полк. о.з. Ст. Стаматов (председател на Дебърското братство) - Дебърската епископия | HISTORY OF MACEDONIA, ИСТОРИЯ НА МАКЕДОНИЯ, MACEDONIA HISTORY

Дебърската епископия,
С., 1941, 21 с.

Автор: Полковник о.з. Ст. Стаматов
(Председател на Дебърското благотворително братство)

Притурка към вестник "Дебърски глас"

В диоцеза на Охридската патриаршия-архиепископия, Дебърската епископия се явява в края на XI век. Историцитe по тоя въпрос пишат: Голубински: „Последната четвърт от XI в.", а проф. Снeгаров: „Дебърската е открита не по-късно от последното десетилетие на XI в."

Ясно е, че епископия с име „Дебърска" имаме към края на XI в. или най-късно към 1090—1100 година.

Явява се въпроса, до тогава, от 990 до 1100 г., около един вeк, Дебърската покрайнина, къмъ коя епархия или епископия е принадлежала? Ако се влияем от казаното от проф. Снегарова (стр. 192) „по всяка вероятност, тя е била отделена от Охридската", съмнение няма, че Дебърската покрайнина в момента на основаването на Дебърската епископия, черковно, е била подчинена на централната епархия-Охридската.

Но понеже, в диоцеза на Охридската патриаршия, наричана с това име до 1018 г. а след пропадането на Самуиловото царство преименувана от императора Василий II в Охридска архиепископия, са ставали промени, то ще бъде необходимо да проследим какви са били те за Дебърската област, до нейното оформяване с определен район в епископия.

Положителни данни от които да правим заключение за диоцеза на Охридската патриаршия и нейното подъление на епархии и епископии за времето, когато патриаршията е имала съдалище в Преспа, преди 990 г., както и след тая дата при премъстването й в Охрид нямаме. Обаче, от трите грамоти (хрисовули), издадени от византийския император Василий II, в 1020 г. до българския архиепископ, се разбира, че се възстановява минималния диоцез на Охридската патриаршия от времето на царете Петра и Самуила, правим заключение, както за целия диоцез, така и за имената на епархиите и епископиите.

Атласът на Д. Ризова-1917 год.. на стр. 16, картата, ни дава не само диоцеза на Охридската архиепископия, според издадените три грамоти, но и подробно районите на всички епархии, с техните имена, показани на стр. 15-а.

От тоя атлас, стр. 16-а, личи, че Дебърската покрайнина е била поделена между: Пернишката епископия, Призренската, Скопската и Охридската епархии.

Чернишката епископия се е намирала нейде в средата или в северна Албания, изобщо в Драчката епархия, защото в диатописа на Лева Мждрий, тая епископия е била причислена към списъците на Драчкия митрополит. Проф. Снегаров стр. 185., Голубински, стр. 73, казва: „Неизвестния град Черник се е намирал в средна или в северна Албания"; Новакович, стр. 58, града Черник постави в местността Черменика, северо-източно от Елбасан.; Ковачевич, стр. 54, заб. 2 а, Чернишката епископия отнася на юг от р. Шкумба, в крайморската местност „Каратопрак" - Чернозем; Ястребов, като говори за Чернишката епископия казва: „не може да не се забележи, че Хан*), като ревностен католик и жител на Чернишката област, лежаща на северо-изток (к. н.) от Елбасан, не посочва никакъв цитат и без основание говори, че тя била по-рано (?) цяла (?) католишка, а сега — мюсюлманска".
Атласа на Д. Ризова, освен, че потвърждава казаното от цитираните автори, изключая онова на Ковачевич, но и посочва къде лежи Чернишката епископия, с ясно очертаните й граници.

Доколкото може да се схване от мащаба на картата личи, че Дебърско е поделено:

1-о. Към Призренската епархия спада: Река (Люма) и Долни Дебър.
2-о. Към Скопсата епархия-Горна или Голема Река..
3-о. Към Охридската епархия-Мала Река, Жупа и Дримкол и
4-о. Към Чернишката епископия-Голо бърдо, Голямо гърло, Мало гърло и от Деборията-Горни Дебър.

До 995 год. почти цяла Албания е влизала в границите на българското царство. До тогава, както Чернишката, така и Орейската епископии (последната се предполага да се е намирала югозападно от Призрен и може би, в страната на североалбанското племе Миродити, гдето главното место и сега се нарича Ореше) били под ведомството на Драчкия митрополит, епархията на когото влизала въ диоцеза на Охридската, тогава, патриаршия.

В 995 г. гр. Драч с околността става византийска владение и заедно с това и Драчката епархия минава под ведомството на Цариградската патриаршия, а Чернишката и Орейската епископии стават самостоятелни — Снегаров, стр. 185.
Дадените граждански и черковни прав дини на българския народ от императора Василий II, след неговата

*) Австрийски консул в Шкодра, родом от Елбасан.

смърт (1025 г.) от приемниците му постепенно не само се ограничават, но и отнемат. Тия ограничения, придружавани от своеволията наедно покварено чиновническо, достигали са до степен на неудържимо. Преследването на известни по-видни лица е станало система, за да няма кой да влияе пред управата в защита на народа. Поради голямата финансова нужда на държавата, данъчната система е била не само изменена, но и оставена на произвола на бирниците-плащанията не в натура, а в пари. Облаганията се простират и върху черковните служители — духовенството, клириците и париците. Отнето било правото на Охридския синод, клир и народ да избира духовен началник на Охридската архиепископия. След смъртта на българина-монахът Йоан-дебранин, (1037 г.) Цариградския патриарх, назначил архиепископ по народност грък.

За всичко това, помогнали, до голяма степен и възстанията през 1040 г. в Скопие и Драч. Потушаването на тия въстания е било придружено с големи насилия и жестокости. Не напразно скандинавските късни наричали норвежкия принц Харалд - „разрушителя на България", който спомогнал да се потушат тия въстания (М. Дринов, т. I, стр. 570.)

Към всички тия притеснения на българския народ последва и нашествието, в западната част на Македония и Албания, на нормандите и усилената дейност на Богомилите, по отношение разбиранията на християнските догми, Византийските императори посегнаха и върху диоцеза на Охридската архиепископия. Той е бил съкратен почти на половина. Западната граница е претърпяла голяма промъна, особено в албанския район. Следвайки от север р. Дрина, като достигнала западно от Призрен р. Б. Дрим, извивала на изток до съединението на двата Дрима; от там по река Черни Дрим, е следвала гребена на Мокра планина и е достигала Адриатическия бряг до Авлонския залив. Така прокарана западната граница, откъсвала Орейскатата и част от Чернишката епископии от диоцеза на Охридската архиепископия, които са били придадени към Драчкия митрополит.

Следователно, требва да приемем, че граничната линия, както на диоцеза на архиепископията, така и на епархията, от съединението на двата Дрима е следвала източните граници на Орейската и Чернишката епископии, областите на които при раздялата на църквите-1054 год., останаха към западната църква.
При тая промяна на диоцеза на Охридската архиепископия личи, че цяло днешно Дебърско влизало въ границите на Охридската епархия.

Точната година на тая промяна в диоцеза на Охридската архиепископия, не се знае, но едно е положително, че това става след смъртта на Василий II-1025 г., след смъртта на първия архиепископ монахът Йоан Дебранин-1037 г. и след потушаването на въстанията-1040 г. Друга промяна в диоцеза на Охридската архиепископия става вече след 1185 г., т. е. след възобновяването на второто българско царство. До това време промени в диоцеза настават, но промени в числото на епархиите и епископиите има. Една от тия промени е откъсването на Дебърската област от Охридската епархия и образуването на Дебърска епископия. Следователно, вярно е казано от проф. Снегарова стр. 192: „по всяка вероятност тя (Дебърската епископия) е била отделена от Охридската епархия".

По отношение годината, в която Дебърската област черковно се оформява в Дебърска епископия, ние нямаме други данни, освен ония, които дава проф. Снегаров на стр. 192: „не по-късно от последното десетилътие на ХІ в." т.е. към 1090-1100 г. Това заключение вади проф. Снегаров от едно писмо на тогавашния Охридски архиепископ Теофилакт до Дебърския епископ (съч. 488, стр. 67). Бедата е там, че това писмо няма дата.

Точния текст на това писмо, благоволи да ни даде Негово Високо Преосвещенство покойния Варненски Митрополит дядо Симеон Преславски. Същото писмо дядо Симеон придружава с едно негово ценно пояснение, което хвърля ясна светлина на целия тоя въпрос. Същите пояснения хвърлят светлина и върху друг един въпрос от историческо значение, а именно, че: Биемунд Тарентийски, син на Роберта Гюйскара, е завладял Дебърско при нахлуването си въ Византийската империя от октомврий 1107 до септемврий 1108 год. и че през това време умира Теофилактовия брат, за когото е писано това писмо.

За тая ценна услуга на Негово Високо Преосвещенство, ние му поднесохме нашата синовна почит.

Ето и самото писмо:

“До Дебърския епископ, 67-о писмо.

„Предобрият ми брат, когото Господ е приел, е наистина благата за това, честнейши мой епископе. Обаче ние останахме в страната на скръбта, в селенията на мрака, в поляната на плача, изложени на ветровете на скръбта, в страната на лекарството. След като оплакахме брата си. колкото изискваха природата и вехтият Адам, бързо обърнахме очи към обновителя на природата, към Словото, втория Адам и предишния Бог, който ни е поставил и за кони за жалейка. Нему възлагаме упованието си и вярваме

че след като прибра брата ми, който ми беше всичко, няма да ни остави занапред безпокойно, но ще даде и на нас немощните, по какъвто начин той знае, сила, защото той и по-напреден ни укрепяваше чрез брата ми. Това също проси и ти от него за нас, като прилагаше и тази още молба-да се върнеш по-скоро в падналата на твоето попечение епархия, за да посетиш овците на стадото му, което ти е поверено."

Пояснение : Съобщението, което прави Теофилакт на китърския и дебърския епископи за смъртта на брата си, би могло да послужи за да се каже нещо за датата на тия две писма. От 55-о по Меурсия писмо до царския лекар Никита се знае, че братът на Теофилакта бил натоварен с някаква поръчка тогава, когато квартирувала около Солун войска. Това трябва да е било, както казах в бележките си върху това писмо, във време на приготовленията на Алексия I Комнин да отблъсне предприетото през 1107-1108 г. от Боемунда нападение. В него писмо той казва, че брат му не се страхувал от двете течения, които спирали него да се яви лично на Никита, а именно телесната немощ и река Вардар. Значи Теофилактовият брат бил здрав тогава, когато било писано 55-о писмо. Обаче от двете писма, 56-о до Николая Калликли и 58-о до кипърския епископ, се вижда, че здравословното състояние на тоя Теофилактов сродник се влошило, защото в последното се съобщава, колко добре бил той в Охрид и колко изгубил като се лишил от охридските свестни припаси и вино. С първото се изпращат на Киликли поздравите на брата му, който се намирал на път за нос Тенар, отдето се сливало в Ада. С писмата пък 66-о и 67-о се съобщава, че брат му се поминал. Особенно значение, според мене има 67-о писмо до дебърския епископ, Защото ми се вижда, че Теофилакт го писал наскоро след смъртта на брата си и защото кани дебърския епископ да се моли, за да се върне по-скоро в епархията си. Това значи, че дебърския епископ неволно напуснал епархията си. Ако не беше така, Теофилакт да му пише не да се моли, а по-скоро да се върне между християните си. Това неволно напущаме на епархията навярно станало, защото Боемунд беше завладял Дебър при нахлуването си във византийската империя от октомврий 1107 до септемврий 1108 г. В това време, навярно умрял Теофилактовият брат и са писани двете писма, до които се отнасят тия бележки."

Според Голубински, Теофилакт заел престола на Охридската архиепископия, с една вероятност, след 1084 г. Успенски допуска, щото тая година Теофилакт е бил вече Охридски архиепископ. Следователно, можем да правим догадки за времето на основаването на Дебърската епископия, т. е след 1084 г.

Запазените писма от Теофилакта хвърлят светлина върху живота и положението на архиепископията, епархиите

и епископиите. Следва, че тоя Теофилакт е бил една знаменитост на времето, но поради раздори между него и гражданите в Охрид, напуска престола с подаване оставка и се преселва в Солун около 1107-1108 г., вероятно когато Буемунд завладял не само Дебър, но и Охрид.

Седалище на Дебърската епископия

По тоя въпрос, проф. Снегаров на стр, 192, ето що пише : „Дебърската област се дели на Горни и Долни Дебър. Тя лежи на север от Охрид по двата бряга на р. Черни Дрим. В Долни Дебър се намнра град Дебър (гдето е била епископската катедра)".

Тоя израз е във връзка с следующия: „В хросовулите на Василий II не се споменава тоя град, навярно той по-късно е образуван".

Тук има една неясност в изложенията на двата израза, които вместо да се допълнят и пояснят, затъмняват мисълта.

Във втората част на изложението, ние разбираме, че се визира град с име „Дебър", в покрайнината на „Горни Дебьр, където действително има град с това име. Ако обаче се иска да се визира град с име „Дебър” в другата покрайнина „Долни Дебър", където строго казано и днес няма град с това име е погрешно. Следователно тия два израза трябва да претърпят следната поправка:

1-о Дебърската област се дъли на две покрайнини: Горна и Долна Дебър.
2-о В покрайнината „Долни Дебър" не се намира град с име „Дебър", където е била епикопската катедра.
3-о В хрисовулитъ на Василий II не се споменува град с име „Дебър", който днес се намира в покрайнината .„Горни Дебър". Навярно той по-късно е образуван.
Ясно е, че когато се учредява епископията, град с име „Дебър" няма, а има покрайнини с имена „Горни Дебър" и „Долни Дебър".

Въпросът е, кой от тях е „Горни" и кой „Долни" - тук всички почти историци грешат и затова се явява противоречие на действителността.

Названието Горни и Долни, определя географското положение на всяка покрайнина, спрямо течението на р. Черни Дрим, обратно на страните на света, понеже извора на р. Черни Дрим е Охридското езеро-южно от покрайнините. Следвайки течението на реката, ние ще имаме първо Горни Дебър, а след това Долни Дебър. Днес названието „Горни Дебър" е останало само на града „Дебър", а покрайнината е преименована на „Поле" - по топографически характер на местността.

В старо време, двете покрайнини, са били познати с името: „Дебър", „Дебри", „Дебър", „Дебъри” (форма от предложен падеж), а в последствие, когато се е искало да се изразят двата Дебъра-Горни и Долни, казвало се е „Дебория" - двойствено число, дума, която и днес често се употребява.

В 1873 год., Дебърския валия Хусни паша, избрал селото Пешкопия, като средище в покрайнината Долни Дебър и седалище на каймакам. Построил казарма на два етажа за 800 човека, свързал го с телеграф с града Дебър и го нарекъл: по български-Долни Дебър, по турски-„Дибрейзир", а по албански „Дибрапощ", за разлика от „Горни Дебър", „Дебрей-баля" и „Дибра-епър".

Дебърската област в турско време, носеше административното име „мутесерифлък" и обемаше всички тия покрайнини, които в старо време са съществували по отделно.
Ястребов като руски консул в Призрен, обикаля цяло Дебърско към 80-тте год. на м. XIX в. с цел да установи :

1) Седалището на Дебърската епископия;
2) Местото на старата крепост Святиград, превземането чрез обсада на която е станало под личната команда на цар Мурада II в 1449 год.;
3) Кога град Дебър е бил основан.

Понеже тия три въпроса, често се свързват по място и време, той ги разглежда, както те му се представат: от разкази на стари хора, от негови лични издирвания и от исторически документи, представени от разни автори.
Тия три въпроса, от старите автори са страшно разбъркани и за да се установи нещо положително, ще трябва по-обстойно разглеждане.
Ние ще спрем нашето внимание върху въпроса, който ни занимава-седалището на Дебърската еиископия, като другите два ги оставим. Те ще бъдат докоснати до толкова, до колкото тяхното зачекване би пояснило мисълта.

Ние приемаме, че сегашния град Дебър не е съществувал, когато се основала Дебърската епископия. Това е мнението и на Ястребова, и ако той се докосва до сегашния гр. Дебър и да дири там съдалището на Дебърската епископия, то това прави, за да обори мнението на някои автори които твърдят, че там е била епископската катедрала Ястребов прави и друго едно по-подробно проучване на местностите около град Дебър-махалата Пиянец и селцето Градец, чрез имената на които той иска да докаже, че тия места при основаването на епископията са били под сръбска власт и като така епископията е основана от Св. Сава и тя е сръбска?

*) Ястребов е с духовно образование.

На тоя въпрос ние ще се поспрем да докажем, че ако мнението на Ястребова не е софизъм, то трябва до се нарече езуитизъм, равно на шовинизъм.

Ястребов е в недоумение от онова, което архимандрит Никифор Дучич изнася, стр. 182/183, за стария град Дебър, турците в 16-и в. разрушили и че в тоя град при черквата „Св. Никола" била основана епископската катедра. От къде знае това Дучич, не упоменава в своята статия. Той цитира тоя факт а още с по-голяма самоувереност твърди, че турците основали не много далеч от тоя град, нов град и го нарекли „Дебър", в който от тогава и до днес се намира епископията-стр. 129. Дучич дълго се колебал преди да напише това, но на основание на Милоевича, който твърдел, уж, че видял стените на монастира „Св. Никола" и старата Сръбска (?) епископия в сегашната-Дебърска околия и намерил надпис за съществуването на епископската катедра. В потвърждение на това, привежда откъслек от тоя, уж, съществующ надпис:

Р„Процътваше въ насъ о Господъ свещенодътельми блаженнм и велики намъ архиереи и слоуга Христовъ въ светмхъ отьцъ нашъ Иаковъ Митрополитъ архиепискоупомъ прьваго . . . Кир. Сави въ Храм Св. (?) и вел (?) Христова архиереи и чудотворьца Николи въ дольнъмъ Дъбри, основанъ въ лътъ 35 (?) прьвимъ архиепискоупомъ . , . Кир Савомъ падьши и разсипанни поганими бледивимъ и проклетимъ безбожнммъ 1еретикомъ рекьвши Бабоуни, невъровавшихъ въ Спасъ двоухъ юстествь... (в забележка Дучич казва: уж на стената, от която е взет надписа, буквите на тоаа място до толкова са изтрити, че неможе се прочетат, по думите на Милоевича), многими труди и поти прию зизде и обновляя... храмъ митрополии (?) светителя Кир Савм въ долнъи Дьбрьнъ ..."

Не е трудно да се разбере, че тоя надпис е измислен в старо време, думата “Свети”, никога не се е писала така съкратено св. и под титул; 2-о Милоевич, който снима надписа от стария град „Дебър" не много по-горе от сегашния град Дебър забравил, че тоя Дебър не е Долни, а Горни и 3) във времето на св. Сава епископите не се наричали митрополити. Излиза, че Милоевич научил всичко това от свой кореспондент. Такъв му е бил Цвятко Попов-Попович, бивш ученик на Милоевича-

„Като съдя по думите в разговора му с мен в гр. Охрид през 1881 год.”, говори Ястребов, аз съм готов

да го уверя, че тоя именно Цвятко подлъгал Милоевича за надписа, който уж свидетелствува за основаването на епископското седалище в града Дебър от св. Сава. Това мнение остана в мен при беседването ни за 43 разни документи, писани на пергамент и 156 броя разни монети и писмата му до мен, предизвикани по много въпроси".

Между другото Цвятко пишел: „За Святиград в настояще време няма и следа, но има „Сватовград" на северозапад от гр. Дебър, на 2 часа разстояние с огромни развалини от крепост и град. Народа наричал тия развалини „Граждàни" и „Сватовград". Аз сам съм прегледал тия развалини, продължава Цвятко, но освен един герб на камък в стената на един дом и един надпис друго нищо не съм намерил".

Гербът е представлявал, уж, лъв с две опашки, а надписа, чисто и просто съчинен от него и незаслужващ внимание.

Това „Граждàни" на Милоевича, Цвятко го е представлявал за „Дебър", гдето е била черквата Св. Никола, а на Ястребова „Святиград". І)
Изследваннията довеждат Ястребова до това убеждение, че „Граждàни" не е нито „Дебър" нито „Святиград", нито пък е било град или крепост, а стара римска колония на пътя Via Egnatia - от и за север. Въпреки щателното претърсване не намерил нито герб, нито надпис. Не могло да се допусне и това да е бил знаменития град „Святиград", както уверявали Хана; Илияз ага I и II) и Кичевския

Забележка І. По разказа на Симеон Стефанов от с. Селце, Жупа, който в 1872/3, 1873/4 г. е ученик в гр. Дебър при учителите Кипро Велянов от с. Вормица, Голобърдо и Васил Хаджиевски от Лазарололе, Мала Река, а в 1884/5-в Охрид при учителя Наум Филев. познава Цвятко Попов-Попович. Родом бил от с. Модрич, Дримкол. Учил се е в Сърбия. В 1879 г. е дошъл в Дебър за учител, изпратен за пропаганда. В 1880/81 г. е учител в Охрид, гдето и се оженил, а в 1884 г. е бил убит на Петрино планина.

Забележка II. Илияз ага, по разказа на Симеон Стефанов, бил по произход албанец, неграмотен и подрядчик на войските в Дебър, Шкодра и Призрен. През 1875/6 година е повишен в чин (рутбе) паша и натоварен да продоволствува войските във войната срещу Сърбия. В градовете: Куршумлие и Ниш били устроени фурни, където Елиаз паша праща по 15 души фурнаджии-българи, от с. Селце, Жупа. В групата, която била в Ниш е бил и Симеон Стефанов. Същият Илияз паша е бил натоварен да организира и изпраща доброволци (азбии) от Албания против Сърбия. Организирани са били четири групи или чети: 1-а чета под командата на Суф Кривци от с. Кривци, близо до града Дебър

епископ, понеже според описанията на Барлета, Святиград се намирал в непристъпно място, като орлово гнездо.
Илияз паша при срещата в Битоля с Ястребова е казал, че той на Хана не е могъл да каже где се намира Святия град, защото на него не е останало време да се занимава с историята на тия времена.

Тая дълга история в препирня свършва с това, че Дучич в кн. 57 на същото списание се отказва от своето убеждение за основаването на Дебърската епископия в гр. Дебър и се старае да я намери на друго място-в Босна. Ив. Снегаров стр. 165, заб. 3-а, споменава, че някои сръбски историци отъждествяват Дебърската епископия (до Сараево), основана от архиепископа Сава, с Македонската, но това тяхно твърдение излиза невярно.

Ястребов продължава, стр. 135, да преглежда старините около гр. Дебър и да дири църква-Св. Никола. На 5-10 минути от града намира махала Пиянец. Тук по някои стари основи на къщите никой неможе да се усъмни, че било укрепление. По на северо-изток. ХД час разстояние от града има малко селце от 5 християнски къщи на нме Градец-дебряните го наричат Град Еловци, а на сърбската карта мащаб 1/100, 000 е отбелезано с името Татар Елевци. Над това село в планината Кърчин, на една не голяма възвишеност, има основания на някогашна, може би черква или крепост. Албанците (Ястребов навсякъде ги нарича арнаути), които са го съпровождали разправяли, че това било малка църква, но немогло да се предполага да е бил монастир. И по основите не могло да се различи дали е църква или кула.

В противоположна страна на гр. Дебър, т. е. югозападно и недалеч от р. Черни Дрим, при село Еребар, има развалини, за които се е запазило предание, че тук живеели крале и повече нищо. Развалините показвали, че тук са били жилищни помещения, но следи от черковни здания не е имало.

Според нас, предположението на Ястребова по отношение Граждàни, че е била римска колония, трябва да считаме за правдоподобно, но че не било нито град, нито крепост, не сме съгласни по следните съображения: Историческите данни ни казват, че римляните образуваха колонии (селища) в източнитe диоцези и то в по-важните посоки и пътища, не само за колонизация и подържание в изправ-

с 200 души суварии и 400 пешаци; 2-а чета под командата Ахмед-бег от Долни Дебър - 400 пешаци; 3-а група под командата на Риза-бей-Зогу от с. Кодра Зоголи, Матско, чичо на бившия албански крал-с 1000 пешаци и 4-а под командата на Таф-Звири от с. Извор, Грика - маде - с 200 пешаци.

ност тия пътища, но и за охрана и отбрана от вътрешни и външни нашествия, тия посоки. Същите служеха и за средища на съответните краища. Граждàни е било действително средище между двете покрайнини Долни и Горни Дебър или общо Деборията, когато не е съществувал града Дебър и като такова не е могло да не бъде град. Между впрочем самото име показва, че е било град.

Същата тая римска колония, носяща славянското име „Граждàни" е имала значение и за отбрана срещу нашествия от североизток. А самите останки свидетелствуват, че това е било крепост за своето време. Най-после и днес има живи дебрани, които помнят изходните и входните врати на крепостта. Същите хора разправят, че много златни предмети са намерени при разкопки на крепостта, но тогава не са показвани от боязън да не им ги вземе властта.

След разрушението на крепостта Граждàни, а това трябва да е станало непременно преди основаването на епископията, инак, като централно място в Деборията, където, вероятно, е била и административната власт, може би, там щеше да бъде епископията, административния център е бил пренесен на друго място.

По отношение на днешното село „Заград", находяще се североизточно от Граждани на 2 часа път в планината под в. Кораб, за което Ястребов говори, че в Дебър нямало други градове освен крепостта, носяща и сега названието „Заград" (стр. 136) е неправдоподобно. Тоя Заград не е могъл да бъде в никакъв случай централно място на Деборията, нито голям град, а е било продукт на Граждани, както показва и неговото име. Имало е, може би, същото значание за планината, както Граждани в полето.

Развалините при с. Еребар, възможно е да представяват останки от жилищни помещения, в които с една голяма въроятност може да се предполага, че тук е била главната квартира на феодала Мойсей-Комнин-Дебърски.

От всичко казано до тук следва да се заключи, че към годината на основаването на Дебърската епископия, нито града Дебър е съществувал, защото не бил още основан, нито Граждани е бил централно място на Деборията защото бил разрушен преди годините 1090 и 1100 и следователно няма защо да се дири там седалището на Дебърската епископия.

Нека сега отидем в другата покрайнина на Деборията-Долни Дебър или Пешкопия. Ястребов казва: самото име Пешкопия-Епископия ни навежда на мисълта за съществуването там на епископията.

И действително, на изток от това село на една възвишена тераса, на лявата страна от реката, която иде от в. Кораб, се виждат доста големи монастирски основи и в средата немалки черковни развалини. За съжаление, не е намерен никакъв надпис.
От събраните сведения, разпит на албанците, се разбира, че тук съществувал монастир, и живял в старо време владика, когато не е бил града Дебър. Монастирът владял селата: Бриждани, Тумен, Доброво и Пешкопия, като свои чифлици.

По-запазените български фамилни имена, празнуване от цялото население с голяма тържественост и сега празника „Св. Никола", както и българските имена на всички почти околни села Суходол, Слатина, Заград, Староец, Градище, Доброво и пр. показва, че тук е бил голям център на българщината. Всичко това се потвърдява и от разказите на: Шеих-абаз, Шеих-Шахир и Лямед бег, че селото Пешкопия в старо време е било голямо, имало много християни. Последни останки от тях, цяла една махала, била се преселила преди 70 г. тогава - днес 120 г.

Границите на Дебърската епископия

От казаното дотук заключаваме, че северните и западните граници на Охридската епархия, остават такива и за Дебърската епископия. Източната граница, лесно е да се схване, че тя върви по: Бистра и Стогово планини, защото гр. Кичево остава в Охридската епархия.

По отношение южната граница, която според проф. Снегаров (стр. 195), „допирала р. Черни Дрим в Струшкото поле", или дотам, до гдето в 1283-4 год. биде намален диоцеза на Охридската архиепископия с откъсването на Дебърската епископия и цяло Дебърско, при попадането им под сръбска власт.

От тия граници се вижда, че Дебърската епископия обхващала всички покрайнини от двете страни по течението на р. Черни Дрим, от Стружкото поле до съединението на двама Дрима-Черни и Бели-или по десния бряг: Жупа, Мала Река, Горна Река, Деборията-Горни и Долни Дебър, Калис и Люма, а по левия бряг: Дримкол, Голо бърдо, Дебърското черногорие. (Голямо гърло и Мало гърло). Люсна, Мохури, Тедрина. Западно от тия покрайнини прие господството на западната църква още от 1054 г. Чернишката и Орейската епископии, придадени към Драчката епархия.
Ястребов като руски консул в Призрен обикаля тия покрайнини. Интересни са неговите изучвания по установяването на северната граница на Дебърската епископия.
При обиколката на покрайнината Люма-Река, (стр. 218), на път от село Топояни за Дода Каля, седалище на кайма-

камин някога, на десния бряг на ръката Ляпъ, в ущелието, обраснало с гора, намира манастирски развалини.

Жителите не са запазили никакво предание, обаче, наричат местото „Аравел". Ястребов пита: „не е ли Архангел"? Не е ли тук Липлянския манастир, който бил подчинен на Дебърската епископия... А на страница 123 пише: Между с. с. Радомир и Слатина, южно от Дода Каля, се намира място обраснало с плет, под име „Пелопаник" - западно от пътя. В леса има възвишеност и на нея развалини на голям монастир, под име „Киша Липляни" — Липлянски монастир. В източна посока под планината Кораб има развалини на голяма крепост. Ястребов казва: „Това е Липлян".

Исторически факт е, че тоя Люмски окръг, който в турско време се е делил на 7 байрака почти не е плащал данък, понеже се е считал като привилегирован-бил в родствени връзки със старите турски султани, които му дали тия привилегии, а и от тоя окръг са родом прочутите турски сановници.1); 2); 3)

1) Махмуд паша Призренски, родом от с. Уймище, който знаял по-добре български, отколкото турски.

2) Прочутият Синан-паша, родом от с. Топояни (1508-1596 год.). На 12 годишна възрасть е взет за еничерин и заведен в Цариград. Бил е пет пъти садриазим, крал на Египет и Триполи. Родил се е във време на султан Баязита. (1481-1512 год.); във времето на Селима I. (1512-1520 год.), бил заведен в Цариград и потурчен; служил през време на султаните: Сюлейман Великолепний) (1529-1566 г.), Селим ІІ (1566-1574 г.), Мурад III (1574-1595 год.) и умира в 1596 г. във време на царуването на Мохамеда III. (1595 —1603 г.)
Селата които съставляватъ 7-те байрака: Топояни, Чайля, Калис, Палюш, Радомир, Тедрина и Бущерица с особен ферман от султан Мурат III. (1574—1595 год.) в първите числа на ребиул-ахър в 994-1585 год. били подарени на Синан паша, който пак от своя страна ги освобождава от всякакви даждия и спайлъци Тоя фарман, написан на 13 листач всеки лист - 3 педи дълъг и 2 педи широк, целия от злато, се е пазил в с. Топояни от Илиаз ага-вж. стр. 11. забележка 1-а. Когато фермана е даден на населението е било христианско. В тоя ферман се говори, че Синан паша някога в Албания бил свиняр заедно с неговия племенник Ферхад паша.

3) От селото Вила е родом Софи Сипан паша, който в 1615 г. в Призрен направил най-голямата джамия на свое име, от развалините на Крал Душановия монастир „св. Архангел" на р. Бистрица. Прочут турски писател. Неговата книга „Тезаруати" е с богословско-нравствено съдържание. Затова е признат за учен и е наречен Софи. Бил е два пъти садриазим. В турския календар от 1858 година пише, че тоя Сипнан паша бил везир в 1603 год.

От 1283 до 1366 год, Дебърската епископия се намира под ведението на Ипекската патриаршия-сръбската църква. Обаче, спорен е въпроса дали е съществувала епископията тогава-липсват данни за нейното съществуване, всичко говори, че тя е била закрита.
Между годините 1360-1366 Вулкашин се обявява за самостоятелен господар на: Прилеп, Охрид, Скопие и Призрен и заедно със Скопската и Призренската митрополии връща се в диоцеза на Охридската архиепископия и Дебърската епископия. Тогава към Дебърската епископия се придава и Кичево. (Снегаров, т. ІІ, с. 340.)

Придаването на Кичево, вероятно е станало за сметка на изгубените покрайнини от Дебърско, останали под властта на албанските феодали: „Голо бърдо", „Малосията" и „Деборията".

Правдоподобно ще бъде и заключението, тогава е станало и преместването седалището на епископията от Пешкопия, Долни Дебър, в Кичево. Същото време вероятно е станало и преименованието-в митрополия. Това положение остава до завладяването на Дебърско от турците-1464 г. След тая дата съдалището на епископията или митрополията се пренася в административния център-гр. Дебър и при закриването на Охридската архиепископия, Дебърската епархия съществува.
С учредяването на Българската екзархия-1870 год. признаха се правата и на българското население в Турция, а заадно с това определиха се районите на митрополиите. Дебърската митрополия запази своя район, без ония места, от където българите бяха избутани от албанците.

Тая митрополия просъществува до 1913 год. когато завладяха тоя край сърбите. Уничтожиха седалището на митрополията, т. е. повториха онова от 1283/4 год.
Начинът, по който сърбите махнаха митрополита Козма Пречистански през 1913 год. от гр. Дебър и епархията му е един недостоен за един християнски- цивилизован народ и една държава. Но и той беше тоя, който освен, че не даде да му се целува ръка от началника на Дебърския гарнизон, но и да му каже: „Зад мен стоят 500, 000 български щика и те ще искат сметка за вашите действия".
И той през 1915 год. тръгна подир тия 500, 000 щика стигна в своята епархия в края на декемврий, и в януарий 1916 г. почина- вечна му памят.
В 1595 г. бил губернатор на Офена. В 1607 г. е бил изпратен с особени поръчения в Емин. Женен бил за дъщерята на Султан Баязита.

Ястребов, след като се съгласява, че първото седалище на епископията е било Пешкопия-Долни Дебър, добавя: „Още нищо не доказва, че тая епископия е била сръбска, основана от св. Сава" - стр. 139.
И той се старае да докаже, че когато е основана епископията, тия места са били под властта на сърбите.
Поради интереса, които представляватъ тия негови изложения, понеже се касаят за нашия край-Дебърско, макар и накратко, ние ще ги разгледаме.

Руварац, известен сърбеки писател и критик, който разглежда мнението на Дучича и Милоевича, че Дебърската епископия била основана в гр. „Дебър" от Св. Сава. в „Годишница II — стр. 248, не само се противопостава, но и се старае да докаже, че това неможе да бъде вярно, защото когато Св. Сава основал дванадесеттех епископии, а после намалени на осем, Дебър не бил под властта на сърбския крал и за това Св. Сава не е могъл да постава епископия в чужда земя и господарство. Дебърската област, пише той, е присъединена към Милутиновото царство в 1283/4 год., но епископията в тая област и после това, както и по-рано, всsкога е оставала под вeдомството на Охридската архиепископия.
Ястребов пита: „Така ли е в действителност, вярно ли е че Дебър невлизал в състава на сръбското царство"? Повод да напише Ястребов притивното, му дава голямото старание да се покаже по-ревностен сърбин от всеки такъв и кривото му тълкувание на някои названия на местности, покрайнини, села и градове, които той среща в Дебърско, при своята обиколка и които отъждествява с други подобни имена в тогавашното, далеч на север сръбско царство.

От 1018 до 1185 г. българското царство, западните граници на което в миналото са били далеч в сегашна Сърбия по р. Сава, попадна под византийска власт. Сърбите, в последствие в съюз с маджарите и епиротите се стараят да разшират границите в югоизточна посока, във византийските владения, към: Косово, Призрен, Ниш и Македония.

Според Мутавчиева Македонски преглед. г. I, кн. 4, Шафарик, Старини т. II, кн. I, както и всички други видни автори: Иречек, Голубински, па и сръбски такива: Миленко Вукичевич и Ст. Станоjевича, „Историjа српокога народа", сърбите правят няколко опита за навлизане в Македония-в 1093, 1183 и 1258 год., но всички тия набези са били по-скоро за плячка, отколкото за завоевание, защото

освен, че са били твърде кратковременни, но и свършват без никакви придобивки на земи и границите, стоят далеч северно от Призрен. В посока на Дебър и Дебърско, сърбите до 1283 год. не са правили никакъв опит за завладяване на земи или за плячка и никоя сръбска история това не говори.

Към „историjа српского народа" от Ст. Станоjевича, до 1283 година до когато Дебърско подпада под сръбска власт са приложени четири карти за границите на сръбското царство; така: 1-а до 960 г. - стр. 55; 2-а - царството на Будима до 1101 год. - стр. 77; 3-а. царството на Немана, когато е бил и Сава, до 1196 г. - стр. 103; и 4-а царството на Стефана Първовенчани до 1223 г.- стр. 123. В тия карти са показани пунктирно, даже и всички набези, правени в разни времена и в разни направления, както е случая с ония към Ниш, София, Враня, Скопие, Прилеп, Тетово и Призрен и за които набези Ст. Станоjевич на стр. 79 пише: ...„але само оплачка оне краjеве па се врати натраг... В посока на Дебър набези са правени и на картите не е показано нищо. На стр. 142 е приложена картата с придобитите земи през 1283 г. - Дебърско, Кичевско и Поречието.

На стр. 139 Ястребов продължава: „От историята казва той, ние знаем, що още преди Неманя в 1147-1150 г. Дебър с Галичник, значи с Река и Тетово, с Гостивар и „Нашава", т. е. пространството земя, заемащо днес Коджаджик и близо лежащите села Левуново, Маврово и Никифорово, са се намирали в пределите на Рашка. В това време сърбите били васални на византииците" ?!

Нищо по-невярно от това.

Според картата на Станоjевича на стр. 77 личи, че границата на сръбското царство за 1147-1150 години е западно от Ниш, северно от Косово поле, близо до Звечан, западно от Дяково, източно от Шкодра по р. Фани, приток на р. Мат до устието й на Адриатика. Историите на Вукичевича и Станоjевича за тия години 1147-1150, страници 84 и 90 пишат: Сръбският жупан на Рашка напада византийските земи и по думите на Станоевича: „али Маноjло удари на нега, усвоjи Рас и савладага (у jесен 1149 г.) те се Урош морао повупи у планине". Градът Рас на картата е показан северно от Звечан, в областта Рашка, когото Ястребов смесва с Расон, Ресен на р. Рашци, при втичането на р. Лешка в р. Вардар – Долни Полог.
В тия събития се срещат имената Галиче и Накава. Ястребов взима Галиче за Галичник, което Шафарик го посочва в Руднички окръг между Дичино и Чемерница. Други автори го посочватъ за Елеч, развалини северозападно от Нови Пазар.

Интересни са определенията на покрайнината Нишава, която Шафарик и други автори сочат близо до Рожа, в областта Рашка, а Ястребов я поставя в Дебърско на три места: едно в покрайнината в която лежат селата от Коджаджик до Маврово - т. е. сегашна Мала Река; втори път казва: Нишава - между Коджаджик, Модрич и Луково - „Жупа-Коли" (от Жупа Николи, Никова, Никава); и трети път в горното течение на р. Радика и най-после казва: „Почему же неискат Иикаву между Гостиваром и Галичником, а Галич в самом етомъ Галичник (к. н.).
Ястребов продължава: В животоописанието на Крал Милутина, стр. 108, се говорило: „Милутин . . . прьве приьет оба Полога с градови их и с областию и град славни Скоплjе, по сих Овче Поле и Злетовоу и Пиjанец" и т. д. Всички тия земи били изгубени във време Драгутина, но били сърбски земи от 1183-5 г.

В биографията на Немана Първовенчани, между другото се говори: Неман завоевал... и град Житомишск и град Скопие и град Лешок от Долни Полог и Градец{к. н.) и град Призрен и т. д. Ястребов добава:„ние по-горе казахме где се намират Пиянец и Градец, за това едва ли е нужно да говорим, що Дебър не бил преди Милутина в границите на сръбското царство".

Въпросът тук е за Пиянец, махала на град Дебър и Градец, или селото Град Елевци, североизточно от Дебър, са били под сръбска власт още от 1183-5 година. Ние никога не бихме повярвали, че един писател от величината на Ястребова, в своите изучвания и описания да отиде дотам щото да забрави и срам от хората и грях от Бога - както сам се изразява. Вярно е, че в 1183 г. Неман нахлу на югоизток, като зае и отчасти разруши византийските крепости в цялата област между Ниш, София, Скопие и Призрен (Шафарик - биографията на Неманя, гл. VIII, стр 81), обаче, не мина и година, биде прогонен от тия места, като сполучи да запази само Косово поле без Призрен. Картата на стр. 103 от историята на Станоjевича ни показва същото. Тя също ни показва, че в посока на Дебър не е правено опит за нахлуване. Най-после биографията на Неманя по-нататък говори: „Приложи же земли отьчьства своего област Призренскою и Полога оба до коньца с мегьами своими" и т. д. От това се разбира, че присъединява към отечествената земя областите Призренска и Положка до края на техните синури или междини. Дума няма за вън от тия области. Следователо град Градец за когото е въпроса, е лежал извън тия междини, инак щеше да бъде казано, както за град Лешок в Долни Полог - град Градец в Дебър.

По отношение на Пиянец въпроса е да се разбере, че Ястребов пресилва фактите: Милутин в 1282 г. нахлу с войските в северна Македония и до есента завзе цялата област от Кюстендил и Пиянечко до Тетово и затова съвременика пише: (Данило, 108) „Првзе приет оба Полога с градовм их и с областию и градъ славни Скопие, по сих же Овче Поле и Злетово и Пиянец". Значи от двата полога източно до областта Пиянец, но не махалата Пиянец до Дебър, която на Ястребова се явява за крепост и то сърбска, а Пиянечко. На следната 1283 година, пролетта, Милутин завладя и Дримските висини южно от Дебър, следователно и тая област минаваше под сръбска власт. Ето защо и съвременика (Данило, с. 114) пише: „Въздвига се иде, и приет землю Дебърскоу съ весъми городн и държавами их" и т. д. за Кичево и Поречие. Ето кога Дебърско, в когото се намират и Пиянец, и Градец, и Галичник, па може би и Нишава, пада под сръбска власт, първия път в 1283 г. пролетта.

Заключението на Ястребовъ е следното:

Вземайки в съображение, че Неманя владеял Дебър (което излезе невярно) и ако допуснем, че в село Пешкопия била Дебърската епископска катедра, можем да допуснем, че св. Сава може да е учредил епископията „в Дебър". Такива са доказателствата на Ястребова, че Дебър е бил под сръбска власт, повече време отколкото под българска. Трябва да се приеме за вярно, че с присъединението на Дебърските земи към сръбското царство на Мулутина и Дебърската епескопия минава под властта на сръбската патриаршия. Сърбите закриха Дебърската епископия, като я присъединява към Призренската епархия. Също така ние приемаме да е вярно, че Дебърската епископия е разрушена от богомилите (гл. 40 стр. 285) и, че Милутин пратил сина си Душана (Душан е син на Стефана Първовенчани, а не на Милутина-тук трябва да има грешка) за да ги накаже. За забеляване е, че след наказанието над богомилите, младия крал върнал се при баща си “в земля сърбска” („К родителю си превисокому кралю в землю сръбскоую").

И тук Ястребов от неспокойствие добавя: „Обяснява се с това, казва той, че били две епископий с това име, сръбска, а другата под название, не иска да каже българска а казва-греческой". А за да поясни тая своя странност и мнителност добава: „По мое мнение няма защо да се чудим на това. Старите сърби, обикновено наричали гръцки земи ония, които се намирали на юг от Шар, затова, защото били отвоювани от гърци". И за да увери неверующите прибавя във вид на забележка следното: „И западните писатели ненаричали Сърбия, земите завоевани от неманичите зад Шар и Карадаг; обикновено, тия земи ги наричали гръцки"!?

Нашият отговор, ако и груб но е правдив - „вари го, печи го — все си е тиква".

Ястребов, когато пише това, той има на ръка не само Хана, но и Макушева, Голубински и пр. автори, които той често цитира. Е, добре, ако всички автори пишат, че българите не са завоевали, а са заселили цяла Албания, която наричат България, а албанците - българи, защо не посочи кои са тия автори, които казват противното? Макушев на стр. 7 му казва, че родоначалник на Миродитите е българина Иван, но не сърбин, още повече грък. Най-после, не само западните автори, на които той се оповава, без да посочи поне един, но и византийските пишат: „Граница между сърбите и българите, в средните векове е била: „течението на р. Дрим, от присъединението на двата Дрима-северносърби, а южнобългари - за Албания, а за Македония Шарския масив.

Ястребовият труд, в това отношение е едно черно петно в руската литература пред великаните като Макушева, Голубински и др.
В битността му на руски консул в Солун през годините 1888—89 и пр. когато нямаше никакъв помен от сърби, той от омраза към българите, освен че не посещаваше едничката славянска църква, каквато беше българската, но и не минаваше по улицата, гдето беше гимназията.