Thursday, November 16, 2006

0 ГЕОРГИ КАСТРИОТА-СКЕНДЕРБЕГ (1405—1468 г.) И ОТНОШЕНИЕТО НА ДЕБЪР И ОХРИД КЪМ ОСВОБОДИТЕЛНАТА МУ БОРБА

| More

Академик Иван Снегаров

ГЕОРГИ КАСТРИОТА-СКЕНДЕРБЕГ (1405—1468 г.) И ОТНОШЕНИЕТО НА ДЕБЪР И ОХРИД КЪМ ОСВОБОДИТЕЛНАТА МУ БОРБА

от: сп. Исторически преглед, кн. 2, 1968, 60-65 стр.

Османските турци умело използували военната слабост на Византийската империя и на другите държави в Балканския полуостров. Раздирани от феодални размирици, тези държави не могли да се сдружат за отпор срещу нашествениците. След като завладели Мала Азия и установили столицата си в гр. Бруса, турските султани кроели планове да завземат целия Балкански полуостров и оттам да разширят владенията си в Централна Европа. В 1354 г. турците преминали Дарданелите, завзели Галиполи (Гелибол) и се устремили към Одрин, гдето в 1365 г. била преместена султанската столица.

Утвърдени в Тракия, турците често нападали България и предприемали военни походи в Източна Македония, която тогава се намирала под властта на сръбския феодал Углеш със столица гр. Сер. В 1371 г. Углеш и неговият брат крал Вълкашин, който владеел Западна Македония със столица Прилеп (в Днешното село Варош близо до днешния град Прилеп), настъпили с голяма войска срещу турците, за да ги изгонят от Тракия. Б битката на 26 септември 1371 г. при Черномен (при р. Марица) те били убити и съюзните им войски напълно разбити. Победителите се втурнали в Македония и както описва атонският монах Исаия, всели ужас сред тамошното християнско население [1] (българско и гръцко). С тази голяма победа действително започнало „турското господство над южните славяни. [2]

Приемникът на Вълкашин, неговият син-“Крали Марко”, побързал да се признае за васал на турския султан и се задължил да участвува в турските военни походи. Също и велбъждските деспоти Иван Драгаш и брат му Константин били принудени да плащат на султана данък. Заплашена била Сърбия. Нейният княз Лазар се приготвил да спре настъплението на турците. В 1389 г. многочислека войска от сърби, българи, албанци, власи, унгарци и поляци под негово водителство се срещнала в Косово поле с турските войски, предвождани от султан Мурад І, но била разбита, загинал и княз Лазар. Едни юначен сърбин Милош Обилич успял да се вмъкне в шатрата на султан Мурад І и да го убие, но тази загуба не спряла турските нашествия на запад в Албания, на север и североизток към Дунав.

Нова турска военна сила начело със султан Баязид I, син на Мурад I, наречен “Илдаръм” ( Иълдъръм, Баязид Светкавица), идвала от Мала Азия. В 1393 г. паднало под турска власт Търновското царство, а в 1394 г. в битката срещу влашкия воевода Мирчо бил убит Крали Марко и неговото владение в Македония било присъединено към турската държава. Скопие, Прилеп, Битоля, Охрид и други градове станали важни стратегически бази на турците. Оттам те почнали да пристъпват в Албания с цел да излязат на Адриатическо море. Албания тогава била разделена между много феодални владетели. Те се признали за васали на турския султан със задължение да участвуват във военните му походи и да му плащат всяка година определен данък. Заплашвани от Венецианската република, която владеела край адриатически градове в Албания, албанските феодали не се опитали заедно да се противопоставят на турската държава, която в началото на XV в. се намирала в критично положение поради нашествието на монголите начело с Тимур-хан (Тамерлан) в Мала Азия и междуособната война на синовете на султан Баязид, убит в сражението с монголите при Ангора (Анкара) в 1402 г.

Новият султан Мухамед I продължил завоевателната борба на предшествениците си в Балканския полуостров. Турците нахлули в Албания, завладели южната й част и наложили там своя военно феодален строй (спахии).Султан Мурад II завзел Централна Албания и поставил турски гарнизони в градовете, като оставил на местните феодали владенията им при условие, че ще изпълняват задълженията на турски васали (участие в походите на турците със своя войска и плащане годишен данък). Един от тези феодали бил Йоан Кастриоти, владетел на планинските покрайнини Мат и Дебър, [3] по произход славянин (прадядото на Скендербег се наричал Бранила). [4] Притиснат от Венеция и от Турция, той водил колеблива политика, ту ставал съюзник на Венеция в борбата й против Турция, ту пък се признавал за васал на турския султан. В знак на вярност в 1423 г., той дал на Мурад II трима от синовете си като заложници в Одрин, най-малкият от тях Георги Кастриоти добил военно образование в придворното училище в Одрин, станал мохамеданин с име Скендер (турска форма на Александър) и се отличил със своята ловкост, храброст и интелигентност.

Няма достатъчно исторически извори за неговия живот и борческа дейност. [5]
Главен извор е биографията на Скендербег, написана на латински език от хуманиста, албанец по произход, Marinus Barletius под заглавие Historia de vita et gestis Scanderbegi, Epirotarum principis, Roma 1508-1510. Неговият борчески живот е добил легендарен характер в паметта на албанския народ и на българското население от Шар планина до Охридското езеро. Българите-мияци в Дебърско се гордеят с неговото героично дело и се смятат за негови потомци. [6] Това се дължи на обстоятелството,че в продължителната борба (близо 24 години) на Скендербег срещу турците е участвувало и българското население в неговото феодално владение. То е запазило още свежи спомени за тоя балкански герой. Народните предания са вдъхновили охридския поет Грегор Пърличев да възпее Скендербег по омировски начин в поемата си, написана на литературен гръцки език „ Скендербей". [7]

С Георги Кастриоти се гордеят и албанците, те го смятат за свой национален герой. Приема се, че той се родил в 1405 г. и бил на 18-годишна възраст, когато баща му го дал за заложник на султан Мурад II. За бойните си способности той спечелил доверието на турския султан. Участвувал в турските походи като пълководец и заради проявената храброст бил причислен към турската военна аристокрация със званието бег. В 1438 г. Мурад II го назначил за управител (субашия) на укрепения град Круя (или Кроя) главен град на турския санджак „Албания", който обхващал приблизително днешна Централна Албания, а в 1440 г. бил поставен за управител (санджак-бей) на Дебър.

Пребивавайки в тази област, Скендербег все повече се свързвал с народните маси, които се готвели за въстание срещу турците.За това ще да му въздействува баща му, турски васал, който както се каза, бил феодален владетел на областта Мат (в Северна Албания). Освен това той влязъл във връзка с Венецианската и Дубровнишката република, с неаполитанския крал Алфонс V и с Ян Хунияди (в българските народни песни Янко Сибинянин), който успешно отбивал пристъпите на турските войски в Трансилвания. В 1443 г. унгарската войска достигнала до р. Морава и при гр. Ниш принудила многочислената турска войска, предвождана от “румели валиси” (върховен началник на турските войски [8] Балканския полуостров) Касъм паша, да се оттегли на юг. Скендербег, който като турски управител на Дебър също взел участие в тази битка, напуснал бойното поле и се върнал в Дебър.
Революционното възбуждение на населението там и намалението на турските военни сили в Албания го насърчили да се вслуша в гласа на народа и да започне решителна борба срещу турското господство. Най-напред превзел важната крепост Круя, гдето на 28 ноември 1443 г. сутринта се развявало вече знамето на феодалния род Кастриоти (черен двуглав орел на червено поле), което и станало национално знаме на независимата албанска държава. След това той превзел други градове и крепости, между които н Светиград (при сетнешното турско селите Коджаджик) в Дебърско.погранична крепост.С цел да създаде единна албанска държава Скендербег свикал в гр. Алесио (Леш) на съвещание („кувенд”) другите феодали в Албания. Те сключили военен съюз, наричан А л б а н с к а л и г а, за обща борба срещу турците (март 1444 г.). Скендербег бил определен за върховен вожд на обединените военни сили. Оттогава той водил упорита съпротива срещу турците до края на своя живот, като привличал самоотвержени бойци от Албания и Дебър, а вероятно и от охридската покрайнина Дебърца (Долна и Горна). Изобщо здрава опора му било борческото албанско и българско население в тези области, за да отбива усилените опити на турските султани Мурад II и неговия син Мухамед I да възстановят своята власт в Албания.

Иначе Скендербег бил поставен пред големи трудности. Негов неприятел била Венецианската република, която нямала интерес да бъде създадена обединена независима албанска държава. По нейни интриги някои албански феодали (Дукагин в Северна Албания, Арианити в Средна Албания) се отказали от съюза си със Скендербег и водели самостоятелна политика, дори влизали във връзка с турските султани и Венеция. Освен това близки сътрудници на Скендербег ставали изменници и помагали на турците. При все това той със своята армия, попълвана от боеспособня патриоти, изкусно използувал планинските препятствия в Северна Албания и Дебърската област и нито Мурад II, нито Мухамед II, завоевателят на Цариград, не могли да сломят неговата съпротива.

През пролетта на 1448 г. султан Мурад обсадил с голяма войска крепостта Светиград. Гарнизонът в Светиград, който се състоял от албанци и българи, е отбранявал мъжествено тази важна крепост до есента на 1448 г. Турците обаче открили водопровода на крепостта, спрели водата и храбрите защитници се принудили да прекратят отбраната на Светиград. Турската войска, въпреки че претърпяла много загуби, в 1450 г. обсадила главната крепост Круя и я атакувала с топовни гранати. Отбраната па Круя била ръководена с голямо изкуство от Скендербег, който бил подпомаган особено от селското население. Той непрестанно нападал турската армия от съседните планини. Султан Мурад II се видял принуден да снеме обсадата на Круя и се върнал в Одрин, като според едно известие оставил на бойното поле 2000 убити
турски бойци.

Мухамед II продължил с още по-голяма настойчивост борбата на баща си срещу Скендербег. Подкрепвай с войска и артилерия от неаполитанския крал Алфонс V, Скендербег в 1456 г. се борел да спре настъпателните походи на турците и да освободи гр. Берат (Белград) в Южна Албания от турското владичество, но претърпял поражение поради предателството на неговия бивш сътрудник Мойсо Големи.

В началото на септември 1457 г. турският султан навлязъл с голяма турска войска в Албания с прицел да превземе Круя. Скендербег и тоя път разбил нашествениците. С тази победа той се прочул в Европа като храбър пълководец и защитник на християнското население подобен на прославения вече трансилвански воевода Ян Хуниади. Папа Калист III, насърчен от този успех на Скендербег, подготвял кръстоносен поход против турците и поканил и Скендербег да вземе активно участие. Обаче този кръстоносен поход се подготвял бавно: Ян Хуниади умрял в 1456 г., а другите западни държавни дворове не виждали ясно турската опасност за цяла Европа. Понеже кръстоносният поход на европейските държави не се осъществил, в 1460 г. Скендербег приел предложението на Мухамед II да сключат примирие за три години. С това той целял да укрепи военните си позиции и да подготви народа за нова борба срещу Турция. През време на примирието той помогнал на новия неаполитански крал Фердинанд (син на Алфонс V) да потуши въстанието на неаполитанските барони, които искали да поставят за крал потомък на Анжуйската династия.

В 1462 г. изтекъл срокът на примирието и Мухамед II предприел нови походи срещу Скендербег, но не успявал да го победи. Очаквайки да се организира кръстоносният поход от папата, в 1463 г. Скендербег сметнал за полезно да сключи с Турция мир за десет години. Но Венецианската република побързала да отвори война на Турция и сключила военен съюз със Скендербег. Борбата на Скендербег срещу турците влязла в нова фаза. В 1464 г. той разбил 14 000 турска армия близо до гр. Охрид, храбро отблъснал в 1465 г. също и петте турски настъпления. В 1466 г. Мухамед II начело на 15 000 турска армия нахлул в отбраняваната от Скендербег Албания и обсадил Круя, но крепостта била героично Защищавана от албанския гарнизон и Скендербег нанасял чувствителни удари в тила на турската войска. След двумесечна обсада на Круя турският султан се оттеглил оттам, като възложил да продължи обсадата на тази крепост на Балабан паша (потурчен албанец), и построил близо до нея укрепен град, който нарекъл И л б а с а н (Елбасан, сир. непревземаемо място). При все това турците не могли да превземат Круя, а в 1467 г. бил убит Балабан паша. Безуспешна била и третата обсада на Круя, извършена от Мухамед П през юли 1467 г. В момента, когато Скендербег свикал на съвещание албанските феодали, за да организират обща борба срещу нашествениците, той се разболял тежко и умрял в Алесио на 17 януари 1468 г. Албанците обаче, въодушевени от неговите героични дела, не паднали духом и продължили борбата срещу турците, които успели да превземат Круя едва след двегодишна обсада в 1476—1478 г., а Шкодра в 1479 г., Алесио в 1506 г., Дулчино в 1571 г. В действителност борбата на албанците срещу турското господство продължила чак до Балканската война, когато по решение на великите сили се създаде независима албанска държава, която смята за свой основател Скендербег и затова е приела за свое национално знаме неговото знаме. [8]

******

Както се каза вече, Скендербег е любим герой и на българското население по р. Черни Дрии и Охридското езеро. Турските походи срещу тоя храбър защитник на свободата се насочвали често през Охрид. Отглас от ударите на дебърския юнак слушали и жителите на славната столица на българския цар Самуил. Няма ясни сведения как се отнасяли те към величавата дълголетна освободителна борба на съседите им дебрани, предвождани от Скендербег, но не може да има съмнение, че те се радвали на техните победи и жалели при техни несполуки.

Султан Мухамед II е пребивавал в Охрид повече или по-малко време в зависимост от военните действия към Дебър, Круя и Шкодра. Има едно достоверно известие на кратовския книжовник Димитър, че в 1466 г., връщайки се от Албания, Мухамед II е заповядал охридският архиепископ Доротей, славянин по народност, да напусне Охрид и да се пресели в Цариград, откъдето вероятно го заточил неизвестно къде в Азиатска Турция. Заточени били заедно с него също и видни охридски боляри и духовни лица. Наместо Доротея по заповед на същия султан бил поставен на Охридския престол бившият цариградски патриарх Марк Ксилокаров, грък по народност. [9] От тези факти може да се заключи, че Мухамед II възнамерявал да погърчи Охридската архиепископия, понеже се съмнявал във верността на нейното българско паство и български клир. Той не се решил да унищожи тази българска църква, както станало с Търновската патриаршия в 1393 г. и с Ипекската (сръбската) патриаршия през XV в. и както постъпил след няколко века (в 1767 г.) султан Мустафа III със същата Охридска архиепископия по интриги на цариградския патриарх Самуил Ханджери. Като причина, за да не посегне Мухамед II на Охридската архиепископия, може да се смята, че Цариградската патриаршия, покрусена от падането на Цариград под турска власт и от унищожението на Византийската империя (1453 г.), не могла да мисли още за завоевания, а гледала да запази дадените й от завоевателя привилегии. Освен това още било здраво убеждението на официалните гръцки и турски кръгове, че Охридската архиепископия, която се наричала архиепископия на Първа Юстиниана, била учредена от византийския император — законодател Юстиниан I (527—565).

Пита се: защо турският султан се усъмнил във верноподаността на висшето общество в Охрид? Кратовският книжовник Димитър, който съобщава за заточението на охридския архиепископ Доротей, не дава ясен отговор, говори общо за междуособия в Охрид. Но съществува преписка между молдавския воевода Стефан Велики (се marе) и архиепископ Доротей. Молдавският княз го моли да отиде в Молдавия, за да постави нов митрополит молдавски вместо починалия Висарион. Архиепископ Доротей му отговаря, че не може да предприеме такова пътешествие, понеже по заповед на турския султан, който се връщал от Албания, той се изпраща на заточение заедно с някои охридски боляри и клирици. Тази ценна по съдържание преписка била открита от руския славист Виктор Григорович в 1845 г. е библиотеката на Рилския манастир (писмата били приложени в края на гръцката Синтагма на Матей Властарис), но автентичността на тези писма се оспорва от някои историци. Преди повече от 30 години обнародвах статия, в която изтъквах,че във всеки случаи тази преписка съобщава един важен исторически факт: заточението на охридския архиепископ Доротей по заповед на турския султан Мухамед II, поради това че между болярите и клира в Охрид избухнал раздор („крамола"). Дори да предположим, че двете писма са съчинени от някой славянски книжовник в Охрид или в Рилския манастир, съчинителят, като съобщава достоверно известие за отстранението на архиепископ Доротей от Охридския престол, е добавил и съобщение, което е чул навярно в Кратово или в Охрид, че раздорът между охридските боляри и църковния клир, възглавяван от архиепископ Доротей, е предизвикал тази наказателна мярка на султан Мухамед II.

В какво се състоял този раздор, който без съмнение се видял на султана вреден за турската държава? Пред неговите очи виновни са били архиепископ Доротей и болярите в Охрид. Той се връщал от война със Скендербег, когото не можал да победи, и недоволен, дори разгневен е свързал охридския разговор с несломимата съпротива на Скендербег, изтълкувал го като обществено движение да се помогне на дебърския герой. Обаче в какво се състояло конкретно несъгласието между охридските боляри и архиепископ Доротей, няма никакви сведения. Ако разпрата се явила само поради някой вътрешен въпрос, то султанът едва ли би приложил такава крайна мярка към болярите и архиепископ Доротей. Очевидно крамолата между тях имала политически характер. Вероятно двете страни нямали еднакво отношение към борбата на Скендербег. И двете страни били подозрени, че симпатизират на Скендербег, но ще да се различавали относно формите на подкрепата, която биха могли да му дадат, в съгласие с активното участие на дебърското българско население в борбата на Скендербег. [10] За да се осуети всякакво движение е Охрид и околността му е подкрепа на Скендербег и борещото заедно с него православно население, турският султан поставил за духовен началник в Охрид чужденец грък, който му вдъхвал надежда, че ще предпази своето паство (българи и албанци) от действия против турската власт в този момент конкретно в помощ на Скендербег. След завладяването на Цариград в 1453 г. Мухамед II се отнесъл веротърпимо и с уважение към цариградския патриарх, като го признал за етпарх на руммиллети (православните гърци) и отговорен за верноподанността на тоя народ. Висшето гръцко духовенство в Цариград се стремило да спечели доверието на страшния турски султан, който потопил в кръв улиците на византийската столица и наложил в нея турското владичество. Кварталът Фенер, гдето се установили Цариградската патриаршия след превръщането на църквата „Св. София" в джамия и бившите византийски архонти, станал сътрудник на Високата порта. Цариградският патриарх Генади Схолари бил приет на аудиенция от султана с голяма почит. Освен че му признал неговите привилегии, той му определил и 1000 жълтици заплата от държавата. Той се стремил да се заобиколи е образовани гърци като трапезундеиа Амируцн, Критовул от о. Имброс; преселвал гръцко население в Цариград. Изобщо Мухамед П гледал да привърже рум мяллетя към Турската империя, да му вдъхне мисълта,че тя е законна наследница на Византийската империя. Гаранция за такова поведение на рум миллети към турската държава бил цариградският патриарх и неговият клир. Затова турският султан избрал за свой агент в отдалечения, свързан икономически с Албания и духовен център на православното албанско население гр. Охрид Марк Ксилокарав, когото с тази висока длъжност ще да желаел да успокои, загдето е допуснал да бъде свален незаконно от патриаршеския престол в Цариград и заместен срещу подкуп 1000 жълтици от трапезундеца Симеон. [11]

Новият охридски архиепископ Марк възбудил недоверие в своето българско паство не само защото бил наложен от държавната иноверна власт, а не бил избран канонически от подведомствените му епархийски архиереи, но и защото населението схващало, че тон като инородец не ще покровителствува славянската култура. Затова пък Димитър, след като изпълнил поръчката на архиепископ Доротей да направи препис от славянския номоканон за Охридската архиепископия, моли в своята приписка новия архиепископ Марк да приеме това негово книжовно дело и да го пази в Охридската архиепископия. [12]

ПРИЛОЖЕНИЕ

Славянският номоканон, преписан от кратовския дякон Димитър по поръка на охридския архиепископ Доротей, се запазил в библиотеката на „великата църква" (= катедралата) на Охридската архиепископия. Руският славист Виктор Григорович го намерил в охридската катедрала „Св. Климент" и по своя обичай откъснал от тоя ръкопис девет листа, гдето е и приписката на дякон Димитър, и ги занесъл в Москва. Заедно с неговата архива и тези листа постъпили в Румянцевския музей, сега Московска държавна библиотека „Вл. Ил. Ленин". На В. Григорович дължим запазването на двете посочени по-горе „официални" писма, които също се намирали в неговия архив, сега пазен в Московската държавна библиотека „Вл. Ил. Ленин". Връщайки се от България, той дошъл в Букурещ и тук на 8 ноември 1845 г. направил препис на казаните писма вероятно за някой румънски манастир във Влашко, като в края на второто писмо-отговор на архиепископ Доротей по датата .... (6964 г. от с. м.) написал поправка: ... (=6969 от с. м.) и отбелязал на руски, че тези писма той е получил в Рилския манастир и че те се намирали на последните два листа от книгата „Синтагма на Матей Властарис". Под тази бележка той пише: „За точността на копието свидетелствувам [аз] магистър на Казанския университет Виктор Григорович. 1845, 8 ноември Букурещ".
След като румънското правителство отнело т. нар. преклонени манастири в Молдавия и Влашко, т. е. манастирите, които били подчинени на Синайския и други големи гръцки манастири в Турция, много документи и ръкописи били пренесени от гръцки монаси в Цариград и се пазели в Светогробския метох (близо до Цариградската патриаршия в квартала Балат). В 1931 г. ученолюбивият млад румънски църковен историк Паул Михаил, сега на църковна служба в Яш, открил в Светогробския метох споменатото копие на В. Григорович от 1845 г.

Паул Михаил го преписал и направил фотокопие, което обнародвал в своето научно съобщение „К вопросу о переписке молдовлахийского воевода Стефана Великото с архиепископом Первой Юстинианн Дорофсем" [13].

Голям спор е възникнал дали са автентични писмата, разменени между молдавския вой-вода Стефан Велики и охридския архиепископ Доротей. Главна пречка, за да се признаят за автентични, е датата 6964 г. от с. м. или 1456 г. от н. ера. Дори поправката на В. Григорович 6969 или 1461 г. не може да отстрани анахронизма, защото от преписката на дякон Димитър се вижда, че вдигането на архиепископ Доротей от Охрид е станало в 1466 г. Освен това Марк Ксилокарав е бил цариградски патриарх след 1456 г. и следователно той бил назначен за охридски архиепископ след тази дата.

Паул Михаил съобщава в статията си под линия почти всички изследвания на румънски, български, сръбски, немски историци по въпроса за автентичността на преписката между Стефан Велики и архиепископ Доротей. Тя била издадена в 1850 г. от В. Григорович, после е сп, „Български книжици", Цариград, 1858 г., № 9. С тази преписка са се занимавали М. Дринов, К. Иречек. Йор. Иванов, Ив. Снегаров и др. Румънският славист Йоан Богдан я обяви за фалшива, обаче други румънски учени не приеха това негово отрицателно мнение. Напр. Ал, Елиан в своя доклад, направен в 1847 г. в Института по балканистика в Букурещ, привел доста силни аргументи против мнението на Йоан Богдан, че преписката между Стефан Велики и архиепископ Доротей е фалшива. [14] Доказателства за нейната достоверност приведох в статията си „Към въпроса за зависимостта на Молдавската църква от Охридската архиепископия" (сп. „Македонски преглед", г. V, 1929 г., стр. 45—69).

Паул Михаил, издавайки фотокопия на тези писма по преписа на В. Григорович, сравнява техния текст с рилския им оригинал по фотографското издание на Йоан Богдан и посочва някои различия, от които се вижда, че В. Григорович в своя препис е допуснал явни грешки. [15] Между другото той е преписал погрешно или по-скоро е поправил без нужда думата „боляри нашето града" с „Болгари нашето града" и изхвърлил израза „и с нeколико боляри и клирик нашее церкви". Също произволно той е добавил датата (6969) в писмото на архиепископ Доротей, и в двете писма годината е сбъркана: ако в писмото на Стефан Велики датата 6969 априлйа е вярна, то в отговора на архиепископ Доротей датата 6964 октомврйа не може да бъде достоверна, защото септемврийската 6964 година, когато Стефан Велики е написал своето писмо до охридския архиепископ, е свършвала на 31 август и от септември е започвала нова 6965 г. и следователно в отговора на архиепископ Доротей трябваше да бъде означена датата 6965 октомври. Освен това там трябваше да бъде означен 15 индиктион, а не 1 индиктион, щом като в писмото на Стефан Велики е означен за 6964 г. 14 индиктион, [16]

При все това има други хронологични данни, от които се вижда, че архиепископ Доротей бил свален от катедрата и преселен в 1466 г. заедно с боляри и други духовни лица. Достоверен свидетел е дякон Димитър от Кратово. Но тук трябва да се отбележи, че несъответствието между рилския текст на тези две спорни писма и преписа на В, Григорович (по фотокопието на Паул Михаил) не може да ни служи за основание, както мисли този издател, че В. Григорович точно е преписал тези две писма и че неговите поправки действително съществували в писмата на архиепископ Доротей. В този случай меродавен е рилският текст на това писмо. В. Григорович е заменил думата боляри с Болгари или поради погрешно разчитане, или защото е мислел, че и през това време клирът на Охридската архиепископия бил гръцки и поддържал гръцката образованост, както е било в българските земи в 1845 г., когато В. Григорович направил препис от двете писма. Видяхме обаче, че охридският архиепископ Доротей е действувал за разпространение на славянската просвета и българите в Охрид нямало защо да водят остра разпра с него и неговия клир по тоя въпрос.

Ако считаме за достоверна по съдържание преписката между молдавския воевода Стефан Велики. И охридския архиепископ Доротей, ще трябва да се основаваме на текста в рилската им редакция, а не на изменения текст е преписа на В. Григорович и не може да се твърди, че в оригиналната преписка е стояла думата Болгари вместо боляри, та затова В. Григорович е пропуснал израза „и с нъколико боляри и клирихи нашее шжви". Той не е видял друг текст на въпросните писма освен текста в рилската им редакция, която имал предвид и при обнародването им в 1850 г. Следователно в отговора на архиепископ Доротей се говорело за крамола между болярите и клира в Охрид и за изселването на архиепископ Доротей и няколко боляри и клирици.



Бележки:


1 Виж неговото описание у Йор. Иванов, Български старини из Македония, II изд., София, 1931, стр. 226—227.
2 К. Иречек, Историjа Срба, I, Београд, 1922, стр. 325.
3 Не е посочен исторически извор за твърдението, че Йоан Кастриоти бил васален на Византия деспот на Епир и Тесалия (Григор Пърличев, Скендербег, Скопие, 1961, стр. Също и в българския превод на тази поема, стр. 199, заб. 1.
4. К. Иречек, История на българите. Под редакцията на В. Н. Златарски, стр. 282.
Георги Кастриота — Скендербег (1405—1468)
В поемата на Гр. Пърличев „Скендер бей" майката на тоя герой носи славянско име Воисава (Войслава). Един от братята му се наричал Станиш.
5. Виж у К р и с т о Фрашери, Георги Кастрноти-Скендербег.Тирана, 1962, стр. 36— 46 (на руски), библиография на латински, френски, италиански, немски, албански трудове
6 . К. И р е ч е к, пое. съч., стр. 282.
7. Тази поема издаде Институтът за литература при БАН под заглавие: Григор Пърличев, Скендербей, Увод, текст, превод и обяснителни бележки. Стъкмил Хр. Кодов, София, 1967.
Същата поема е обнародвана в превод (в стихотворна форма) на македонско наречие: Григор Прличев, Скендербег — Поема — Препеал — Георги Сталев, Скопjе, 1961.
В тази поетична творба се явяват сътрудници на Скендербега със славянски имена: Мойсо (Големи), Зарко, Динко.
8. Виж подробен очерк за отбранителната война на Скендербег в: Historia Shqiperise, I, Tirane 1959, стр. 269 и сл.; К р. Ф р а ш е р и, пос. съч., стр. 9 и сл.
Георги Кастриота — Скендербег (1405—1468)
9. Виж моя труд „История на Охридската архиепископия — патриаршия", София, 1932 стр. 42—43, 184—186.
10. Основавайки се, на написаното от Haan, Васил Кънчов (Македония, С., 1900, стр.90) твърди че, през ХV век, Долни Дебър е бил населен с албанци, а Горни Дебър с православни, подчинени на Скендербег.
11. Виж: И.И. Соколов-Константинопольская церковь, в ХІХ веке, І, Санкт-Петербург, 1904, стр. 102 и 104.
12. Виж: Йор. Иванов, пос. сч., стр. 151.
13. Статията, написана на руски, е поместена в “Revue des études Sud-Est Européennes”, IV, 1966. № 1—2, издание на РАН, стр. 239—246.
14. П а у л М и х а и л, п. ст., стр. 240, заб. 1.
15 Виж: п. ст., стр. 341.
18 Освен тази грешка, годината 6964 г. не е 14 индиктион, а 7 индиктион (69644-3 : 15=464+Остатък 7).


---------------------------------------------------------------------------------------------

Напоследък (пример: http://bdi.blog.com.mk/node/54257), в някои македонистки среди стана мода да се краде историята не само на българите и гърците ( и в малка част на сърбите) но и на албанците. Най-фрапиращия пример за това е твърдението, че Скендербег е “етнически македонец”.

Първо отново да повторим (за кой ли пореден път), че почти през цялото Средновековие, ако е съществувало някакво название “Македония”, “македонец”, то това се е отнасяло (с незначителни изключения), за територията на днешна Одринска Тракия. Знае се, че с прозвището “македонец” е бил наричан “убиецът на Самуил” (византийския император Василий ІІ, произлизащ от днешна/някогашна Одринска Тракия). Скендербег се ражда в семейството на Гьон Кастриоти и принцеса Войсава. Според някои сръбски източници, родът Кастриоти е наследник на една от владетелските фамилии в Средновековна Зета-фамилията Балша (Балшич). Към началото на ХV век, неговия баща е бил васал на Османците и като такъв е владеел малка част от дн. Албания. Майката на Скендербег-принцеса Войсава, произлиза от аристократичния род Трибалда, живеещ по това време в областта “Полог” (за българските топоними в която, руския учен Селишчев има цяла монография-http://bg.wikipedia.org/wiki/Афанасий_Селишчев).



През 1839 година, Националния музей в Дания закупува печат, за който почти всички научни специалисти в света са единодушни, че принадлежи на Скендербег. Също така категорични са, че на печата пише: “... Александър (Скендер) е император и крал. Император на гръцката страна и цар на турците, албанците, сърбите и българите ”. Едва ли ако Скендербег се чувстваше етнически македонец или ако знаеше, че майка му е етническа македонка, щеше да пропусне да спомене и “македонците” в този надпис.

От: http://en.wikipedia.org/wiki/Skanderbeg

0 коментара:

Post a comment

 
28.03.2006-2009 © Copyright by HISTORY OF MACEDONIA, ИСТОРИЯ НА МАКЕДОНИЯ, MACEDONIA HISTORY  |  Template by Blogspot tutorial