| More

translator

Димо Хаджидимов

Македонското освободително дело

Лом, 1900 г.

Годината, която сега преживяваме е последната от 19-ий век... Не много отдавна ние се простихме със старата година, която както всички преди нея, се втурна в безбрежния океан на времето, което човечеството е прекарало, за да стори место на следующата подире й. Но не е късно мислим ние още, за да изтъкнем с малко думи и в общи черти онова, което миналата година ни донесе и остави или завеща. И нека никому да не става криво, ако още в самото начало сме принудени да кажем че, тази година усложни още повече грозния, безпорядък в обществения живот на хората, този безпорядък, който се характеризира с неравномерното до безочие разпределение на благата, които правото, свободата и истината са осветили за човечеството, за всичките разумни и словесни създания на природата.

[+/-]... Прочети текста

Тя не възстанови и относително даже нарушената от векове хармония в човешките отношения. С грамада доказателства, с безчет грозни и потресающи факти, тя се присъедини към мрачното минало, като написа и още няколко страници в печалната история на човешките страдания. И мина като не ни даде нищо ново. Ние се простихме и с нея, както и с много неини по-стари сестри и сега не ни остава друго, освен със скърб да си спомняме за всичките неоправдани очаквания, осуетени надежди и неизпълнени желания, па били те наши или на ония, които непосредствено изпитват жестоките удари на робството и неправдата.
Нищо няма утешително в положението, в което собствено ние гражданите от свободна България, заемаме сега като части на едно органическо цяло. Голяма част български граждани и преимуществено селяни, са смазани под тежестта на икономическото

3

робство. Малцина са тия, които спокойно се радват на своя живот и са изпитали всичките му сладости. Болшинството, грамадното болшинство е мрачно, неспокойно и фатално загрижено за тежкия поминък; то не познава тихи, безгрижни и весели часове; то се изражда в безспирната борба с труда, като че ли целта на живота е само да работим и вечно да работим. А останалата част гладува, краде, обира и убива. Непомерен съсипателен труд болест... Злодеяния и бесилка-това е реакцията на съвременния живот. А цели обществени трупи си поставят за задача "да се борят за тържеството на общото благоденствие и благощастие, да се борят за “доброчестината на народа”. Цяла плеяда политически партии със знамена и програми демонстрират .готовността си да турят ред в безредието, закони в беззаконието, съвест в безчестията, ум в безумието, хуманност в безчовечието смях в сълзите, радост в скръбта и живот в смъртта. Маса български правителства, произтекающи от тези партии са се домогвали до възможността. да реализират туй що храбро са проповядвали среди народа, но уви! Двадесет и няколко годишен политически живот ни говори тъкмо противното.

Ние днес сме свидетели на едно силно разстройство в страната ни. Имаме вече конвулсии в нашия, държавен организъм... Но положението не е безнадежно. У нас се зараждат елементите на едно хубаво течение, което със своя откровен и чистосърдечен език, като език на истината, правдата и разума, ще увлече народните маси да разкъсат и сломят основите на всичко, що е гнило и несъстоятелно в системата на държавното управление. И това течение ще победи всичко и ще възтържествува. То ще подеме, както е и подело вече, смело борбата за постижение идеалите на българския народ, каквито и колкото и да са те. То е прегърнало за сега и каузата на робите в неосвободената част от отечеството ни, което е един външен идеал на нашето Княжество.

Македония!
Да, за тая злочеста земя е думата.

4

Пред нейния образ ние трябва да забравяме собственото си нещастие, защото раните за България не са чужди и за нея; тя ги има всичките, плюс още ужасното политическо робство, което виси на врата и.

Преди значи да поискаме изкоренението на страданията, трябва да се борим за тяхното правилно разхвърляне; с други думи преди да дойдем до равномерното разпределение на благата между отделните личности, трябва непременно да минем през такова също разпределение на страданията между отделните народи.

И тъй що ни предстой? Предстой ни с тази страна, която е органически свързана с нас - Македония, да бъдем равни по страдания; за нас е потребно и съществено важно да се освободи последната от страданията. Тя трябва да се отърси от политическото робство, да се освободи. Освобождението на Македония е първата прицелна точка в полето на обществената ни борба; след нея следват ред още точки, но тя е първата, й там ще трябва да се спрем най-първо ние. Върху тази точка именно ще имам честта сега да говоря, което е и целта на моята сказка-Освобождението на Македония от настоящия турски деспотически режим е въпрос на деня. Този въпрос не може да не интересува всеки българин и особено ония, които имат свободата и възможността да следят редовно събитията на Изток. Ако не всички, то поне голяма част от съзнателните български граждани именно ония, които се гнусят и отвращават от робството под каквато и мантия да се крие то, смятат че човешкия им дълг ще остане захвърлен и неизпълнен, ако не прострат своя интерес и върху робската кауза в Македония. Намират се у нас хора и то за наша гордост не малко, които не показват онова робско безгрижие, което характеризира днешното време, а с подобающата енергия се предават в служение; колкото на Българското княжество като негови граждани, толкова и на Македония, като искрели приятели на човешката свобода. Тях силно ги интересува съдбата на тези

5

злополучни човешки същества, които пъшкат под срамното и непосилно иго на най-жестокия от всичките тирани в света. А този интерес и това съчувствие към плачевното състояние на робите са живи, изскренни, незиблеми (?), защото между освободени и неосвободени има кръвни, исторически и духовни връзки. Неопятнения, некористолюбивия и идейния интелигентен свят у нас, без да забравя и изоставя своите граждански задължения спрямо свободното княжество, държи близо до сърдцето си и участта на поробените народи в Турско. И с гордост трябва тук да заявим, че течението, което защищава правата кауза на Македонския роб, у нас постепенно се е усилвало, заяквало, като е достигнало напоследък до последствията степен: силата и авторитета. Да. Силни и авторитетни са сега Македонската у патриотически кръгове у нас-затова може да се увери всеки, стига да погледне с бистро око в недрата на сега съществующата македонска организация в Княжеството. Съзнанието, че трябва да се подкрепят слабите усилия на ония наши братя, които злата съдба или по добре слепия случай не отърси от робските вериги, както стори с нас, расте бързо и прониква вече и в долното съсловие, простата маса, която, ако не може да разсъждава с ума на дипломатите, то поне може да се жертвува без всякакъв трепет за делото, стига да се хвърли веднаж в полето на борбата. Това трябва да радва всекиго и особено тия що стоят на чело на благородното патриотическо дело, а най-вече самия роб, който в последните опити търси да види братята си готови да му подадат в случай на нужда братската си ръка.

И тъй в България работниците за тържеството на свободата сгьстяват своите редове. Пропагандата и агитацията тук се водят енергично и в широки размери. На всякъде революционното слово намира горещ прием сред народа, който вече почва да вярва в безизходността на положението, в неизбежността на кървавата катастрофа, а това

6

както ще видим по долу, е от първа необходимост за освободителното дело. Всичко това става в България, в свободната страна. А там в Македония? Там е огън. Разврата и золумите на турската администрация и правосъдие надминаха надеждите даже и на самия Босфорски сатрап! Смърт и безчестие обилно се лее по тая благодатна страна. Кръв и сълзи, сълзи й кръв - с туй се пълнят равнини, долини, пътища, ниви и дворове. В пароксизъма си дивия и безчовъчен турски фанатизъм омаломощава нещастните жертви, които, ако не е надеждата да видят един ден скъсани мръсните въжета на тиранията, биха се обезличили и одушили от жестокия натиск на систематическите нравствена и физически страдания. Когато ние вкусихме за пръв пьт след 5-вековно робство от сладката свобода, нашите братя продължаваха стария си пъклен живот. Нещо повече, ние им изпратихме и своите господари, който озверени от това, че изгубиха „раята" се нахвърляха с двойно по-голяма ярост върху тях, защото те пак останаха под „бащинските" грижи на Султана. И от тогава всеки ден е донасял на клетия тоя народ по големи и по тежки изпитания. По настоящем положението е критическо, страшно... Изтезанията, които идат из Турско ясно говорят, че духовете там са силно възбудени. Господаря и слугата са нащрек, готови всяка минута да опитат един с друг силите си. И важното тук е, че това ще стане, не защото го желае тоя или оня император, а защото самите условия на живота го диктуват. Борбата ще е плод на своето време... И тъй какво предстои да стане в Македония? Ще стане кървава саморазправа. Ще се почне в поривите на отчаянието неравна борба между свободата и тиранията. А какво ще излезе от туй? Бъдещето точно ще покаже. Историята на човечеството ни говори, че никоя революция не е предвиждала края на борбата, защото винаги те революциите са били насочвани срещу неприятел с непознати сили и при обстоятелства и условия, които не съдържат в себе

7

си елементи за вярното предсказване на последиците... Това същото важи и за предстоящата революция в Македония. Гъста мрежа закрива бъдещето, през която едва се вижда... Но въпреки това революцията ще бъде провъзгласена, защото, както се забеляза и на друго место, условията на нея вече са назрели. В Македония е абсолютно невъзможно вече да се живее мирно и тихо. Всичко извиква на борба роба и той ще стане, за да я започне...

Нека оставим сега за минутка страната на черните тегла, за да хвърлим един поглед изобщо върху работите на Балканския полуостров, които са пряко свързани с пресметнатите желания на официалната разбойническа банда или дипломацията, както въобще наричат правителствените кръгове на големите европейски държави. Това ще е необходимо да сторим, защото мислим, че източния въпрос не е само въпрос за освобождението на Македония.

Българското княжество се яви на политическата карта, като самостоятелна единица благодарение на една - нека го признаем, слаба революция, която при активната намеса на Русия се увенча с успех. Нашата освободителка извърши, ако гледаме само на факта, един акт на висока хуманност към Вас, като с кръвта на собствените си деца се застъпи за участта на толкова поробени човешки същества. За това си заслужава напълно нашите симпатии и признателеност. Обаче никога не трябва да забравяме, че освободителката в делото, което предприе на Изток, имаше свои лични цели, свои частни интереси, и че нашето освобождение не е било нейна крайна задача, а едно неизбежно следствие на развилите се тогава политически събития, което следствие се оформи и санксионира по едно съобразителна воля. За нас освобождението ни беше един краен исторически факт действително, но колкото и грандиозен да е той, не трябва да ни заслепява. Недобросъвестно и глупаво е да вярваме, че Русия или която и да е Европейска държава ще си постави за задача да освобождава робите само от ненавист към робството. Недостолепно и обидно е да твърдим че тая иди оная

8

велика сила ще воюва да освободи един поробен народ без да има това воюване в основите си мотиви от личен характер. Безчислените корференции на високите дипломати не са друго освен растяща илюстрация на техния див и безсърдечен егоизъм. Разгърнете протоколите на която и да е от тях и вие ще видите само две неща:

1-во. До последна крайност грижливо пазене интересите на големите държави и 2 ро. Надменна и цинична подигравка с участта на дребните народи, които често пъти дължат доброто си положение на антагонизъма между първите.

И наистина достатъчно е да се взрем по внимателно върху характерните черти само на освободителната война и да поразровим архивите на Цариградската и други конференции, за да открием всичкият фалш на видимата хуманност, любов към свободата, към вярата и пр. принципи, които уж движели пространните империи в борбата им с робството: Всяка една от балканските държавици пази в историята си ред дипломатически конференции, които по официален ред са определяли територия им, както и начина на управлението, а по неофициален или по чисто дипломатически, подземен пък са се стараели да ги вплетят в ногите на тая или оная сила, за да са готови да и услужат някога. Това е то Европейският Ареопаг, който решава международните сплетни й определя техните резултати;. Той е последната инстанция и на робските оплаквания и ако не всякога, то поне в повечето случаи самичък си възлага тая роля… Във всяко променяване политическото положение на материците имаие дипломатически сделки, а в тях, знайно е, участвуват само Великите държави, защото са силни. Малките държавици са длъжни само да слушат съвети и наставления от първите. Нийде никакво безредие в международните отношения, нийде никакъв смут или възстание не са свършвали без пряката намеса на великите сили. Техните интереси се простират по цялото земно кълбо, кръстосват се навсякъде за това и тази последователност в тяхната намеса.
Но най-силна и енергична е тая намеса в

9

източния въпрос, защото тук най-упорно се сблъскват заветните намерения на няколкото Европейски държави, които съставляват за сега ключа на между народните произшествия. В работите на Изток Европейската дипломация още от самото начало играе една срамна роля. Нейното вмешателство тук е свързано с цяла верига позорни актове, отровното действие на които е изпитвала в голяма или малка степен почти всека от малките балкански държави. Представете си, един Берлински конгрес от дипломати, които са толкова далеч от бедствията на страдующите, колкото слънцето от земята, с едно само дигане на ръка уничтожава свободата на милиони роби! Има ли нещо по безчовечно от това?

Един крастав протокол приподписан от цивилизовани злодеи предава на безчестие цяло море от невинни хора; хвърля ги в ногите на зверове в човешки кожи и то след като са били в ръцете им цел ред векове!? И това става в един културен център, в едно огнише на цивилизацията - в Берлин! В Сан Стефано и Цариград освобождават, а в Берлин уничтожават свободата като неуместна, прибързана, непотребна! И като говорим за дипломация ние разбираме Русия, разбираме Англия, разбираме Германия и всичките по-големи държави, които мечтаят за „нещо" на Ориента. Едно национално . движение в подвластна България се подхвърля на безбожна експлоатация от страна на всичките заинтересовани държави и на края ние виждаме да се разкъсва отечеството ни на разни свободни, полунезависими и пълнозависими части просто с едно драсване на перото и то след като всяка „сила" точно бе пресметнала облагите или възможните шансове за бъдещи някакви надежди от създаденото ново положение на полуострова. Всичко, което силите сториха за нас бе точно пресметнато и съобразено с техните материални интереси, които ги намираме изразени в желанието да се завладее някое хубаво търговско пристанище или провлак, в стремежа да се окупира някой с добро тържище град или най сетне в намерението да се заграби хубава и разкошна област, защитниците на която са слаби да я запазят...

10

Такава е психологията на Европейската дипломация. Щом е тъй еднакво, трябва да се възмущава ме и от добрите и от лошите последици на тяхното участие в нашите работи, защото и едните и другите са плод на лична егоистична политика. По скоро трябва да смятаме един добър резултат за игра на случая, отколкото за дело на тия що ся го създали. Какво представлява от само себе си Европейският свят? Нищо друго освен случаен сбор от държави с най-противоречиви интереси и с безобразни претенции, големината на които е пропорционална с територията на господарката им. Днес няма две държави, искрени приятели по между си. Любезностите на коронованите глави, речите и целуванията на министрите, срещите, височайшите посещения, празненства и пр. са една маска, зад която се крие неописуема вражда и зложелателство. Даже и в тия държави, които са части на един отбранителен или нападателен съюз, приятелските отношения са изкуствени, пресилени и готови всека минута да се обърнат в предателски. Историята е пред очите ни; тя е неизчерпаем изсточник на факти, които поразяват с своята оригиналност. Ние можем да отидем и по нататък. Можем да не вярваме в взаимната изскренност и на ония държави даже, които имат таен военен съюз по между си. Да, такава анархия царува днес в света на границите и пограничните постове! Всяка държава взета отделно е едно крайно егоистично и ненаситно същество, готово да разскъса всяко друго стига да е уверено, че ще победи. И как е възможно да има братски и нелицемерни връзки между такива държави? Бракът между държавите, ако ми позволите тъй да нарека тяхното видимо сближение, е брак неестествен и незаконен - такива са в рожбите от тоя брак...

Безчетието в политиката намира своето оправдание в същите причини, които обуславят и безчестието въобще в живота. Нашата задача обаче не е да търсим тях; за нас е важно да знаем и да

11

констатираме самото безчестие, което се явява в малък иди голям размер според случая и според държавата, която го инспирира.

Безчестие бе от страна на дипломацията нейното неокачествимо поведение през време на съединението с подклаждането огъня на братоубийствената Сръбско-Българска война. Какви тайни не крие в основите си тая война! Но ние нека знаем само, че зад гърба на воющите две държави са се крили много други, които най-сетне спряха кръвопролитието, което бяха сами предизвикала. И опихме се тогава от славата на Българското оръжие и от тържеството на Българския лев, без да подозираме какъв чувствителен удар се нанася на цялото, наше бъдеще. А нещастна Сърбия! Вън от позора на нанесеното й поражение тя остана да оплакна участта си, тъй безумно тласната в бурите благодарение усилията на дипломацията. За нас тук е безразлично, коя от Великите сили играе първествующата роля, защото вече приехме, че те са еднакво способни да направят и добро и зло, което зависи от външните обстоятелства, а съвсем не от добрата им воля.

Кажете сега, как да окачествим поведението на Англия, която тьй енергически защищаваше храбрите и неустрашими Арменци в борбата им с турчина в името на свободата и человеколюбието, а сега със жестокостта на последния злодей се хвърля върху невинните бури, само за това, че природата надарила малката им република с богати рудници? Англобургската война лишен път иде да докаже, че на силните не им е мила свободата и че тя може да бъде одобрена от тях само тогава, когато носи със себе си голям запас от облаги. Где е тук хуманността на Албиона, която тъй тържествено се манифестираше в полза на Арменците? Не е ли грохота и срамота да мислим пред това, което става сега в Африка, че Англия през времето на Арменските смутове се е въодушевлявала от идеята за свободата и правдата?

Но посред нечутите зверства и кланета извършени над беззащитните Арменци, посред потоците невинно пролята кръв се издига грозната фигура на велика, както обикновено казват, Росия - втората тъмна геройня в Европа. Тя пък съветваше Азиатския звяр да изтребва немилостиво „нахалните" Арменци, като му оказваше пълна морална потдържка. Един от нейните дипломати даже се изсмял над проекта за независима Армения, като важно и недвусмислено добавил, че Руското правителство никога не ще се съгласи да се създаде една втора Бълга-

12

рия. Коментарите са излишни.

Тази същата Русия след като предначерта плана за Гръцко-Турската война, пристъпи на края да иска в името на свободата автономията на Крит. Историята изобщо на тази деспотическа страна брои в страниците си дълга верига от престъпления в международните отношения с Франция! Страната на свободата, люлката на цивилизацията, гнездото на свободомислието, тази Франция намира, че работите в Турция не са от естество да предизвикат вмешателството на дипломацията в полза на подвластните народи, защото лъжливи били пръсканите слухове, че живота имота и честта им не били гарантирани. Същата тази Франция друг път намира, че положението на Отоманската Империя е критическо, непоправимо и като такова неизбежно свързано с фатална развръзка на самата Империя и участието, разбира се, на Европейските сили. А всичко това е тъй, защото тъй го диктуват интересите й, които засега са под опекунството на Русия и които не могат да не бъдат по-мили и по-близки от чуждите. Най-сетне самия факт, че съюза е съюз на несъвместими крайности - монархия и република, говори доста много за нечистите побуждения и в едната и на другата. Това, което върши Франция по отношение Източния въпрос, още по-реално се върши и от Германия. Нейната политика на изток е също едно безчестие, което коства твърде много на поробените народи. Напоследък тя е най-вярната съюзница на Султана и гореща застъпница за запазва-

13

не целостта на неговата империя. А всичко това има своята ясно определена цел, която не може да бъде друга освен осигоряване някое наследство. Ей така, тези големи държави си играят със съдбата на малките народи, като подпомагат или спират тяхното мира развитие според това, дали се реализират техните планове или не. Жалко е наистина положението на един поробен народ, когато той е играчка в ръцете на официалния свят защото, както виждаме, често пъти делата му са повече съсипателни и от най-ужасните войни...

Щом като е тъй повече от ясно е, че неточния въпрос собствено тая негова част, която включва в себе си освобождението на Македония не може да бъде освен предмет на най-грубо и надменно безчестие от страна на дипломатическия свят, защото, както и на друго място се каза, тук изпъкват най-ярко домогванията и мечтите на Великите сили. Отношенията на последните към хала на Македонския роб каквито и да стават с течението на времето, не могат да бъдат добродетелни и хуманни. И нека още от сега заявим, че ако на Македония е писано да се освобождава изсключително по дипломатически ред, без активното участие на самите Македонци, което е твърде невероятно, то този "хуманен", както ще го нарекат акт, ще бъде продукт на грубо материални и спекулативни съображения. Впрочем за това не трябва и да говорим, защото обтегнатото равновесие между държавите опекунтки, доказано е, не се нарушава без сериозни смутове и безредия. Нека също заявим тук, че не би съществувал никакъв източен въпрос ако не беше тази фатална тактика на големите държави, да правят най-чудовищни злодеяния за удовлетворение на своята ненаситна алчност. Отколе би огряло в Македония, както и на всякъде дето има нужда, слънцето на свободата, ако человеколюбие само движеше дипломацията! Защото отдавна и твърде отдавна съществуват условията и потребните мотиви за една такава патриотическа постъпка от страна на силите. Нима не виждат те, че от векове се терзае без-

14

божно един кротък народ като се оскверняват най-светите му чувства, мисли и желания? Виждат го те, но за зла чест пасивното робско негодувание не е достатъчно да предизвика тяхната благотворна намеса само озлочестяват още повече и без туй злочестия народ като в непримиримата вражда, когато питаят помежду си, забравят й се гаврят със страданията на тия, които в един миг без капка кръв бяха могли да се обърнат в свободни граждани. Да, гаврят се, защото вместо да издигнат един измъчен народ на краката му, за да диша свободно, което могат да сторят само с една дума "Да бъде свободен"- те го оставят на дивия човешки произвол, олицетворен в една грозна и убийствена тирания, каквато е турската... А защо... Всичко това е тъй казахме, вече Робът се валя в калта на нравствените и физически страдания, в калта, в ужасната кал на терора, разврата и насилията само за това, защото царува взаимно недоверие между Великите сили, отпечатано върху противоречивите им претенции на Изток.

Минаха вече дълъг ред години със събития, политическото шарлатанство в който е било повече от очевидно. И това шарлатанство трябва да вразуми й увери всекиго, да увери и старо и младо и умно и безумно, че никога едно робско дело не ще възтържествува „дипломатическим образом" само защото то е право, и ако историята ни посочи няколкото „решени" вече с „благосклонното" участие на правителствата на великите Европейски държави дела, то смело можем да кажем, че разглеждането им и собствено присъдата по тях е една случайно от която може да бъде и щастлива и не. Без да ровим историята на другите народи, което съвсем не е по нашите сили, ще забележим само, че и нашето освобождение беше просто една щастлива случайност за българите като игра на дипломацията, при все че в основите на това велико за нас събитие се виждаха и елементи на едно чисто народно революционно движение. Това народно движение можеше обаче да бъде смазано от тиранина, ако бе ос-

15

тавено без потдържка. Нека си припомним само медиите разигравани в разните конференции, по зашиванието и разкъсванието на Българското царство, и ще приемем без замисляне, че България, такава каквато я виждаме днес е дете на една случайност и макар първоначално и да се изпречва революционното движение, като двигател на дипломатическия „ефект" пак очевидно е, че свободното Княжество се явява на сцената не като цел, а просто като едно добре пресметнато средство за бъдещите комбинации на тайнствената Европейска дипломация. И ние - един слаб физически народ, гледахме как последната играе безсрамно с трупа ни, но и не помислявахме да се съпротивляваме, защото правото не е още сила и хуманността не е още право.

И тъй кой е моралния виновник за владеющата днес анормалност на изток? Официална Европа или правителствата на признатите сили. А кой е будния страж в работите на изток? Пак тя. Подир онова, кое го казахме за България малко остава още да добавим и за Македония, която в дадения случай ни интересува. Преди всичко що е тя?

Една страна презряна и отхвърлена от ония които имат власт и сила да освобождават и да поробват, защото империите и монархиите имат тук задачи, които се срещат и не могат да се разминат без стълкновение и до като тези задачи не се разграничат и съгласят, не трябва да се надяваме, че ще се предприеме нещо в Македония, с добри сетнини за поробени там народи. Не робството ги тревожи тях - силите, а Цариград, Солун, провлаците, моретата и пристанищата!
Защо да не признаем най-сетне една истина?

Това състояние на работите, протакано тъй дълго време оставя постепенно своите следи. Печалната тая действителност има своята реакция в умовете на добросъвестните хора. Във всичките почти разслоени от разврат обществени кръгове се слага напоследък убеждението че ония, които са жадни за свобода и човешки права трябва да изнесат на плещите си потребната физическа, борба за извоюването им.

16

Захвърляте се по дяволите всичките дипломати, агенти и съветници на царските корони, като се възлага задача на кръвта, и мишоците. Такова е господствующето възрение в Македонските кръгове у Турско, такова е то сега и у нас в България. И то е сериозно и решително, защото е създадено не от проповедта на разни агитатори, а от самия живот най-непогрешимия мъдрец. На апелите и молбите пред посланици, дворове и конференции сега се гледа с насмешка, защото отколе вече мина времето, когато на подобни поклони се придаваше значението на съдбоносни стъпки! Времето изтри безследно някогашното обаяние от подобни стъпки Никой здравомислещ човек сега не би сторил глупостта да вярва, че с апели ще се умилостивят великите сили за да турнат край на безредиците в Изток, като извадят от политическия гнет народите под Турция. Ролята на тия унизителни поклони пред тях е изиграна вече. Днес роба в Македония високо декларира и заявява, че неще търпи вече туй черно тегло, на което е подложен и че ще хвърли ръкавицата без да пита никого, защото надеждите му в официалния Европейски свят са пропаднали вече безвъзвратно. Македония е арена на най-гнусни и жестоки изпитания; живота е нетьрпим, борбата е неминуема - възстанието е на прага. Черковно училищното дело, за което в началото се вдигаше толкова врява е привършено. Учители и попове свършиха вече работата си по черквите и училищата, а там дето тя не е свършена предназначено й е временно да се изостави, за да стори място на нещо друго по-навремено, по-важно, по-съществено... Всичко е изиграно - остава още последния акт от робската кървава драма след който или ще загине един цял народ или ще заживее свободно. А понеже първото е немислимо, то нека вярваме във второто. И този акт наближава вече да се почне. Да, ще се почне той, но не тук, а там в сърдцето на Македония. И ще бъде страшен огъня когато пламне, защото ще се раздуха ОТ ВЪТРЕ.

Разбира се, че ние, българите, няма да бъдем

17

равнодушни свидетели на тая страшна разправа, на тая неравна, но люта борба. Ние ще подкрепим слабите морално и материално и ако стане нужда ще заставим и правителството ни да стори същото, в случай че му бъде против волята скъсването приятелските отношения с Турция.
Понеже се загатна за правителство, не е излишно да кажем няколко думи за участието въобще което са имали нашите правителства в делата на Изток. Това ще е потребно и за самото изясняване на въпроса, който тук ни занимава.

Българските правителства досега не са направили нищо за неосвободената част от отечеството ни, ако не смятаме усилията проявявани в разни времена да се назначат един или повече владици, или да се открият няколко търговски агентства или пък най-сетне да се освободи или повърне някой неправилно арестуван или заточен българин. Но всичко това, макар и скърбно, е недостатъчно, за да обвиняваме което и да е правителство в непатриотизъм при външните работи. Трябва да ги укоряваме за беззакония, за излишна разточителност, за безхаберие в разхвърлянето данъчния товар, за грабеж и гешефти. въобще за работи вътрешни, дето те са напълно свободни да вършат това или онова, а що се касае за външните работи, за външната политика на Княжеството - там въпроса е съвършено друг.

Външната ни политика не е била, па и не може да бъде самостоятелна, независима, своелична. Нашият глас е много слаб, за да се чуе където и да е, а най-вече пък в Източния въпрос, в областта на който българското княжество не може да взима активно участие, без какво да е предизвикателство, което да го оправдае, ако и да има най-голямо нравствено право да стори това. Под неизмеримата тяжест на няколко канари, малко едно камъче не е в положение нищо самичко да направи... Неточната наша политика е в тясна зависимост от други държави, респективно тия, на страната на които е Физическото надмощие. Изхождайки оттук, повтаряме, съвсем безосновно ще обвиняваме всяко правителст-

18

во, че не е желаело или е било неспособно да направи нещо за подобрение хала на подвластните в Турция народи. Това, което е било възможно, да направят правителствата ни е да хвърлят страната в една непроучена авантюра, последствията от която биха могли би да бъдат гибелни за нас, ако не намерехме онова активно съчувствие у самите роби. което е необходимо За тяхното освобождение. За щастие всичките досегашни наши правителства са били дотам предвидливи, за да не предизвикат такава катастрофа пълна с опасности и за нашето, собствено независимо съществувание. Ето защо нас никак не трябва да ни учудва факта, че първата грижа на което и да е от българските правителства като дойде на власт, е да обяви чрез един държавен акт „тронното слово", че съществуват най-изскрени и приятелски отношения между Княжеството и сюзерения двор. Друго яче не може; самите обстоятелства налагат тия отношения. Пак най-сетне в Македония няма само българи, та непременно само българското правителство да се грижи за нея; там има сърби, има романи, албанци, гърци и пр. Техните правителства имат същото основание да се интересуват за сънародниците си в Турско, както и нашето; та имат същото основание да направят енергични постъпки пред Портата както и ние, ако тези постъпки са належащи и непреждевремени. Е. при такива условия каква самостоятелна външна политика ще очакваме от българските правителства? И забележете хубаво, тая безгласна политика ще продължава или ще бъде такава до тогава, до когато „статуквото" на изток или целостта на турската империя не почне да се заплашва от вътрешни междуособици и смутове. Няма ли такива смутове - няма и външна политика в България ... Това ще разясним по надолу, а сега ще се спрем върху най-деликатното разклонение на въпроса: - бъдещето на Македония.

В Македония има разни народности и всичките с малки изключения влачат тежкия хомот и еднакво се нуждаят от политическа свобода. Това е общо тяхно искане, обща тяхна потребност. Но по

19

нататък дохождат отделните им искания, които съвсем не схождат по между им, а именно, да се присъединят след освобождението си към тая държава на Балкана, която обхваща народността им. Ако ли това не заявяват самички те, то това вършат респективните държави. Но за нещастие народностите са размесени, земята е обща и всяко присъединяване по народност е безсмислица. Оттук и охотата да мине цялата област под властта на една държава. И какво виждаме днес? Няколко балкански държави ревниво мечтаят да видят един ден, ако не цяла Македония, то поне по голямата част от нея присъединена към себе си. А това е семето на познатия Ви раздор царующ на полуострова, семе на ненавист, недоверие, омраза и зложелателство в редовете на балканските държавици, който с тези си неприятелски и враждебни отношения влошиха и влошават още повече положението на робите. И зад тези обтегнати отношения, нека не забравяме да кажем, се мъдри образа на самата дипломация, която в тях намира прекрасна храна да държи в респект тая или оная държавица. За никого не е вече тайна, че враждата между Сърбия и България се раздухва отвън, както и оная с гърците, ромьните, черногорците и пр. Гоненията между сърби, българи гърци и пр. а особено между сърби и българи в самата Македония, са гонения изскустно подклаждани от заинтересовани сили и най хитро и майсторски експлоатирани от самия Султан, за кое го не трябва и да му се сърдиме. Нека да споменем и „невинната" Австро-Унгария тук, която мисли, че ще прогледне само посредством Солунското пристанище и под натиска на тая чудодействена мечта изскуствено озлобява и охладява два братски народа. Мрачен хаос!
Няма да разправяме за претенциите на Сърбия, България и пр.; те са глупави и гибелни, както за самите тях, така и за страната, за която претендират. Ненавистта подклаждана от това безумно претендентство между тия държавици взима по някога твърде остър характер, а особено като се подържа тя отвън. Тъй се протака работата, враждата се

20

усилва, отношенията се изострят, гоненията и взаимните преследвания, растат, а това не е нищо друго, освен най-скъпа услуга на Султана. Балканските държавици никога или много мъчно, а главно трудно ще дойдат до едно споразумение по разделението на Македония, ако тя се бе освободила. Па и хубавата идея за „балканската федерация" едва ли ще намери в едно незряло време, като настоящето всичките потребни условия за своето реализиране макар и да бъде тя най-жизноспособната, най-разумната.
Тогава где е изхождат и има ли изход? Изход има и той е провъзгласяването на свободна Македония в отделна независима от никого и напълно самостоятелна държава. Като такава, тя ще има най-големи основания да бъде всякога в близки, изскренни и приятелски връзки със съседните и царства и княжества, а особено с нейните претенденти... Такава.една свободна държава ще отвори границите си за всичко хубаво, ще изчезне изведнъж оная тъмнина и невежество, които царуват в нея днес, и от страна на стенания, простота и печал, ще стане едно културно огнище, което не ще закъснее да пренесе своята благодат и у съседите и. Това е за сега най-безвредното и едничко по видимому възможно без сериозни сплетни разрешение на залегналия македонски въпрос. Иначе рискуваме да се хвърлим в ред братоубийствени войни, които ще уничтожат може би и нас като политически единици. Такъв един възглед се споделя вече от всичките просветени умове, тъй трябва да се проповядва на всякаде и дълг е на всеки съзнателен и интелигентен човек тъй да проповядва. Иначе тиранията ще победи на първо време свободата...

Бързам да напомня, че и тук не трябва много да се самозаблуждаваме, като мислим. че такова решение на въпроса е лесно и просто. Напротив и тъй поставено делото, то изкарва на своята повърхност пак цяла маса от противоречия и крайности, сближението на които едва ли е възможно, или ако е възможно, свързано е с голямо противодействие. Из-

21

пъква напр. въпроса: Ако България се реши с нож да .защити братята си от турските орди, то какво поведение ще държи Сърбия и другите балкански държави? Като че ли искаме да кажем а първата: ще пи нападне, както е правила това и друг път, защото от де ще знае тя и кой ще я увери, че няма да се присъедини Македония към България. Да, възможно е, допустимо е. Тогава? Мъчно е да се отговори на тоя въпрос. Не може също да се отговори и на твърд естествено възниквающите въпроси, като тия напр: от коя народност ще произтича правителството на новооснованото царство, княжество, кралство или република? Кой ще бъде с „Божията милост" княз или крал или пък председател на републиката? и пр. и пр. Тая тъмнина има своите лоши предчувствия.

Това именно е най отрицателното и най обезсърчителното место на добрия проект за бъдещето на Македония. Но не е само това. Какво поведение ще държи Австрия? А дипломацията? Как да отговаряме? Ние може да отговаряме всякак, но несъмнено е, за нас ще бъде ясно едно нещо. А то е, че за бъдещето няма точно определена пътека, то е хаос, но хаос не безнадежден, с други думи хаос, който крие в себе си вероятността да се обърне в порядък. Защото - нека го кажем в общи думи, възстанието в Македония, ще предизвика терор и кланета на жени, деца, старци, а понеже те ще са българи, сърби и пр., но преимуществено българи, българското правителство, което и каквото и да е то, ще се застъпи за тях и ако стане нужда ще скъса дипломатическите отношения - ще обяви война. В такъв случай кланетата не ще имат оня характер и оня край, какъвто имаха те при Арменското движение. Там нямаше свободна Армения тогава, както има сега свободна България, също нямаше там такава здрава вътрешна организация, каквато има сега в Македония. Тъй че дипломатическия свят, който не ще закъснее да заиграе ролята си, не ще бъде в състояние да задуши без всякаква отстъпка справедливия глас на робите, както направи тя с нещаст-

22

ните арменци, защото – първо: те - робите самички се чувствуват силни да водят борба с тиранина си и второ: защото имат един верен съюзник в лицето на Княжество България, .ако не и на други балкански държави, свободата на които ще бъде много рисковано да се уничтожи. А какви ще са отстъпките на дипломацията не може още от сега да се предскаже. Във всеки случай те ще внесат подобрение в работите на Изток; Резултатът ще бъде такъв при каквито и обстоятелства да бъде поставена България през време на кръвопролитието, важно е само едно: възстанието да бъде, повсеместно в Македония. Щом като е тъй, макар и да избухне война даже между балканските държавици, пак огъня, който ще пламне в Македония ще спечели в своя полза дипломатическата намеса. Да, само огън в Македония ще освободи Македония - това е урока от миналото и от настоящето. И този огън скоро ще се запали и ще бъде едно щастие за малките народи, ако излязат благоразумни да се споразумеят мирно за автономията на Македония, ако ли това не стане, ако избухне общоевропейският пожар, нека се утешаваме тогава с мисълта, че с нашата свобода ще изчезне в същото време и турската тирания в Европа, а знайно е, че няма по-тежко робство от турското. И в единия и в другия случай ще настане промяна и то такава, която е твърде близко до оная, която се желае...

И тъй переспективата на близкото бъдеще е горе долу следующата:

В Македония ще се провъзгласи революцията чрез всеобщо възстание, като неизбежно следствие от лошата система на управлението и второ, от доказаната неизкреноост у великите държави. Тази революция ще извика най-първо турците, които ще се заловят за потушаването й, ще предизвика по тоя начин и някои от балканските държави да се замесят за или против революцията и най-сетне ще се извика посредством нея и дипломацията, за да даде резолюция на станалите произшествия. Как ще стане всичко това казахме преди малко. Най-желател-

23

лното, най-безвредното, както и на друго место посочихме е, след като се раскъсат робските вериги, да имаме за съседка една автономна област, чрез която сигурно е, че и нашето дишане от задушливо и тежко каквото е сега, ще стане свободно и спокойно, защото не е и да не знаем колко гибелно се отразяват у нас работите в Турция. Ние изтощаваме до последна степен своите финансови сили с издържането на армия съвсем несъответствующана на една малка държава, като нашата и все заради историческата й задача. Печално е, но така.

При друг порядък на нещата България би заживяла по-нормално и този. друг порядък всинца трябва да го желаем, а главно да се стремим за постигането му.
Нека забележим тук, че здравият човешки разум не допуска никакви исторически задачи, като тия на армията ни напр., той не допуска също и патриотическите възклицания за „национално единство", „наше отечество" „народна гордост" „кръвни братя" и тем подобни, обаче самичък той не е достигнал дотам, или не се е разшарил до толкова, да за регулира обществените отношения по своя вкус. А до тогава ние ще сме принудени да се радваме и на преходните форми от развитието на тия обществени отношения, каквито в дадения случай са няколко рода управления, които се предсказват за бъдещата Свободна Македония, и които, колкото и незадоволителни да са в очите на здравомислещия човек все пак са, крачка напред.

За сега нека всички се опълчим срещу пагубните шовинистически ламтения, там дето още се показват, и ако те се задушат, можем с твърда вяра да възлагаме надежди на бъдещето.
Остава още да кажем, че в навечерието на борбата, ние трябва да сме всякога готови да дадем това, което ни искат и което сме в положение да дадем. Трябва да подкрепим брата си или просто роба морално и материално, като му дадем на разположение всичко потребно за извоюването на неговата политическа свобода. А ако това е недостатьч-

24

но и събитията ни повикат при него, то тогава ще бъдем принудени да смесим с неговата кръв и своята. И тогаз вече свободата ще се яви като заслужена награда на достойна борба.. А какъв характер ще има тая свобода, за туй не трябва твърде много да се безпокоим и тревожим. Нека вярваме само, че тя не ще да остане същата каквато е сега.

Тъй: Борбата е неминуема и утре ще се започне. Да помогнем! След тържеството на свободата, бедните балкански народи, каквито и промени да претърпят, ще имат възможност по съзнателно вече да отпочнат разглеждането на своите социални задачи, общи с ония на целия свят, а именно, отърсването от последното човешко робство икономическото, главния двигател на общочовешките беди и злощастия.

Лом, февруарий 1900 год.

25