| More

translator

МАКЕДОНСКА БИБЛИОТЕКА
№ 4

Преспанското езеро

от
Георги Трайчев, учител в ІV Софийска прогимназия

София, 1924 г.

В западният край на Македония, граничеща с част от Албания, се разтила интересната в много отношения област на Преспанските езера. Тази област се нарича Дасаретска по името на илирийското племе дасарети, което е живяло покрай бреговете на езерата Преспанско, Маличко и Охридско.

Преспанското езеро е разположено в югоизточната част на дасаретската област, която се загражда от изток, юг и запад с високи планински гребени. Западната преграда на езерото е по-висока. Тя образува тясна котловина от Охридската ги, носи в различните си части различни имена: в северния си край Петрино планина, по средата Галичица, а южното продължение-Суха гора.

[+/-]... Прочети текста

На изток езерото се загражда от Пелистерските разклонения. Южната преграда на езерото образува Биглишката планинска верига. Северните брегове на Преспанското езеро са последните первази на Ресенската почти равна низина, сведени до водното равнище на езерото.

Погледнато от по-високо място най-дивни и романтично привлекателни са западните,

3

югозападните и южните покрайнини на езерото. Тук към езерото варозитите планински дипли нейде се снишават, нейде се издигат с високи върхове; нейде са силно нащърбени, та образуват заоблени или тесни, та дълги заливи, нейде се вдават като езици или неправилни полуострови навътре в езерото. При това, бидейки покрити с чемшир, хвоя и други храсталаци, или компактни ниски гори по самите надвесени връх езерото стръмни скали, преставляват изразителен контраст с източните голи склонове, спускающи се към низината.

Галичица изпраща далеко в езерото клонове от своя масив, образуващи полуостровни издънки. Такива са два: Койнско и Глъбочани—Шулин. Заградено от всички страни, Преспанското езеро е затворено планинско езеро. Бреговата линия е най-неправилна от южната и западна страни. Тук тя дълбоко се врязва и образува Стенския, Туменец—Глъбочани, Пустечкия и Нивичкия заливи, от които последния е най-дълбокия. От север и изток бреговата линия има почти право очертание, със слаби завивки към Ресенската низина.

Преспанското езеро, което с малки изключения заема цялата Преспанска котловина, представя младо геолошко образование. То води началото си от Неогенска система— плиоценска епоха. Водното ниво на езерото

4

лежи около 906 м. над морското равнище. Поради извивките на западните брегове, то на пръв поглед изглежда да е по-малко от Охридското езеро. В същност Преспанското езеро е малко по-голямо от Охридското. То държи първо место по големина между всички езера на Балкански полуостров. Водната повърхнина на езерото е 338 кв. километра. То е по-голямо от Охридското със 67 кв. километра. Но то е несравнено по-плитко от последното. Най-голямата дълбочина на Преспанското езеро е 54, 2 метра. Най-близко се спущат големите дълбочини при западните и южните брегове на езерото, в тъй нареченото място „Глубине"—около Нивичкия залив; а най-големите плиткости се разтилат в северната и източната част на езерото, дето реките са донесли най-много наносни материали.

Преспанското езеро е образувано от две езера: Голямо и Малко. Голямото заема северната част с 286 кв. километри, а малкото — южната с 52 кв. километри*. Двете езера се съединяват чрез тесна ивица вода — проток, подобна на малка рекичка, която изтича от Малкото за Голямото езеро, понеже последното е по-ниско. Когато духат 

Северният, по-голям дял на езерото (голямото) се простира 30 к. м. на длъж и 16 к. м. на шир; югоизточния дял (Малкото) е дълго 20 к. м. и от 2—5 к. м. широк.

5

силни ветрове протока се засипва с пясък и се обръща на провлак — тесна ивица суша. Минаването на протока става по дървен, проста направа, мост при пътя, що води от Старо Церово за селата: Нивици, Аил Винени и др.

Преспанското езеро прибира водите на реките и потоците, които се спускат от всички околовръстни склонове. Те са: Голема река, Сопотница, Златарска, Подмочанска, Преторска, Сливнишка, Кранска, Наколечка, Ромска, Рударска, Пъпленска, Буковичка Виненска, Оровнишка, Болшница, Източница. Шурленска и извора над селото Пустеец носящ водите от надезерната теросовидна котловина, граничаваща със селата Оро и Трън. Всички реки и потоци са по северния и източния брегове. По цялото почти продължение на западния бряг, който държи 4 километра, от с. Шурленци до с. Пустеец няма нито вадичка, нито рекичка. За капризната Галичица се знае, че нито капка вода недава надземно на Преспанското езеро. По целия шосеен път Ресен-Корча, който заобикаля езерото в полите на Галичица не се среща нито изворче, нито чешма. Всичката вода от вечно белеещата се Галичица, висока 2043 метра, се просмуква и губи подземно из варовиковите скали.

Във водната маса на Голямото и Малко-

6

то езеро се издигат малки скалисти острови. Два от тях са в голямото езеро: „Голям град" и „Малък град". „Ахил" се нарича острова в Малкото езеро и друг малък — „Вицренец." Островът „Голям град" стърчи между гърлата на заливите: Завир, Нивичкия и Пустечкия. Той е дълъг около километър и има почти кръгла форма. Отвсякъде е заобиколен с отвесни скали, само от две места има лесен достъп и там има калдаръм, който извежда на островчето. Вътре е равнина обрасла с гъст буреняк и с множество горски и градински дървета. Разкошно е островчето със своите сливи, буреняци и разорени черкви и палати. Тук цари Самуил е почивал подир дългите борби със старите неприятели на българщината. Тук той събирал войводите на пир и на съвет. Тук сред дивната красота, която го заобикаляла, е намирал вероятно, едничкото утешение в злочестините що го сполетяха към края на неговия живот. Остатъците от царските градини не са изтрити съвършено от вековете. На всека крачка се срещат плодовити дървета. Има бадеми, смокини, ябълки, круши. А пък лозите от острова дават, според селяните, такова хубаво вино, каквото няма по тоя край. Сега никой не живее на това живописно место. Като че ли се бои околното население от старите развалини, или пък

7

8

развалините нарочно прогонват пришелците, като нежелаят да имат в съседство бедни колиби. И в злочестината си, те пазят своето царско достойнство! Едничките обитатели на острова са: слабите и болняви овце, кози и друг добитък, който тук се изкарва на изцеление и дивите птици: соколи, ястреби и др.

Същият остров, през време на Илинденското възстание, със своите пещери и мъчно достъпни скали, представляваше най-отдалеченото и уединено место на околното българско население за турските преследвания. На него прекара страшните дни населението от съседните села. Турския аскер, за да застави туй население да се предаде, насочи към острова гърлата на няколко артилерийски батареи от най-достъпното за целта место, връх югозападния бряг на залива „Завир", край шосето за Корча. Гранатата, обаче, на първия изстрел падна във водата само на няколко крачки от острова. Втората и третата гранати също недостигнали целта и артилерията най-после се убедила, че разстоянието е голямо за нейните гранати, за да може се спаси населението от ужасните последствия на бомбандировката.

„Малкият град” личи в Пустеечкия залив. Той е малък и скалист остров със слаба растителност и на върха пещера, в която оцеляла черквица. В Малкото езеро

9

стърчи историческия остров Ахил (Ахил), дето личат остатъци от патриаршеската катедрала Св. Ахил, издигната от цар Бориса. В памет на победата, що издържал Самуил над един Тесалийски княз, от където задигнал и мощите на Св. Ахил, нарекъл е Св. Ахил. Той е най-големият остров. Има изглед на човешка стъпка и е дълъг 1700 м., а широк 500 м.

Водата на Преспанското езеро нема оток. От езерото не изтича никаква река. Водата подземно се губи под варовиковата Галичица, за да даде начало на многобройните извори, разположени по западните разклонения на планината, които образуват Охридското езеро. Водата от Малкото езеро се изтича подземно в р. Девол във вид на отделни извори. Групата извори „Студенчища", два километра югоизточно от Охрид, изворите при манастира Св. Наум на южния край на Охридското езеро, които се сметат за начало на р. Черни Дрин както и „Душемишките" извори-носят водата на Преспанското езеро, което стои над Охридското с 210 м. височина. Св. Наумските извори дават от 30—40 куб. м. вода в секунда. Че Охридското езеро събира водите на Преспанското чрез горните извори няма никакво съмнение. Водораздела прави Галичица, която цяла е от варовик. Подземното изтичане на Преспанското езеро върви по целия му западен

10

бряг, но най-ясно това изтичане личи между селата Долна Торица и Глъбочани, в тъй наречената местност „Завир". На това место се виждат открити подземни пещери, в които водите на езерото се вливат и губят по посока към Охридския басейн. Тук върви водна струя, като ръжда. А на около по водната повърхнина се виждат голям брой водовъртежи, образуващи се от хуниевидното изтичане на водата по самото дъно на езерото. Рибарите избягват посещението на тоя опасен воден участък. От тези водовъртежи по всека вероятност и местото се нарича „Завир" (Завер) от завирете или вриене; или пък от заврътване и въвиране водата. И местното население, базиращо се на преданията, твърди с положителност, че езерната вода се губи под Галичица и се изтича в Охридския басейн. Ето що говорят самите предания:

Преди много години Преспанското езеро е било плодородно поле. Една хубава река текла през него и при селото Глъбочани се губела под планината. Овчарчето на един поп си пасло овцете около туй место, дето се губела водата. То било родом от Охридските села наблизо до изворите на р. Дрин. Един ден, овчарчето, като си играло, изпуснало си свирката във водата. На другия ден майката на овчарчето намерила свирката пред улея на воденицата, до самия

11

извор на р. Дрин. Овчарчето познало свирката си и разправило за всичко станало на майка си. На заминаване овчарчето поръчало на майка си да следи за някой нов подарък. Като се върнало при овцете, то заклало една овца, одрало я и пуснало я в дупката по водата. На другия ден овцата се намерила в ръцете на майката. Овчарчето повторило и потретило опита с овцете. То се увлякло в забавителната игра толкова, че овцете взели да намаляват. Попът взел да се безпокои. Той питал овчарчето, що става със стадото, а то отговаряло, че вълци го съсипват. Осъмнил се дядо поп и видел де именно се губят овцете. Разгневен за това, той заклал детето и го пуснал в ямата, за да отиде изпод планината при майка си, която знаяла, що става с овцете, но не казвала на попа. Понеже наказанието било много жестоко, Бог се разсърдил и зарад попа наказал цялата местност. Широкото отверстие, през което свободно минала водата, сега се стеснило. Водата взела да навира и потопила цялата околност. Второ предание говори, че дяволите запушили отверстието, през което водата се оттичала под планината. Те откъртили една голяма скала от "Черти-камък," който се намира край селото Отешово, та с него запушили дупката и водата потопила околността. Дяволите, обаче, забелезали, че водата

12

изтича по-малко, та отишли за друг камък, който домъкнали над дупката. Но тук вече се набъркал Св. Георги, който през нощта се направил на петел и като пропял, дяволите се изгубили.

Науката, обаче, обяснява другояче туй явление. По геоложки причини — текстонични явления, станало разместване и хлътване на земните пластове, поради което се запушил подземния канал, що свързва двете езера. Тогава взело да се шири Преспанското езеро и с водата била покрита цялата Преспанска котловина. За потвърждение на събитието сведочат следните факти. Така: при Янковската черквица Св. Никола има местност, която се казва „рибник"; при с. Боуно на един баир казват „Кунката”, на друго место казват „езерище". И при селото Сопотско има „езерище." Под Ресен има местност „рибник". Сочат се още от селяните разни места, дето едно време са били села. Тъй например: северно от Койнския полуостров е било село Саракиново; а южно от същия полуостров имало село Драгиново. Старо Церово сега не съществува, а с. Наколец е било много по-навътре в езерото.

С течение на времето езерната вода, чрез механично и химично действие, отворила си наново път по канала във варовикова Галичица и тъй се появила суха земя в Преспата. Пълно изтичане на водата, обаче, не е

13

могло да стане, та се задържала горе-долу сегашната водна площ. Стари хора твърдят още, че периодично водата на езерото се издига на няколко метра. Това се случвало веднъж на 70—80 години. Такова прииждане на водата се появи в началото на Балканската война и трая до свършека на общоевропейската война — близо 5 години. Водата се издигна в своето ниво с 3—4 метра и потопи селата: Перово, Стенье, Лънк, Наколец. Факт неоспорим е, че в по-стар време Преспанското езеро е заемало по-малка площ. Затова сведочат много данни. На много места личат пътеки с каменна настилка, водящи навътре в езерото. Такива пътеки има по източния бряг от с. Претор, Сливница, Крани и Наколец. И селата Туменец, Пустеец, Глъбочани, Стенье са били изместени на днешните заселища, все поради прииждането на водата. Рибарите от гореизброените села често пъти, в своите рибарски мрежи, са извличали домашни съдове, части от разбой (стан) и друга покъщнина. Ширенето на езерото ще да е ставало тука, именно по източните брегове, дето днес само по една малка пътека се минава покрай него, стръмно в полите на голите могилести разклонения. А именно на селото Наколец и онова на местността „Накол" между с. Туменец и Макария, не давали да се мисли за някогашните праисторични наколни жилища на човека?

14

По стръмно нависналите пък скалисти брегове в югозападния край на Голямото езеро, като почнем от с. Нивици и вървим към с. Пустеец, Глъбочани и Туменец, изобилстват развалини от изображения на разни светци, както и пещерни черквици. Интересно е да се знае, кога и как са градени тези старини? Ако техния градеж е станал при днешната площ на езерото, пита се: какъв материал и физически труд е бил положен за тяхното издигане по недостъпните и стръмни скали и пещери!! Още по интересно е да се знае дали Преспанското езеро е заемало същото пространство през Самуиловото царуване в тоя край? Ако то (езерото) е било в днешните си граници, къде тогава кипял живота на царския и патриаршески дворци с цялата военна, гражданска и духовна власти? А че на онова време в Преспа е кипял буен интензивен живот на военната и духовната власт, сведочат множество развалини на стари черкви и манастири; на стари заселища. А техния брой е с десетки. Като се има предвид войствения дух на Самуила и че всичкото си време от своето царуване е прекарал в борби и войни, требва да допуснем, че „Марсово поле" в Преспа е заемало по-голяма площ и че самото езеро е било в по-тесни и по-ограничени граници.

През турския режим правеха се

15

опити за пресушване на Преспанските водни покрайнини, чрез прокопаване по-широко канала, що свързва двете езера: Преспанското с Охридското. Това бе едно колосално предприятие, но без план и система. Богат един бег, в съдружие с ресенския първенец Ив. Стрезов, предприема уцеждането и изсушаването на част от езерото, с условие: изсушените покрайнини да бъдат усвоени и експлоатирани от него. Дълго време работеха и грамадни суми похарчиха, за да се разбие, разшири и очисти входа на подводните пещери, но без никакви резултати. Идеята бе чудесна и реализуема, само че предприятието се вършеше по съвсем примитивен и безразборен начин. Прости работници — каменари, без никаква техника и при липса на всякакви инженерски познания, само с по няколко чука и кюскии (длета) удряха и трошеха камъка, като, при изразходването големи материални средства и физически сили, успеха да откъртят от скалата едвам на един метър в дълбочина. Че пресушаването е възможно се идва от естеството на терена, само че проекта ще стане действителност, след като се направят инженерни проучвания и си послужат с най-модерните изисквания на техниката. А преди туй требва да се обмисли и отвори път за водата, която ще нахлуе в Охридското езеро и крайния оток — реката Черни дрин. Защото лесно

16

е да се пробие Галичица, а по-мъчно е да се намери път на грамадното количество водна маса, докато не се урегулира коритото на р. Черни дрин.

Водата на Преспанското езеро по краищата е тъмнозеленикава, а във вътрешността — синкава. Прозирността на водата се достига на 3—4 м. дълбочина*). Флората на езерото е много бедна. Прибрежните крайнини на много места са покрити със ситка, треска, шавър и др. некои водни растения, между които се образувате пространни мъчнопроходими блатища. В това отношение особено са характерни прибрежните места около селата: Перово, Стенье, Туменец, Пустец, Асамати, Наколец, Лънк, Айл, Нивици. Тези блатища са благодат за риболовците, защото тук между тръстиката са техните ловища, но от друга страна същите тия блатища, през лятото са страшни маларични огнища.

Тук лятно време, поради голямата плиткост водата силно се стоплюва и гниющите организми разваляте въздуха, смрадта, от което се усеща на далечно разстояние. Ето защо покрай маларията тук играят роля

*) Температурата на повърхните пластове на водата при тихо време се движи между 21'—22°, както преди тъй и след обед, когато въздуха има температура на: сянка 12,5°. 

17

и други прилепчиви болести, като: тифус, дифтерит, скарлатина, коклюш и пр. И фауната на Преспанското езеро не се отличава със своето богатство. Водните обитатели — рибите не са много видове. Шаран до 5 оки единия, скобусти (100 драма), нивички (20 драма), клен (2 оки), платици (4 ока), грунци (20 др.), чаври (100 др.), мргьнки (1/2 ока). Пъстърва (охридска) не се срeща; ягула (змиорка) съвсем на рядко, а сом почти нема. Летницата и Бълвицата на Охридското езеро тук ги няма. Тук има друг вид Бълвици, дребни рибички, които се ценят добре и са известни още под името Нивички, защото най-много там се ловят — при с. Нивици, от които приготовляват доста вкусни сушени консерви, наречени цилони (цилунки). Ловитбата на рибата става в ограничено количество, поради липса на добри и големи риболовски лодки, мрежи, влакове, ловища и др. прибори. Тукашните риболовци са по-скоро случайни, а не специални занаятчии. От по-крайните села: Стене, Перово, Асамати, Глъм-бочани, Туменец, Пустец, Нивици, Лънк — излизат на лов за риба срещу пазарен ден (събота), за да изкарат некое коше риба на пазара, колкото да вземат някой грош за харчлък. Само селото Нивици полага повече грижи на риболовството, поради липса на работна земя в селото. Рибарите си служат с първобитна лодка, наречена

18

„Чунка". Тя е направена от три коруби. Едната е основата, а две други от страни обра-зуват издути махово. На предната част трима чунари теглят с лопати се от десна страна, а на задната част стои кормчия с лопата, като тегли от лева страна и управлява лодката. Такива чунки има малко. Те се приготовляват само в селото Горна-Горица от майстор Дрия (Андрей). С такива чунки се предприемат само далечни пътувания по езерото, като напр. за превоз на пътници. За крайбрежни нужди, на околоезерните селца, си служат с друг вид „Чунки", по прости. Те са издълбан дънер от ясика или бук, каквито ги има из селата самоделни корита за пране, или като корита по селските чешми. Риболовството с Лоища (ловища) става така:

Всеки стопанин притежава част от езерото с тръстиката. Това е ловището. В него има 4—60 коци — прегради с леса за ловене рибата. Ловищата са кръгли големи места в диаметър до 7 метра, а на дълбочина до 2—3 м. В началото на есента хвърлят вехти (клонове) от храсти и върху тях поставят камъни, за да притискат ветхите. Около 20 ноемврий ст. стил се гради ловището с тръстикови леси, спуснати до дъното на езерото. На един край на ловището правят котар пак от леси. Котарът е в свързка с ловището, но така щото рибата

19

от ловището да може лесно да се промъква в него, а да не може да излиза от него (котара). Когато се уверят, че риба е нахлула вече в ловището, качват се 1-3 човека на ловищата (по камъните и ветхите) и удрят с коловете по тях. Рибата се плаши и бяга към котара. От последното место прибират рибата с църпало—уред от мрежа, и я хвърлят в чунката, за да се занесе в апсаната—друго отделение близо до брега, заградено пак от леси. Тук е депозитния склад на рибата, от където се изнася за пазара. Тъй се лови рибата през зимния сезон до 25 март.

Само Нивичани са по професия риболовци. Зиме ловят риба чрез ловищата. През нощния сезон ловят нощно време в местността „Рот"—най-дълбоката част на езерото с пезиули (серкмета). В горепосочената местност познават, че има риба по присъствието на птицата нор. Тя обикновено пристига зимно време. Гмурка се под водата и гони рибата към пезивола. Тук ловят предимно бълвички. От 1 март почват да ловят с мрежи скобусти. Хвърлят мрежите от вечер и ги събират на другия ден. Така ловят през март и април. През месеците: май, юни, юлий ловят по край брега със сак (мрежа, опъната на обръч във вид на Д) от белвичките. Тогава последните си хвърлят хайвера. От тази ловитба приготовля-

20

ват консервите цирони. Още през месец май ловят и шарани с “нерв”. Тъй се нарича заградено място по брега с леси. Шаранът влиза през отворена леса, за да си хвърли хайвера, но не може да излезе от нерва. Такава риба се лови до 30 товара. През м.август почиват рибарите. От м. септемврий до Димитровден ловят с въдици по края и дълбокото место.

Освен Нивичани за ловитба пристигат и Охридски риболовци. Те са една група с 4 влака, от които един влак държи Перовския участък; втория—Асаматския участък; третия — Ръмбския участък и четвъртия—Глъбочани—Туменец.

Езерото е държавно. То се продава на предприемач за 100,000 гроша. Последният от своя страна разпродава езерото на влакарите и селата. Уловената риба се изнася по скелината. Те са селата: Ясамати, Нивици, Перово (или Шурленските ханове), Туменец — Глъбочани и Пустец. При всеко скеле предприемача има свой чиновник (мириджия), който взима 1/5 от рибата изнесена на пазарището, сиреч на 5 оки риба зима 1 ока. Цената на рибата се поставя от купувача (търговеца). Дава се една низка цена, например и почва наддаване до като стигне до една умерена норма. Тогава чиновника (мириджията) казва: „ти я дадох" и свършва пазарлъка. Максималните цени са били след-

21

ните: бълвичка до 2 гроша оката, шаран— 2—4 гр. ока, и т.н.).

Количеството на уловената риба през годината в цялото езеро не е известно. Знае се само, че с. Нивици лови годишно: зимния сезон (от ловищата) изкарват на скелето до 500 товара (по 100 оки товар); м. март и април до 70 товара; май, юний, юлий—500 товара; септемврий и октомврий — 20 товара. Всичко селото Нивици лови до 1,200 товара или 120,000 оки риба. Селото Туменец взема от риба до 150 лири турски иди 15,000 гроша, за приблизително 20,000 оки риба; селото Пустец лови през лятото около 20,000 оки бълвици и друга риба до 10,000 оки; всичко 30,000 оки годишно. Селото Глъбочани лови всичко до 10,000 оки; селото Стенье лови (само летния сезон) бълвички до 5000 оки; Перово лови до 30,000 оки; Асамати—до 20,000 оки. Влакарите ловят около 100,000 оки. И останалите села, ако допуснем, че ловят около 50,000 оки годишно, ще имаме приблизителна представа за цялото количество риба, която възлиза на 255, 000 оки годишно. Преспанската риба намира пазар в околните градове: Корча, Ресен, Лерин, Битоля и Прилеп.

1) Тези сведения са добити през 1912 год. и за тогава се отнасят.

22

И тъй експлоатацията на Преспанското езеро става по един много примитивен начин и упражнявано през сезона на размножаването, служи само за изтреблението на рибата. Никакъв закон нито възбрана някаква съществува в страната по риболовството. Всеки е свободен когато и където иска да лови риба, стига, разбира се, да се плати омуза на предприемача.

Едва, в последните дни на младотурския режим, извикани бяха от гр. Дойран риболовци за по-интензивна ловитба на риба. Те построиха големи лодки „Кораб" и си служеха с големи мрежи „влак". Пак по туй време младотурците замислиха да отворят пътно съобщение по езерото. Чрез параходче намислиха да скъсят пътя от Битоля за Корча. Предприятието се отдаде на Корчанска една компания. Крайни пунктови станции щяха да бъдат селата Асаматий, откъм Битоля и Пустец откъм Корча. По такъв начин проектираше се едно съкращение на пътя Битоля — Корча с цели 8 часа.

По вътрешността на езерото единствените постоянни обитатели от птичия свят, що редовно нарушават монотонността му в тихо време, са Пеликанът (Йосит) и неговите неразделни другари вранците, които взаимно (симбиозно) се улесняват в храненето. Вранците ловят риба и я подават над повърхността на своя опекун, а тоя —

23

последния брани протежетата си от неприятелите, като на често им връща от омекналата риба и в техната гуша.

Преспанското езеро нехваща тъй великански и страшни вълни, както Охридското, кога духне „стръмец", или Дойранското, като духне „Беласичкия" вятър.

Преспанското езеро, като затворено планинско, не дава силен замах и достъп на ветровете. Галичица, стръмно надвиснала от запад, пречи на западния вятър; Горбец и Биглишките разклонения, притиснали полите си в езерната вода, не дават свободно да проникне южния морски вятър. Само северния вятър има по-голяма свобода, през Ресенското поле, да погали водите на езерото и ги пораздвижи, за да ослаби и изгуби силата си из разните полуострови и заливи. Едничък източния вятьр, идещ от към Пелистер, през Гяватския проход, е по-буен и кога духа, раздвижва водната маса, но не из дъно, а покрайщата. Той е сух и студен и от населението се нарича „Суиш-кобел". Случвало се Малкото езеро да замръзне през големи и люти зими. А през 1888 година замръзнало и Големото езеро, та по леда минали сватба от Голяма за Малка Преспа. Тогава се завъдили и вълци на острова „Голям град", та околните селяни се събрали и ги избили. При всичко, че Преспанското езеро стои толкоз високо (906 м.) над

24

морското равнище, климатът не е суров. В Битоля студовете са далеч по-големи. Високите планини, що заграждат езерото и цялата котловина, образуват добра защита от студените ветрове. Преспанското езеро има, обаче, по-остър климат от Охридското. За тоя остър климат има влияние сравнително по-голямата абсолютна височина и малката дълбочина на езерото.

До преди световната война съобщенията на Преспа (Горна-Преспа) с Демир-Хисарско бяха много трудни. Две конски пътеки водеха от едната за другата страна. По тях редко минаваха некои дървари, или валавичарите из с. Вирово (Демир Хисарско), за да стигнат Рътенския пазар. Ала, макар и без значение до войната, те добиха историческо стойност, или поправо осветиха се през време на самата война. Оттук, през Бигла, проникнаха първите разезди от кавалерията на полковник Мархолев. Оттук, след 500 годишно робство, историческа Преспа, на 21 ноемврий 1915 година биде поздравена с гръмогласно ура от българския воин; оттук българския знаменосец поклон изпрати, с развяващия се пряпорец към старата Преспанската столица на славния и силния цар Самуил. О! Колко славни и честити бяха тези

25

дни! Колко мили спомени възкръсват в паметта ни за недавнашното туй величие!...

Но, колкото скъпи и мили ни бяха спомените за славното туй величие, дваж по-тъжно ни става на душата при мисълта, че същата тая Бигла планина няма свидетелка бе със своя „Черни връх" на разгрома, що сполетя нашата армия! Свидетелка на новото черно иго за тоя край; свидетелка бе на тежките охкания, на горещите и кървави сълзи, що течеха като порой от очите на бъдещото население; свидетелка бе на проклятията, що отправяше македонеца роб към Европа, Америка, към културния и цивилизован свят; към Твореца на света и към собствената си майка дори, задето вместо него неродила камък или дърво!!! Оттук, билото на Бигла отправи той—македонеца роб своя последен поглед към славната и историческа Преспа и с глас висок извика: проклета и триклета да бъдеш ти Европо, блуднице Вавилонска, за дето англичани, французи, италианци и американци искат да сме под робство!... Съдба. Преди три години, при посрещането на победоносните войски, тук бяха сълзи от радост. Днес при отстъплението на същите войски, леят се пак сълзи, но не вече от радост, а от печал и тъга !...

След отстъплението на Битоля прекъснаха се съобщенията на войсковите части, на-

26

миращи се на западния фронт с центровете, като: Прилеп, Градско, Велес и пр. Тогава, сред зима, дадоха се бързи и строги нареждания за направата на шосейни пътища през Бигла планина. За проект послужиха старите конски пътеки. В късо време построи се шосе, водещо от Ресен. Клонът върви по шосето Ресен—Охрид и се отделя от последното при Янковските воденици. Тук се минава на импровизиран мост Голема-река и се стига с. Кривени. Оттук пътя зима севороизточна посока и върви по полите и ребрата на Бигленските разклонения, за да стигне билото на същата верига. При Сми-левския манастир „Св. Петър" пътя завива по западна посока и взема нанадолището край Демир-Хисарското село Бойща. Надоле по течението на реката, стига се местността „Топлица Монастир", за да пресече реката Черна и излезе на шосето Битоля—Кичево. Тоя клон държи 8 часа път не уморителен. Срещат се села, манастир, чешми, реки и други удобни места за пътника и добитъка. Три прохода съединяват Преспанската котловина с Охридската. Единият е между Галичица и Суха гора близо при с. Лесковец, за да излезе насреща при Охридското езеро. Тоя път е пътнишки и доста висок. Посещава се само от поклонници за историческия български манастир Св. Наум. Тук бе фронта на нашити войски в тъй наречения „между-

27

езерен участък" до последното отстъпление. Зимно време пътя е почти непроходим. Вторият път върви през Петрино планина. Той е кираджийски път. През тук е било най-старото съобщение на двете котловини. Тук е минал византийският император Василий Българоубиеца на връщане от Охрид за Преспа. От като се направи шосето, той изгуби своето значение, но се пешаците и кавалеристите го предпочитат, защото е признак и много по-късо от шосето. За 4 часа свободно се стига през него от Ресен за Охрид, когато по шосето требва да се върви 6-7 часа.

От Ресен пътя взима право на запад и минава край градските лозя, пръскача невисок рид и стига р. Боушница, за да накачи по височините на самата планина Петрино. В десно остава с. Боуно, а в лево с. Петрино. Започва стръмнината. Товарният добитък с голема мъка се катери нагори. На всеки 10—15 минути требва малка почивка. Подир един час, доста уморително пътуване стига се на дивно-хубава равнина, обрасла с недо-сечени още букови гори. Тук е водоразделът на Охридската и Преспанска котловини. Тази равнина е 1602 м. над морското равнище. От двете страни лежат две корита, които по красотата си могат смело да се равнят с най-гиздавите места в Европа. В дъното на западното корито се белее Охрид-

28

ското езеро, а на изток пътника гледа целата Преспа със своето езеро, което в нищо не иска да отстъпи на Охридското. Застанал посред омайната картина, що рисува природата-художник, неволно въображението на пътника прескача границите на хоризонта и се пренася в далечното минало—в славните дни на Самуила, за да възкръснат жалки спомени от неговото величие. То—въображението—вижда Самуила, който напъва всичките си сили да очисти тази славянски места от чуждото иго, от гибелната култура на гнилата Византия; то вижда оня веротърпим господар, който съчувстваше на свободолюбивото учение на богомилите, то вижда онзи юнак, който стотина пъти б излагал живота си на опасност, а не можейки да понесе теглилата на обезобразените свои храбри войници от жестоката ръка на Василия, падна в несвяст и издъхна !...

Скоро въображението, обаче престава. Пред нас се изпречва голата действителност. Пред нас и зад нас—на изток и запад от Петрино—са най-чаровните, най-омагьосващите кътове на Балканите, но затуй, може би, и най-злочестите. Фанариотинът бе унищожил всички стари паметници, що можеха да будат спомен за славното наше минало в тоя край; турчина бе преобърнал Самуиловите потомци на слаби безнадежни роби; арнаутина бе унищожил всич-

29

кото благосъстояние на тоя благословен кът от Бога и бе довел народа до най-голяма сиромашия, а днешните натрапници-владетели сърби и гърци се мъчат да доизсмучат и последната капка българска кръв на Македонеца роб! . . . Зла съдба, тежка орисия! . . .

Продължава по-нататък пътя из варовикови скали, за да стигне нанадолнището към Охридското поле, като остава в ляво манастира св. Петка, а в дясно — селото Велгощи.

Третият път що води за Охрид е шосето, което е продължение от Битолския друм. Изначало пътя води право на езерото, като остава полите на Петринската верига в ляво, а Голяма река в дясно. На 2 километра разстояние се стига с. Яйковец. Оттук пътя завива западно, минава край Избишката черква и водениците, където пресича Голяма река на дървен мост. Почва се качване по стръмнината и пътя се вмъква между планинските вериги. След 8 километра път, за последен път се минава Голяма река, близо при изворите й, под с. Крушье и се стига до Крушевските ханища и Жандармерийската кула. Оттук шосето се качва по левия склон на една долина, извива се доста стръмно нагоре и достига Буковския проход на една височина 1306 м. над морското равнище. Буковският проход е 145 м. по-висок от Гявато. Вижда се Гявато с част от

30

Пелистер. И тук има жандармерийска кула. Начева се слизането надолу по много силен наклон и с много завои. Оттук надолу пътя върви се по течението на Крива ръка и държи 4 часа до като стигне с. Косел. След още един час път стига се Охрид.

Преко от Буковския проход има и друг кираджийски път, който пресича югозападно Петрино планина и слиза надолу край с. Завой, за да излезе на шосето при Охридските лозя. И друга една пътека през Петрино води за Охрид. Тя минава от към с. Ехла и върви нагорe прeз местността „Изток" — край влашките колиби, прехвърля водораздела и се показва на среща над Охридското село Равна: близо до местността “Студенчица". Тоя път се нарича „Летница" и е много по-удобен за пътници и кираджии, но не се предпочита понеже остава малко на страна от центровете Охрид—Ресен. Всички пътища и пътеки, водящи към Охрид, изобилват с вода.

31

Книгите се намират за продан у автора (Георги Трайчев-б.а.)-София, булевард “Дондуков” № 51 .