 7-а гимназия в София. На 20 години завършва актьорско майсторство в класа на проф. Сашо Стоянов във ВИТИЗ, а след това и УНСС - управление на културата, маркетинг, реклама и PR. По разпределение 1 година работи в търговищкия театър. След това 5 сезона се изявява на сцената на "Сълза и смях". Марковски е един от основателите на радио "Витоша", където работи 7 години. Водещ е на първото телевизионно тото "5 от 35", на "Час по всичко", първото тв бинго във "Всяка неделя" и др. В дирекция "Връзки с обществеността" на ПФК ЦСКА работи от март 2000 г. След ден Марковски ще седне на стола на водещия на "Всяка неделя". Легендарната програма на БНТ възкръсва на Великден. Последният гост в студиото ще е бащата на перестройката Михаил Горбачов. Въпросите ще му задава лично Кеворк Кеворкян, Марковски ще предава питанията от зрители. Преди това на горещия стол срещу водещия ще седне тайнствена българка, емигрирала през 1946 г. Тя е много популярна в Латинска Америка, в сряда вечерта пристигна у нас от Уругвай. Името й се пази в дълбока тайна.

standartnews.mtel.net/archive/2002/05/03/faces/s3354_3.htm

Historian said...

Сърцето и мозъкът на Венко Марковски ще останат на земята, а не под нея

„Животът на Венко Марковски е преминал в големи изпитания и тревоги, в болести, затвори, концлагери, не само в Кралска Югославия, Царска България, но и в социалистическа Титова Югославия. Дългите затворнически години се отразиха на неговото здраве, но болестите не го плашеха, защото десницата му не се отделяше от молива и хартията. В концлагера Еникьой, Ксантийско той написа книгата, а не стихотворение „Орлицата”, а на Голи Оток в Адриатическо море, където излежа присъда от 5 години строг тъмничен затвор и 2 години лишаване от граждански права, създаде „Кормилото на историята”. Венко Марковски започва да пише на литературен български език в родния си град Скопие. Когато през 1938 г. идва в София, печата сонетния венец „Данте Алигери”, а също така на майчин език „Народни бигори” и редица книги като „Илинден”, „Чудна е Македония”, „Люлкина песен” и др. Едновременно пише на сърбохърватски и руски език. Венко е в първите редци в борбата за свобода на Македония и като голям патриот със съпругата и с малкия си четиригодишен син заминава да се бори с оръжие за нея. Навярно такъв случай няма никъде – да води по чукарите и планините и малкия син. Свободата за Венко беше всичко. Последствията за него не бяха важни, а преди всичко освобождението на Македония от сръбско робство. Тези негови надежди отлетяха като вихър, но той остана да се бори до последния си дъх от живота. Отново се върнахме в България, където макар и болен, с изгубено зрение на едното око, той не вдигна глава от белия лист и създаде епохалното произведение „Предания заветни” – цялата история на България, възпята в стихове с различна ритмика и специална форма на всяко предание. Създаде още сонетни венци, посветени на големите световни творци в изкуството. Книгата „Кръвта вода не става” е отговор на фалшификаторите на българската история... Венко Марковски е оставил повече от 55 книги на български майчин език, сърбохърватски и руски.

Помъчих се с няколко щрихи от творчеството на В. Марковски да ви осведомя за него и сега искам да отговоря на изказването на г–н Б. Димитров във вестник „24 часа”:

В НИМ вече 21 години се намират на съхранение мозъкът и сърцето на Венко Марковски. Още приживе Венко не само пред мене, но и пред свидетели поиска да се съхранят неговите сърце и мозък за българските поколения. Оставянето на мозъка и сърцето му в музея не са приумица на Венко, така се съхраняват още сърцето на Теодор Траянов, негов учител, на Марин Дринов и др. Академик Венко Марковски така поиска и така е направено. Г–н Б. Димитров не е този, който ще определя дали сърцето и мозъкът на Венко Марковски ще бъдат под земята или на земята. Никой няма право да се меси във Венковото желание. Редно беше г–н Димитров да говори с мен, да събере данни за живота, творчеството и желанието на Венко и тогава да изказва свое становище. Иначе всичко е изкуствено, преднамерено, непроверено мнение на човек, който не познава живота на един поет и творец, който е бил в служба на своя народ. Казвам на г–н Божидар Димитров – сърцето и мозъкът на Венко са завещани на поколенията и те ще останат на земята, а не под земята. Венко Марковски бе герой на Р България и такъв ще си остане и след смъртта със своето огромно творчество.”

Филимена Марковска, съпруга на Венко Марковски. Frognews.bg

Historian said...

Случајот „Венко“

Јоне Кочо, Струга

Со Венко се запознав во годините кога тој немаше каде да се засолни. Беше напаѓан, но не беше оставена намира ни неговата сопруга Фила, со која бев колега на студии. Колку за потсетување, ќе споменам еден час по семинарски работи кај проф. Харалампие Поленаковиќ. Реферираа Филимена Марковска и Славчо Николов. Темата се однесуваше на Венко и Рацин. Филимена ги опиша средбите на Венко со Рацин, мислам, во нивниот дом. Дозволувам некој од дваесетината слушатели да запомнил и поинаку нека се искаже. По прочитувањето на семинарските работи, се разви дискусија. Еден од студентите и' се нафрли на Фила дека сака да го издигне мажа си над Рацина. Фила се расплака, но не му остана должна. „Ти убаво знаеш како ти ги дотера Венко твоите први песни за да можат да се објават!“ му рече.

Овој случај ме доведе во улога на сведок од Фила пред Венко, односно да кажам како било. Според сето, Венко не и' верувал на Фила за дискусијата на нашиот состудент, па така јас сведочев. Оттогаш повеќепати, на минување покрај нивната куќа, сум се сретнувал со Венко, а двапати и седнавме. Едниот пат во Тетово, кога дојде со Волче Наумчески и Зекирија Неџати на литературно читање. Вториот пат беше во Струга. Беше дојден со Фила, со ќерка му и со уште еден, кого не го познавав. Тоа како да ни беше видување за проштавање. Набрзо потоа се слушна дека Венко бил во Бугарија. За тоа дека Венко бил следен на секој чекор ми кажуваше лично тој, а за контактирањето со него бев повикуван повеќепати на сослушување. Дали било отворено досега не сум се интересирал.

Сметам дека на Венка не му треба рехабилитација. Кој е Венко треба да се одредува според она што е напишано со негова рака, што произлегло од неговиот ум. Денес имаме стручна литературна критика, работите не се оставени како некогаш на еден Митрев. Преку стручната критика, преку литературната наука работите ќе си дојдат на своето место. Притоа, никогаш да не се отфрлува и тоа што го напишал на бугарски јазик. Што ќе остане од Прличев ако му го отфрлиме „Сердарот“ само затоа што е напишан на грчки јазик? Или, да го земеме Ангелко Крстиќ. Неговиот „Трајан“ е многу повеќе српски ориентиран отколку што се бугарски Венковите „Орлицата“, „Кормилото на историјата“ и други. Дури и придружните бугарски критичари не го третираат Венка сосема на бугарска страна. Посебно е интересен предговорот на „Орлицата“ од Џагаров, во чиј воведен дел, колку што се сеќавам, се вели: „Венко и' припаѓа на партијата и на Македонија“.

Секакво сецирање на творештвото на Венко Марковски на едно, на друго или на трето (има напишано некои песни и на руски јазик) е поделба на личноста. Всушност, мозокот и срцето, веројатно, ќе му бидат вратени таму каде што треба и тоа така ќе биде пренесено каде што намира ќе почива неговиот дух. Во спротивно, мир ќе немаме - и Венко и ние. Рацин засекогаш ќе остане Рацин. Венко засекогаш ќе си биде Венко. Самиот Венко, чинам, се има искажано за Рацин исто како што Коле Неделковски се има искажано за Венко. Впрочем, Венко беше овде и кога „си отиде“. Неговата присутност беше двојна: а) како заслужен поет, како голем поет - за тие кои го почитуваа во вистинска смисла на зборот и вистински ги печеше тоа што случи со него; б) како сенка и во сонот - за тие кои на каков било начин придонесле за да биде протеран од родниот крај...

Имаме и такви кои го осудуваат Венко затоа што примил почести од туѓа држава, без разлика што и самите примиле почести од други држави кои порано ни биле татковини колку што тогаш ни била и Бугарија. „Согледајте го нашево време!“ може да им се рече на таквите и ништо повеќе. Или самите нека го прочитаат она место каде што на осудениот му ставаат венец од трње за потсмев. Таков беше и венецот од Венко, а ова што некои овде му судат личат на оние за кои Исус се молел: „Прости им, Господе, не знаат што прават“.

от: Утрински вестник

Post a comment

 
28.03.2006-2009 © Copyright by HISTORY OF MACEDONIA, ИСТОРИЯ НА МАКЕДОНИЯ, MACEDONIA HISTORY  |  Template by Blogspot tutorial